20 юни 2010 г.

БЪЛГАРИ ОТ ОДРИНСКО

Ботю Томов



Беше вечер, време за лягане на децата. Внукът Явор, свикнал да заспива под акомпанимента на моите приказки, често подчертаваше интереса си с по детски искрени въпроси. Сега мълчеше. Заспал е – помислих. Внезапно тъмнитата се рацепи – дядо, ти имал ли си дядо? Как се е казвал? Бях почти стреснат и зачуден – откъде се взе такъв мощен, сякаш изтръгнат от някакви дълбини глас!Спомените,
натрупани в резервоара на паметта, връхлетяха, светкавично нахлуха в главата. Трябваше ми известно време, за да се съвзема. Талази от чуто, видяно и преживяно се зареждаха един върху друг, после се размесваха и отново се разслояваха. Отделни образи и неща се открояваха пред очите като реални. Това ставаше в течение на миг-два.t
Ето го дядо. Имал съм, разбира се – отговорих. Казваше се Георги, дядо Георги. Стар ли беше? Добър ли беше? Ти защо не се казваш Георги? – Напираше Явор. А дядо дошьл, стои безмълвно, леко разкрачен, заел поза, в каквато го видях за последен път, само че дрехите бяха по – бозави, косата почти млечна, очите вперено пронизващи, мустаците по-бели и разрошени. Имах чувството – ако стана, нито тъмнината, нито стената ще ми попречат за направата на необходимите няколко крачки, за да протегна ръка и да се здрависаме, както правехме след многобройните по-дълговременни раздяли.
Опомних се. Лежахме в спалнята. Сигурно беше около двадесет и три часа. Тъмнината воалираше нещата наоколо, а спомените като светла нишка, влачеща се някъде отдале... ече, изплуваха в съзнанието. Опитах пак да видя дядо. Беше изчезнал. На неговото място блестеше ореол, който грабна вниманието ми. Сред ореола израсна мама. Цялата, от петите до главата в нюансирано злато. За дълго съзнанието се зае от нея.Стори ми се вечност. Не издържах, станах. Явор дълбоко спеше. Няколко крачки в тъмнината върнаха действителността.
Дядо Георги, всъщност името Георги се пише само в документи. В ежедневието, в личните обръщения то се произнася Герги. Та, моят дядо, въпреки че в документите беше записан под името Георги Николов Томов, всъщност беше дядо Герги. Според неговите думи, когато „дядо Иван” е дошъл, той е бил на три години. Простата сметка показва, че се е родил около 1875 година. В разни книжа се сочеха различни рождени дати, но винаги по-възрастен от действителното, понякога дори с цели осем години. Почина през 1961 г. Тогава е бил на осемдесет и осем години. Вероятно действиелната възраст е била с две гоини по-малка. Разказваше, че е кръстен на дядо си – дядо Герги Томоолу. Така звучеше турското Томооглу. Той пък е бил на три-четири години, когато „дядо Иван” е дошъл първия път – определение залегнало в народната памет за известия от историята поход на генерал Дибич Забалкански, чийто войски по пътя към Одрин са минали през родното село Дервишка могила, откъдето са вземали хляб, месо, сирене и фураж. Изглежда предишният дядо Герги е роден около 1822 г. . Неговият дядо също е носел името Георги. Един от внуците на Тома, от чието име произлиза фамилията. Тома е от групата на заселниците на сегашното място на селото. Някога то се е намирало на около три километра по-западно, в местността, известна под наименованието „Селището”.
Името на съпругата на родения около 1822 г. Георги, не се помни, но дядо казваше, че са имали четири деца – трима сина и една дъщеря, появили се в периода 1847 – 1860г. Най-големият син се е казвал Иван, последван от дъщерята, вероятно на име Евана,
Никола и Желю. Със сигурност се знае, че дъщерята няма наследници, но от тримата сина днес произлизат стотина потомци, пръснати из България и по света.
