ОБЩЕСТВО – ЕНЕРГИЯ – ПРИРОДА

Инж. Ботю Томов


Е тривиално, дори банално, но още веднъж и много, много пъти трябва да се питаме- като съществуваме, като живеем, даже благочестиво, какво всъщност правим? Чустваме глад, студ или жега, жажда и нужда да отидем до „двете нули”, наричани с чуждите думи „клозет” и по-модерно „тоалет”. Някога на български това се нричаше „нуждник”. Но има още много и то все съществени нужди- работа, поколение, лечение, транспорт и развлечение. Нека спрем до тука; все едно не можем да изброим и подредим всичко, което Природата ни налага, а и ние сме част от нея. По-важно е да кажем, че за удовлетворяване на потребностите, интересите са нужни грижи, полагане на труд, извършване на работа, а за всичко това е необходима енергия, както идваща отвътре, от нас, така и взета отвън- електричетво, горива и т.н. Собствено и вътрешната енергия се взима отвън чрез храната, водата, въздуха и светлината. Средностатистическите данни за развитите общества показват, че за един грам жива маса човешкият организъм преработва около един милион калории в рамките на целия живот. За осигуряването на този живот в някои общества се изразходва още до 100 пъти повече външна енергия. Само за производството на среднодневната дажба хранителна енергия се употребява десет пъти повече енергия. Повтаряме толкова пъти енергия, енергия ... Какво всъщност е енергията?
Човекът отдавна е разбрал, че при добиването на средстава за живот, успехът и благополучието са по-големи, когато познава по-добре природата и обществото, сред които се намира. И ... развил науката: „Ние можем толкова, колкото знаем”- казвал Бейкън преди около 400 години. Тогава да потърсим отговорите на нашите въпроси като се обърнем към съвременната наука. В нея е преобладаващо мнението, че светът се състои от материя в две основни форми – вещество и поле, а те си взаимоодействат.
Начинът на съществуване на материята е нейното непрекъснато и многообразно по форми движение. Няма материя без движение, тъй както не може да има движение без материя. Движението на материята е абсолютно, докато всеки покой е относителен. Покоят е един от моментите на движението. Основна очевидна форма на движение е изменението на положението на нещата в пространството в течение на времето. Измененията в структурите на сферата, в която живее и действа човекът, наричана още „макросвят”, са също материални форми на движение и биват: механични, електрически, магнитни, топлинни, химични, биологични, психични и обществени. Структурите в дълбочината на материята се образуват от микрочастици, които съставят „микросвета”.
Макар и различни по качество, формите на движение на материята се превръщат една в друга като при това се спазват строги количествени еквиваленти. Чрез тях всички форми на движение могат да се изразят в единици енергия и така да се сравнят количествено. Всъщност енергията е мярка за движението на материята.
До 1915 г. се е гледало на света като на една почти постоянна сцена, на която стават събития, но тя не се влияе от тях; времето си тече, а пространството си стои, неповлияно от нищо. Тогава Айнщайн е формулирал своята теория на относителността (ОТО). Според нея картината на света е съвършено друга: струпването на маса в тела, тяхното взаимодействие и движение оказва влияние върху пространството и времето. От своя страна системата пространство-време влияе върху начина, по който телата (масите, включително човешките общества) се движат и си взаимодействат. Масата, пространството и времето не само влияят, но и се повлияват от всичко, което става в света. Абсолютна е само материята и начинът й на съществуване чрез нейното вечно движение.
Квантовата теория демонстрира, че светът не може да се разложи на независимо съществуващи микросъставки. Навлизайки в дълбините на материята се наблюдава, че тя се състои от микрочастици, но те не са фундаменталните строителни тухлички, както се е мислело във веремената на Демокрит или Нютон. Микрочастиците- реални (измеряеми с уреди) и виртуални (не могат да се измерят с уреди, но се усещат по някои явления), всъщност представляват някакви идейни концентрации. По такъв начин чрез квантовата теория на света се гледа не като на сглобка на физически изолирани обекти, а като на сложно плетиво на едно цяло, в което голямо и малко, близко и далично стоящо си взаимодействат по всевъзможни начини.
Натрупаното досега чрез различните науки обществено знание- факти от наблюдения и изследвания, закони и теории- дава основание да се счита, че Слънчевата система се е образувала преди около пет милиарда години. Оттогава съществува и Земята. След дълга химическа еволюция нейните материални образувания, при прякото въздействие на Слънцето, неговата система и проникващото от глъбините на Космоса влияние, се отклонява живата природа (биоприродата). Основа на тази форма на движение на материята става ДНК- молекулата, която, както и при другите, неорганичните молекули, също се състои от атоми, но при своя спецефична структура.