Никола е баща на дядо ми. Роден е около 1852 г.. Оженил се е за Хрисона от фамилията Будакови в съседното с. Левка. Дядо е първото им дете и единственото момче. Раждат им се още четири деца, дъщерите Мария, Евана, Елена и Велика. Около година след майката почива и бащата, Никола. Навлязал в тинадесетата година, дядо с четирите сестри остават кръгли сираци. Малката Велика е взета като хранениче от заможните хаджи Стоянови. Там тя израства и е омъжена в съседното село Крумово, днес Планиново. Не след дълго умира. Не ми е известно да са останали потомци. Станеше ли дума за нея, дядовите очи се пълнеха със сълзи. Много съжаляваше, че не е могъл да я отгледа. Под опеката на чичо си Желю, поема грижите за останалите три сестри. Бил е невръстен, не особено силен физически, но иначе е жилав жизнен и най – вече упорит. Нивите, работният добитък и инвентарът са общи с чичо му. От баща му са останали като негови само няколко кози и десетина овце. Какво да прави! Как да отглежда по-малките сестри? Единствената по–перспективна възможност остава да се цани за ратай.
На сахат и половина път от Дервишка могила, край днешното село Равна гора е имало чифлик. Дошла е идеята да отиде при бея за аргатин. Малък е, ама знае как се вършат почти всички земеделски и въобще селски работи.Чичо Желю му помага по уреждането на аргатлъка от пролетта на 1888 г. Връща се по Димитровден, оставя „изкараното” на семейството. Разбира се, в онова патриархално време членовете му вършат всичко, което чичо и стрина наредят. След Коледа отново в чифлика. Съдбата, макар и разлюляна от илинденско-преображенските събитя, не се променя коренно и дядо следва този път чак до пролетта на 1913 г..
На пети октомври 1912 г. , когато от съюзниците е обявена война на Турция, известна като „Балканската война”, населеното изцяло с българи-християни с. Дервишка могила се е намирало в турско. Още е пред очите ми рухналото куле, отстоящо на няколко метра от крайните къщи. Кулето напомняше за злощастната съдба на този край, оказал се пак в султанската империя и след руско-турската воина 1877 – 78г. На север от него е Българско, а на юг – селото и Турция. Чули за воината, жителите на селото набързо събират,кой каквото може и, както участвалите в събитията се изразяваха „бегом към Българско”. Никой и не помислил да се запъти към вътрешността на Турция. Нещо повече, никой от селото, намиращ се по това време, където и да е в Турция, не е останал там за търсене на благоденствие в тази голяма държава. Напротив, по- късно всички до един, между които и образовани люде, и по-богати търговци, се завръщат в родното място с мечтата за създаване на стопанства и отглеждане на семейства в свободна православна среда.
По това време, дядо също не се е намирал в селото. В деня на обявяването на войната той заедно с Димитър Съргуча са се оказали в Одрин. Според сегашната терминология спечелили търг за кирия до Одрин, за да докарат сол, газ и още някои особено нужни за зимата неща. Изявили се като по-конкурентноспособни от кандидатите да спечелят някоя толкова нужна пара.Направили сполучлива „кооперация,” даваща възможност за докарване на по голям товар по разкаления вече двадесет и пет километров коларски път. Ползвали са по-здравата дядова кола и единия му як бивол, а другият еш е бил силният бивол на Съргуча. Този факт говори категорично за неинформираността на населението относно обстановката и предстоящите военни събития в района. Иначе, кой селянин в такъв момент би оставил семейството, за да отиде в града с основното средство за производство. А селяните, здраво стоящи на земята, са здравомислещи същества.
Баба събира набързо петте деца – най-голямото, леля Евана, на единадесет години, най малкото, бъдещият ми баща – на единадесет месеца. Казва им, че трябва да бягат в Българско, защото е започнала война; българите ще освободят селото и скоро ще се върнат. За всеки случай с помощта на по-големите дъщери, баба закопава под ябълката пред къщата един кюп от по-хубавото брашно и друг, пълен с туршия от току-що набраното грозде. Натоварва, с каквото може магарето, взема на рамо люлката с баща ми, подканва още неосъзналите се дъщери и тръгват на север през Сакар планина. Лелите разказваха, че отначало било интересно да се изкачат на най-високото и от там да видят българско село. Това най - високо е на около петнадесетина километъра, ала те горките нямали никаква представа за пътя, предстоящ за преодоляване.
Късно през нощта влизат в отстоящото от Дервишка на около двадесетина километъра село Мрамор. Потропват на вратата на
първата, набила се в очите им къща. Тя е малка, покрита с ръженица постройка. Хората в нея са бедни, но гостоприемни. Вече се е разчуло – българи от Турция бягат насам. Стопаните бързо разбират – българка бежанка от Турско с петте си деца, без мъжа! Капнали от умора, децата прави заспиват. Единственото място, където могат да ги приютят е дама за плявата. Така се нарича плевнята в онзи край.
Преспиват. На другия ден отрано ръми дъжд. Застудява. Есен е. Баба през сълзи подканва децата да не се мотаят, а да тръгват! Накъде през тази планина? Стопаните не я пущат. Хазяинът, подпомогнат от съседи, струпва пред вратата на плевнята нещо подобно на овчарска колиба. В нея изгражда огнище с верига и котле. Намира се и един сахън. Почти като вкъщи – извикали по-големите момичета, метейки колибата. Примката, стегната от мъката в гърлото на баба леко се поотпуснала. Години по-късно в моменти на мъка баба казваше – гърлото ми се сви, както тогава в онова село. В дисагите носела един самун хляб, малко боб и леща. Като тази, дето толкова ти харесва – казваше, обръщайки поглед към мене. Вкусът на бабината леща и досега не ме напуска. Със сеитбата на лещата се занимаваше само тя. Всяка година, редувайки сменяше засятите лехи в две близки до селото червеникави ниви. Така осигурявяше „сеитбооборота”, с което смяташе, че се предпазва от най-страшното - изчезването на семето. Може да не се роди много, да няма даже за една лъжица чорба, ама семето! Вдигаше глава нагоре с широко отворени очи, молейки се: „Боже, опази”! Стръковете за семето набелязваше още при цъфтежа, старателно ги окопаваше и прибираше отделно след узряването. Зърната не се отличаваха с някаква едрина, но тя имаше свои критерии за оценка, които не подлежат на описание – те са чувствени. Цветът им беше червен, клонящ към пурпурно без блясък. Червеното на лещата е за здравето на очите – повтаряше препатилата старица всеки път, когато ни подканяше да ядем лещена чорба с трудно догонвани от лъжицата зърна из паницата. Прибираха се крина, крина и половина зърна годишно. Изразходваха се така пресметливо, та при появата на новата реколта да има поне за три-четири-кратно готвене. И сега мислено си задавам въпроса през колко векове е минало човечеството, за да разбере по пътя на науката за същината на каротина като провитамин „А”, без който зрението се уврежда? А баба от обществено извлечен и предаван по традиция опит знаеше за явлението. Лелите разказваха, че носената леща била семето. Майка им позволила да се сготви само два пъти чорба от нея. Остатъка засяли, прибрали реколта и чрез редовна сеитба съхранили семето през цялото бежанско митарстване, върнали го пак в Дервишка. При зора, който сме имали, захвърляли сме дрехи, но това семе можехме да захвърлим само с настъпването на смъртта, защото то беше недждата за живот- заканително баба сочеше с пръст към нас, когато ние с насмешка говорехме за лещеното семе. Смейте се, смейте се, в оназ гора можехме с шума да се завием, желъди и корени да ядем до пролетта, ама семе като нямаш що за засадиш; а лещата, от зеленото й може и салата да направиш, това ми щъкна в главата, когато тръгвахме в онова черно време – изведнъж млъкваше, навярно смятайки, че ни е предала всичко, с което можем да съхраним живота. Като има семе, има и надежда за утрето на живота, изчезне ли семето,настъпва вечерта на живота без надежда за утре– мъдруваше баба.