По пътя на ДНК- механизма се създават успоредено или последователно самовъзпроизвеждащи се макрообразувания, довели до различните форми на живот- флора, фауна, риби, влечуги, птици, бозайници, включително и човека. По пътя на еволюцията биоприродата е „намерила” множество ниши и е оставила свои микрообразувания- вируси, приони, „самотни” нуклеинови киселини и кой знае колко, неразгадани още микровида? Представите за микросвета на „живата” природа се разнообразяват невероятно много и почти преливат към представите за „неживата”, т.е. природата е единна, без разлика в същността на материята- всичко е въпрос на съотношение на взаимодействията между материалните образувания.
През втората половина на 20-ти век се формира научната представа за известна универсалност на процесите на самоорганизация на материята. Самоорганизиращите се системи вече не се разглеждат като нещо специфично само за света на живите или за проектираните и създадени от човека изкуствени (арте) системи. Към тях се отнася и множество, обхващащо различни по мащабност системи на неживата природа, например звезди, галактики, химически реакции, вихрови структури и т.н. Основно условие за една самоорганизираща се система е тя да е отворена, т.е. да си обменя вещество и енергия с околното пространство.
Живите микро- и макро- организми внасят в сложното плетиво „свят” по-голяма, както пластичност, така и веществена уплътненост на материята. В основата на този космически процес стои взаимодействието между електромагнитното поле (светлината), идващо от Слънцето и гравитацията между последното и Земята. Фотосинтезата, появила се на някакъв етап от това взаимодействие става основен фактор в развитието на биосферата. Започнало се е взаимодействие между частиците (фотоните) на пристигащата слънчева светлина и частиците на земната повърхност. Образувала се е отворена термодинамична система, на чийто вход чрез фотосинтезата се възприема слънчева енергия и с участието на земни вещества, посредством сложни биохимични процеси, на изхода на множество етапи се образуват сложни хранителни вериги или утайки от високомолекулни съединения и нископотенциална топлинна енергия. От фотосинтезата като пряк продукт се получава и кислород, без който няма дишане. Утайките, погребвани в земните недра в продължение на около три и половина милиарда години, представляват изкопаемите понастоящем органични горива- петрол, газ, въглища- акумулирали слънчевата енергия под формата на химическа.
Съвременната биосфера, част от която е и човешката се е превърнала в устойчива почти равновесна система. Според пресмятанията на някои учени сумарната производителност на фотосинтезата е около 115 милиарда тона органична маса и 115 милиарда тона кислород за година. В тези тонове се крият раезервите на възстановяемата ежегодно на Земята химическа енергия. Впрочем, в кое ли въздействие и природно бедствие на Земята като основен фактор не се явява Слънцето?
В резултат на всички взаимодействия в сферата на нашия дом Земята се ражда естествения обективен порядък, който не винаги съвпада с интереса на хората. За удовлетворяването на интереса, потребностите на живота се налага на всеки човек да полага труд, да извършва работа, при което се изразходва енергия и материали, взети от околната среда. В този процес човекът, индивидуално и колективно, въздейства върху обективния порядък. Реализира се целенасочено, осъзнато от хората взаимодействие между тях и някакви обекти, които съставят една непрекъснато изменяща се система. Случва се „ставане” с участието на човека и употребявано от него.
С развитието на индустрията и използването на техниката силно нарастват потребностите на човека от външна енергия и материали във форми удобни за ползване. Те се вземат от околната среда, но в желаното качество винаги трябва да се преобразуват. Цивилизованият начин на живот днес е немислим без електричество. В природата то се намира навсякъде, но във форми, удобни за ползване, трябва да се произведе като се трансформира някаква друга форма на енергия. Аналогичен е и случаят с топлината, използвана за отопление, готвене, в двигателите и още за какво ли не- за целта се използват горива, чиято химическа енергия се преобразува в топлинна. В практиката, използването на атомната енергия, също става чрез превръщането й в топлинна.
Оказва се, термодинамиката, започнала като наука за изучаване на топлината и възможностите за нейното използване в човешката дейност, има отношение не само към термичните процеси, а навсякъде, където съществуват взаимовръзки между енергията, работата, топлината и информацията. При тези случаи се проявява по категоричен начин още една характеристика на материята, наречена ентропия. Във всички процеси, щом има разход на какъвто и да е вид енергия, ентропията като нейна сянка я следва и само нараства по хода на времето. Това е законът на ентропията.
Човешката дейност, която става тук на Земята, не може да се развива без потоци от външна енергия, вещество и информация, а ентропията непрекъснато нараства, „повелявайки” на тези потоци, че могат да се трансформират от гледна точка на човека само в една посока- от използваеми към неизползваеми, от достижими към недостижими, от подредени към безпорядъчни. Когато енергията „извърши” някаква работа и премине в околната среда под формата на нископотенциална топлина, този процес не може да се обърне обратно с никакви технически средства, без разход на нов поток от външна енергия, колкото и голяма да е готовността за отпускане на финанси- парите в този случай нямат никакво значение.
Способността на енергията към преобразуване се явява важно нейно практическо свойство. Обаче законът на ентропията е категоричен- „не всяка форма на енергия може да бъде преобразувана във всяка друга”. По силата на тази повеля съществуват три класи енергия. Една класа, наричана „ексергия”, която обхваща всички форми на енергията, преобразуваеми във всяка друга; втора класа- форми на енергията, които са ограничено превръщаеми и трета класа- форми на енергията, които не могат да се превръщат в ексергия, например, вътрешната енергия на околната среда, която е разпространена в изобилие. Всички непревратими в ексергия енергийни форми се наричат „анергия”.
В житейската практика хората се докосват само до реални неща и реални процеси, а в такива случаи сумата от ексергията и анергията остава постоянна, но това не се отнася за ексергията и анергията поотделно. При такова разглеждане на нещата, законът за ентропията отправя още две важни повели- във всички реални процеси ексергията се превръща изцяло в анергия; анергията е невъзможно да се превърне в ексергия. От тук произлиза, че запасите от неограничено превръщаемите форми на енергия непрекъснато намаляват. Общото количество на енергията, от която може да се произведа енергия с желани качества като електрическа, топлинна за температура по-висока от температурата на околната среда и маханична работа също намалява. Ексергията, превърната в анергия е безвъзвратно загубена за социално-икономическата дейност на човека. В зависимост от използваните природни енергийни ресурси и технологиите рано или късно настъпва ексергийна недостатъчност, която по аналогия с други недостатъчности, в книжката си „Накратко за човека и Вселената”, наричам „стеноексергия”. Този извод е всъщност обективен „природен принцип на границата” за дейност като човешката, която се реализира чрез приспособяване на околната среда за удовлетворяване на нуждите на биологическия вид хомо сапиенс. Ентропията е израз на информацията за състоянието на тази дейност, влючително и политиката като практическо управление на държавата, на дадена исторически формирала се нация, която винаги е общество, фрагментирано в общности по най-различни признаци- етнически, религиозни и социални. Но, няма общност без индивиди, както и индивидът не може да живее съвременен човешки живот без да е член на някаква общност.
Еволюцията и ентропията се проявяват като две същностни характеристики на материята и сякаш между тях е „сключен” договор: „всеки път, когато в дадена форма на движение ентропията нарастне до определен предел, еволюцията следва да се намеси, да понапасва или иновира процеса и ако се налага да се премине към нова форма на движение, но материята- веществото и полето- не могат да изчезнат”. Това е „договор за коопериране” без да се нарушават грубо повелите на ентропията. Характерен пример е „сътворяването” на биосферата. На определен етап в развитието на ограничаваните от космоса земни условия еволюцията е „усетила”, че в един немного дебел слой от земната повърхност- атмосферата, литосферата и ходросферата- следва да се „използва” нова „идея” и да се „извърши” иновация, още повече, че е „на разположение” безплатна слънчева енергия. Речено, сторено- бил сътворен ДНК-механизма, посредством който се съхранява генетичната информация на възприетата линия, на вида, а той се възпроизвежда чрез индивидите, съобразно конкретните в пространство-времето дадености. Ентропията от своя страна е „приела” за допустимо да не нараства бързо безкрайно в рамките на вида, отнемайки проблема чрез смъртта на индивида без да разрушава изцяло генетичната информация и запазжайки минимума от енергия в тленните останки, съгласно принципа на неопределеността, открит от великия немски учен Вернер Хайзенберг. По този начин генетичната информация не изчезва, може само да мутира, а от пепелта израства Феникса, давайки ”живот на живота”, както казва Гьоте. Смъртта на индивида е платената „цена” за компромиса в този естествен процес. Очевидно за материята тази цена е приемлива, защото в рамките на земния свят, тя се плаща повсеместно при всички видове- от най-низшите вируси до най-висшите млекопитаещи, включително и човека, и в най-елитарните му форми- царе, висши духовници, аристократи и милиардери. Просто на Земята няма богове в човешка форма, но формата човек, която е проява на едновременното взаимодействие на трите форми на движение на материята- живот, разум, социо- с дейността си оказва осезаемо влияние в глобалното нарастване на ентропията. Няма съмнение, че еволюцията в „изпълнение” на ангажиментите си по „договора” ще намери адекватния отговор. Ако този отговор е неудобен за нас хората, можем да се сърдим само на себе си. Следователно, важна и отговорна е не само политиката на отделната държава, но и поведението на всички общности, имащи място по земния свят- етнически, религиозни, идеологически и икономически- цялата световна общност.