Местните жени спохождали бежанката. Носели й кой, каквото има – хляб, брашно, варива, тикви, сушени джанки, чепка вълна ..... Така заживяла баба с петте си деца. Не разказвам приказки, а описвам накратко, преживяна бежанска мъка, която недай си Боже, може да се случи пак на българи! Денем децата играели или се суетяли край огнището, нощем спяли заровени в плявата.
Защо са отишли в с. Мрамор, баба не знаеше. Докато събирала багажа и очаквала дядо да се появи отнякъде, останали сами в Дервишка. Другите вече избягали. Повела баба децата по пътеката към Българско. Нямала е, а и могло ли е да има друга идея, когато турските аскери се разбягали, оставяйки границата невардена. След часове помръкнало, огледали се и разбрали, че са се изкачили на равното, на поляната на Сакара. От там се виждала мъждукаща светлинка. Инстинктивно тръгнали към нея. Там трябвало да са българи. Така стигнали до населено място, за което не са знаели как се нарича. Важното е било, че в него са ги посрещнали българи. По-късно са разбрали: намират се в Ново село, днес с. Мрамор.
По същество, те пресекли целия Сакар в леко северо-западна посока, понякога през места, където не е имало дори горски пътеки. Как се казват хората, приели не само гостоприемно, но и оказали жизнено важна помощ на баба, не зная. Явно без тази помощ децата не биха оцеляли. Обаче добре помня баба Стояна, която всяко лято след жътва идваше у нас пеша от Мрамор. Гостуваше на баба два-три дни и тръгваше обратно.
Посрещана беше като най-скъпа гостенка–колеше се кокошка, на паралията се слагаха неща, иначе забранени даже за нас децата. Чудехме се – не разбирахме защо баба прави така, а тя ни караше да здрависваме бабата за „добре дошла” и за това, че сте живи на този свят! Очевидно, тя бeше младата стопанка, приютила някога баба с децата. Това тя никога не забрави, а благодарността й към Стояна, нейното семейството и жителите на с. Мрамор изпълваше искрено бабиното сърце. Всякога, щом си спомня за тези събития от детството, нахлува и мисълта на философа: „От всичко най-трудно е да научиш хората да бъдат благодарни!”Пред мене застава образа на баба и аз постоянно търся откъде извира това чувство на благодарност? Нея никой не е я учил. Сигурно коренът се крие в дълбините на изживяното! Не намирам сили да прескоча мисленото питане към препатилата баба. Тя винаги отговаря по един и същи начин: чедо, чедо, благодарността е вътре в мене, растеше като съседка на насъбиращата се през годините мъка. Хайде да ти поразкажа малко, макар и да не съм речовита, пък и мъчено ми е, сякаш отново преживявам миговете, когато съм усещала докосването на смъртта до мене.
То, трудно е да се живее, ама това - работа, студ, жега, болести и .... други лошотии, ней си – от Бога са, идват и отминават. А знаеш ли, един път какво ми беше? – Бях току що пораснало момиче, на дванадесетина, не мога точно да ти кажа, години, оти в турско момичетата не се записваха в книжата. Наш’те ме пратиха в Петрова кория да търся едно изгубило се дъначе. Вървя по една пътека между бая високите дървета, ту си пея, ту викам хай, хай ..., надявайки се животното да се появи отнякъде. Унесена, бях забравила, че горе на Каменна могила имаше турски пост, където бяха аскерите, които от високото наблюдаваха околностите. Аскерите се подчиняваха на реда в турската армия. Много от тях, щом напуснеха поста, смятаха, че реда не ги засяга и вилнееха като читаци. Някой си такъв ме забелязал и тръгнал по мене. Изведнъж изскочи от храсталака и ме сграбчи. Сега съм слаба, съсухрена, ама тогава бях яко момиче. Усетих хилавите му ръце, с един блъсък се отскубнах. Сърцето удряше – ще изскочи. Той не можеше да ме стигне, ама по-надолу имало и друг. Изпречи се, разпери ръце, а аз хоп с двата пръста в очите му. Така ни учеха по-възрастните жени. Какви ли не ужасии разправяха за кърджалиите, читаците и даалиите. Не само спомени се разказваха, имаше и живи опозорени жени. От нашия джинс, опозорена е била леля Евана, сестрата на дядовия ти баща. Било е отдавна, няма жив човек да го помни, ама се разправя по седенките. Леля Евана, млада булка, още без деца, влязла в дама за плява, а там стоял отлъчил се от башибозука единак. Нахвърлил се върху й, свяко, мъжът й де, чул викове, грабнал оказалия се пред погледа му търпан, та вътре и съсякал въоръжения с ятаган и пистолет кърджалия. Властите в Одрин разбрали за убития, а за тях вече той не е кърджалия, а човек. Пратили две заптиета, а свяко, ех, така и не знам точно името му, се предал като е мислил, че ще го оправдаят. Заптиетата го забрали, никой повече не го е виждал. Лелята, уплашена и скръбна, дълго не е изтраяла. Една сутрин я намерили изстинала. Дали са били истински или наужким заптиета? Турска им работа. ..... Страшна може да е човешата направа срещу други човеци!
Та, аз все поглеждах, надявах се отнякъде да се появи дядо ти. Изнадах се и тръгнах, както съм ти разказвала, с децата. Вървя с люлката на рамо, мъка, ама най-голямата мъка идваше, когато пред очите ми миражелееше нещо и все на читаци ми мязаше. Хайде мене ме остави ... ами децата ! Тези хора от Ново село бяха не спасители, а ангели-хранители! Готова съм всичко да направя за тяхното благо. Те на нас ни помогнаха с най-голямото благо–спасиха ни живота. Баба беше готова за непрекъснато повтаряне на тези приказки.
Намиращите се в Одрин дядо и Димитър Съргучев биват арестувани.Заедно с колата и биволите са придадени към обоза на турската армия. Превозвали различни провизии, срещу строго определена хранителна дажба. Офицерът, турчин, който ги е командвал бил строг, но не зъл човек. Постепенно нещата се променяли. През януари 1913 г. младотурците извършили държавен преврат, през март българите завзели Одрин. Месец по-късно офицерът започнал да се държи едва ли не приятелски. Усещало се – става нещо не добро за турците. Чакали нетърпеливо българите да се появят.Даже крояли планове да бягат и то с животните с колата. Един ден, вероятно е било в края на април, командирът внезапно със забелижима припряност им казал: момчета , нямате повече работа тук, на ви по двадесет алтъна за всеки бивол и още двадесет за колата. Хайде нали сме земляци, бегом да се скриете, а после към Българско. Шастисани те се споглеждат. Вземат парите, бързо тръгват – почти бегом в непрекъсното напрежение а, а .. пушка да гръмне зад гърба . Това не се случва. Слава Богу! Спират да отдъхнат, чак след като войниците не се виждат. Започнахме да се молим за здравето на турския командир и се насочихме направо към село- разказваше дядо.
Пристигат, ала не намират жива душа. Село Дервишка могила е опожарено и разграбено. Покривът на нашата къща липсва. Стърчат само овъглени опушени стени. Те били плетени от габрови пръти, измазани отвътре и отвън с кал от червена глина или, както местните хора казват „червеница”, премесена с плява и говежди лайна. Покривът бил направен от ръженица – ръж разстлана по хармана, върху която животински впряг с доста голям каменен валяк преминава многократно, докато сламата поомекне и зърното се отдели от нея.
Децата! Буца от мъка застанала в гърлото на дядо. Постоял, постоял и тръгнал навътре в Българско. Свил към съседното село Крумово, днес Планиново. Питал, разпитвал, минал през с. Каурлан и най-после стигнал до Мрамор. Намерил баба с децата – всички живи и здрави. За мигове е забравена мизерията – настъпила е радост, каквато може да възтържествува в душите на хора, усещали под себе си бездната на злото и изневиделица се появява почти божествено спасение. Това е тетю. В онези времена, а за много хора от онзи край и сега е трудна употребата на друго обращение към бащата.