Съвременната цивилизация като съвкупност от достиженията на техниката и свързаният с последната комфорт отвеждат човека все по-далеч от природата, приучавайки го към планови, упорядъчени, съвместими със себеподобните действия. В резултат хората се оказват въвлечени в единен технически колектив, в който всеки произвежда или използва машини. Принадлежността към този колектив гарантира на индивида известно участие в техническите достижения, които проникват във всички структури на съвременния свят, сблъсквайки се с различни култури. Човечеството с дейността се създава и проблема на връзката техника-култура.
Както производството, така е използването на техниката, чрез която се осигурява и храната, е немислимо без външните, небиологически изработени, потоци от удобна за ползване енергия. Днес технологиите позволяват почти всичко да бъде произведено, където и да е, и да бъде продадено навсякъде. Обаче природните ресурси, от които съвременните технологии позволяват тези потоци да се произвеждат не са равномерно разпределени по земното кълбо. Освен това, проучванията сочат, че запасите им в световен мащаб, включително и запасите от ресурси за производство на енергия от атома, не са неизчерпаеми и се вижда привършването им в не особено далечно бъдеще.
В съвремието големи количества течни, твърди и газообразни ененргоносители се пренасят на разстояния от хиляди киломентри до места, където се трансформират във форми за ползване, например елекртичество или гориво за двигатели и бита преди да се консумират. България, чието пространство не е особено богато с широкоизползваемите в енергетиката природни ресурси, се намира в ареала на енергоресурсните пътища, идващи от изтока по посока към технологично напредналата Европа. Това, заедно със сравнително добре развитата атомна енергетика, рационалното използване на макар и малкото количество други местни ресурси и развиващата се енергоразпределителна мрежа, поставя за сега страната ни в некритична енергийна ситуация. Стои обаче големият въпрос, какво ще става в бъдеще? Ще стане ли България голям енергиен терминал на Балканите?
Петролните войни, растящите цени на добиваните от земните недра въглеводороди и разгръщането в световен мащаб на програми за развитието на хиляди национални атомни електроцентрали, въпреки не особено голямото разпространение на ядреното гориво са достатъчни сигнали за очакваната в недалечно бъдеще криза в конвенционалната енергетика. Вече много години големи скъпо платени научни колективи търсят алтернативни решения на непрекъснато нарастващия в световен мащаб енергиен проблем. Авторът се присъединява към становището на онези, коите считат, че радикалното решение може да се намери само чрез използването на вездесъщата, пристигаща до Земята слънчева енергия. Научно обосновано е схващането, че тя ще пристига още поне пет милиарда години. Предлагат се различни технологии, както чрез прякото й улавяне и преобразуване непосредствено само с технически средства, така и преминаването й през биохимични процеси, например използването на продукти от фотосинтезата чрез биотехнология с „участието” на термити- получените биогазове представляват екологично чисто гориво, използваемо и в двигателите. Постигнатите, в сравнително мащабни изследвания, резултати са обнадеждаващи. Но, едно голямо но, когато това се отнася до България, защото слънчевата светлина пада върху земята и се оползотворява върху селскостопанската земя: там става и образуването на хранителните продукти, а днешните управляващи са много благосклонни относно нейната продажба на чуждестранни лица. В сегашното й раздробено и зле използваемо от бедните собственици състояние, земята бързо ще се окаже лесна плячка в ръцете на чужденци. А може ли да има държава на българска нация без земя? Отговорът е много лесен- не! В много държави земята е обожествена- продава се само правото за нейното или на въздуха над нея ползване. Казват, че в държавата Израел никой не притежава нито един квадратен метър земя като собственост, защото там земята принадлежала на техния Бог. Би следвало в преговорния процес за присъединението на България към Европейския съюз, този въпрос да се отработи с голяма мъдрост, с оглед на бъдещето на нашето общество. Само тогава може да се очаква демократична и силна България, изпълнена с достатъчна държавност и защита на българската нация. А що се касае до това, че България може да стане енергиен терминал на Балканите- и да стане така, то терминалът ще се командва от извънбългарски интереси. Къпуването на въглеводородите може да става на лондоснката борса, но енергоресурсните потоци ще текат преобладаващо от изтока. Свидетели сме на достатъчна международна прaктика, когато съществуващи нефто- и газо- проводи целенасочено не се натоварват или напълно се изоставят с цел прокарване на