Било е май 1913 г.. Хубаво пролетно време. Наоколо зеленина и цвят. Децата се радвали. Но как да се живее по-нататък!Помагали, както са могли на местните хора, преживявали, но мисълта за дом, в който да се настанят за следващата зима постоянно ги глождела. Разчуло се, гърци от съседното село Коджепли, сега Лисово забягнали за Гърция, оставяйки много къщи празни. Може би насреща идва добра възможност. Бързо дядо се озовал там и що да гледа! Чичо му Желю вече се е настанил със семейството си в един, макар и порутен дом. Бързо Герге, отивай и доведи Герга с децата! Герга е баба. Герги и Герга са имена, едни от най- разпространените в стари времена. Много дервишени вече са заели коджепленски опразнени къщи.
Скоро семейството пристигнало. Постегнали една ходая в Льондьоловата къща. Заживели, ако може така да се каже. Под пояса, закачено на въркозуна на потурите се е усешало възелчето с тридесетте алтъна, дадени от турчина-офицер като отплата за бивола и колата. Добър човек беше – повтаряше дядо винаги, когато станеше дума за случая.- та той можеше да ни застреля и биволите с колата пак щяха да са негови. Явно, макар да е имал и други случаи на направени му добрини в турско, за него беше трудно да мисли, че между турците може да има добри хора, след като постоянно е бил унижаван от бея и много негови хора. В преобладаващия брой от случаите, за които знаеше като конкретни взаимоотношения между българи и хора, приемани в християнското му съзнание за турци, ставаше дума за струпване на злини върху българите. Разказваше за ужасяващи произволи на башибозуци, черкези, татари и други уж правоверни мюсюлмани над българи. Властта очевидно е приемала резултатите от произволите като изгодни за нея.Това е предизвикало формирането на недопускаща прошка омраза в православната християнска душа. Утвърдилата се омраза е включвала и езика, без който ежедневното съществуване е невъзможно. Да си аргатин при бея с така изградена омраза, значи всеки божи ден да започва с най-омразното нещо, от което намираш временно спасение в пълната ангажираност с работа.Уж формално свободен, ратаят като основна единица в системата на работната сила, по верски
и етнически фактори се превръща в роб на господаря, включително и за сексуални услуги. Системата става робска. Силно впечатление правеше, дядовата омраза към опитите на някои възрастни хора да ме учат на турски. Иване, за те бия – викаше той на един свой племеник и тръгваше не само заканително към него, с първия попаднал в ръката предмет – няма да учиш детето на кучешки език! Все пак на него му беше по-лесно да брои на турски, отколкото на български. Затова ме научи да броя по турски още може би на тригодишна възраст. Макар и рядко не пропускаше случаи да разкаже и за някоя друга турска според него добрина. Българските власти решили да предадат при Кавакли, днес Тополовград, един комита на турците. Турският чиновник обаче като разбрал какъв „голям” човек му предават, е отказал да го приеме. Години по-късно разбрах – ставало е дума за случая с капитан Петко войвода. Никога дядо не е споменавал с лошо управителя на чифлика, чичо Йоргаки Аладаглиеца, както го именуваше. От гръко-българско потекло, православен, този господин, за да го нарича „чичо”, явно е бил особено добър и умен човек. Учил във Франция, знаел е много модерни неща по селското стопанство. При него – повтаряше дядо – все едно земеделско училище завърших. Тук очите му се пълнеха със сълзи, спираше разказа,усещах мъката го задавяше. Едвам, веднъж в по-удобен стори ми се момент, изкопчих да чуя причината за това – убили го читаци-мародери. Мисля, дядо притежаваше невероятно чувство за справедливо определяне на доброто и злото. Всекиму раздаваше според заслуженото.
Със скътаните алтъни купил два вола, някоя друга овца и коза, направил си кола с габрови денгили и карачов аръш. Помня я тази кола, трябва да е било през 1940 г., когато успя да сложи железни табани на колелата, железни гривни по главините най-важното замени с железни дряновите „клечки”, съдиняващи бояндрука с аръша, „стола” върху предната ос и задната колесница с разположения надлъжно осово по здрав дървен мертек, чийто заден край наричахме „стърчичка.” Тя играеше ролята на външен, по- лесно обслужван „багажник”. Като се прибави и замяната на дървеното рало със стоманения плуг, може да се каже, че това е времето, когато „дървената” епоха в селскостопанския инвентар беше окончателно изместена от „желязната”.