нова геополитика за контрол на енергоресурсите, тяхното разпределение и доставка до пазарите. Преживяваме в бита си резултатите от неадекватната ценова политика относно енергийните потоци. Ниските цени на енергията получавана от бившия Съветски Съюз доведоха до неглижиранeто на енергийните разходи, както в бита, така и в производството и транспорта. Нормите за изолация на топлоогражденията на обитаваните помещения бяха занижени няколко пъти, а сега в условията на международни енергийни цени естествено трябва да се плаща много повече. Селскостопанската ни продукция, улеснена енергийно и политически спокойно се настани на ненаситения огромен съветски пазар. С общественополитическите промени от началото на 90-те години на миналия век с два удара- снемането на политикоенергийния чадър и организационното, под формата на „справедливо връщане” на собствеността на селскостопанската земя, беше реализирано разгромяване вместо развитие на едрото агропроизводство и животновъдство. По такъв начин стана исторически регрес в страната ни относно организираното обществено използване на природните ресурси, свързани с безплатната слънчева енергия.
За миналото, каквото и да кажем- дли като обременяващ драматичен спомен или като приятно гъделичкащ съзнанието пример- за него, за историята, то е било реалност, историческа реалност, която не може да бъде зачеркната или захвърлена. Всеки, всички и най-вече политиците, когато не се съобразяват с историческите реалности изпадат в плена на субективизма и не могат да заемат правилна позиция във връзка с бъдещото историческо развитие. Историческата реалност за българското общество през последните щестдесет години е особено драматична, защото родителите след Втората световна война са намерили за оптимистично да поемат по пътя на своето битие съгласно ценностната ориентация, базирана на разбирането на един справедлив начин на живот. Развиваната от дълго време идеология за социализъм и комунизъм беше вкоренена с международно съгласие като съзнателен подход към устройството на начина на живот. Историческото развитие на цялата международна система, обхваната от този подход, се осъществи като социален експеримент с неуспешен изход, след което децата при още живи родотели трябваше да рушат основите на граденото като форма на спреведливост. В този исторически драматичен процес децата нямат право да постъпват несправедливо спрямо родителите си като ги хвърлят в мизерно очакване на смъртта, а за себе си разграбват съградените материални ценности, които в недопустимо голяма степен използват хедонистично, забравяйки за погледите на собствените си деца. Но тук действа още един не по-малко съществен субективен фактор- държавата и политическата власт. От дейността на този фактор зависи не само величината на драмата, но и преминаването й в трагедия. Резултатите от конкретния социален експеримент са негативни за обществата, участвали в него, но за историческото развитие като цяло ще имат положително значение, както е било в много случаи от миналото.
За настоящето и бъдещето остава да се избере нов подход за обществено-политическото устройство, базирано на разбирането, че то е следствие от действието на обективни закономерности, но те не действат автоматически, а посредством постъпките, поведението и действието на хората. Реализира се взаимодействие между обективните и субективните фактори. Само след познаването на обективноте закономерности, обществото може съзнателно да оптимизира своето развитие като избягва възможните случайни отклонения.
Е невъзможно съвременният начин на живот да се организира без стабилното течение на външните енергийни потоци в обществото. Те се обезпечават предимно от системата на енергетиката, върху която взаимодействат мощни обективни фактори. Енергийната ситуация вътре в обществото може да е благоприятна, ако с обективните фактори взаимодействат адекватни субекти. Едва ли е нужно да се подчертава, че при сегашните условия на приобщаване на България към Европейския съюз, адекватен субективен фактор множе да бъде само държавата, заедно с политическата власт. Недопустимо е държавата да абдикира от този проблем, предавайки го безконтролно изцяло в частно владение или в зависимост от извънбългарски решения. Още повече, че дори при формалното спазване на двустранните фирмени договори в международната практика се намират техники, например като фалити, промяна на методики за ценообразуване и други, които влошават резултатите за страната-потребител. Не остава друго освен да се надяваме, че българската държава и политическа власт ще заемат достойна позиция за защита на интересите на българското общество. Тогава гражданинът с български паспорт ще се чуства частица от една нация, която е историческа сплав от много етноси със свободна съвест и със свобода за вярата в бъдещето.