Потръгнал е селският живот, но на чуждо място, в балкана. Без собствени земи. Ами, ако побягналите „гърци” се завърнат! Пак бежанци! Село Лисово е разположено високо, на южния склон на Сакар планина. Удобно е за животновъдство, но трудно е разширяването на земеделските земи. Собствени имоти, нужни са собствени имоти! Ей ги, отсреща! Изоставени, започват от естествената граница - дерето „Далакбунар”. Няма половин час пеши път. То, макар и голямо, не е пречка. Друго нещо е граничната линия с Турция. Никой не я пази след кратките военни действия. Но хората не са измислили надежден похлупак за пламъците на войната и те могат отново бързо да избухнат. Тревогата, страхът от войната са се настанили твърдо в пограичната атмосфера. Сякаш от нея с диханието поемаш не кислород, а някакво вътрешно защитно чувство, възпиращо безумната мисъл за пресичане на границата, а камо ли да търсиш имотите си! Носи се слух, на датата 16 септември 1913 г. в Цариград е подписан договор, с който са се уреждали отношенията между България иТурция. Според него България е отстъпила Източна Тракия на Турция, без някои околности, включително и тази на Мустафа паша, днес Свиленград. В договора пишело, че турските имоти в тези околности се запазвали. За препатилите селяни това не значи нищо повече от една жълтеникава искрица на надежда за мир под българска власт, а хубавите имоти пак остават чужди. Същевременно витаят и слухове за военното напрежение между Русия и Европа. Без тяхното разбирателство „българският въпрос” не може да се реши. Не минава и година нещата все повече се усложняват – започва Европейската война. В нея „влиза” и Америка – голамата „патаклама” се превръща в Световна война.
Траят си хората в Лисово. Тук твърдо е Българско. Пристигат повиквателни за служба на млади в армията, в българската армия, която упорито води трудни битки, целящи обединяването на земите, населявани преобладаващо от хора с българско самосъзнание. Във второто десетилетие на века се е очертавала възможността за изграждането на единна държава България с територия близо сто и петдесет хиляди квадратни километра, населявани от около шест и половина милиона души. С ентусиазъм млади здрави селяни заминават да се бият за България. Ново, силно чувство завладява довчерашната рая – за България, за Патрията. Много са „патриотите”, както вече наричат желаещите да се бият на фронта. Никой не мисли, че съдбата може да отреди да не се завърнат, оказвайки се в отвъдното. . Други по десетина години ще се водят „безследно изчезнали”, а пленническата им съдба ще ги отведе по френските пристанища в ролята на”докери”.Всъщност, пленници-затворници, поставени при много тежки условия на живот, под строг държавен контрол осигуряват биологическото си съществуване с цената на тежък многочасов почти неплатен физически труд.
+ + +

Не мога да се разделя със спомена за нашите съседи Ганеви. Това фамилно име се пише и чете само в документи. Разговорно за хората от селото не само в миналото, а и сега те са Гандурови. Спомените се подчертаха, когато от един състудент, грузинец разбрах, че националният танец на аджарите се нарича „Ганда Гана”. Щом чух това словосъчетание, заострих вниманието. Бях завладян от асоциацията с ироничното „Бай Ганьо”и фамилното „Гандурови”. Осъзнавам, като неспециалист в тази област мога да допусна груба грешка в съжденията, ала сходството между многото наричания ме навежда на мисълта за някакви общи исторически корени. Би било по-добре да допусна грешка, отколкото да направя пропуск относно историческата реалност за формирането на многосъставната народностна сплав „българин”.
Докато селото е било включено в системата на стопанския живот из Одринския вилает, фамилията Гандурови е развивала
мащабна за онези времена селскостопанска дейност. Още се
намират камъни от голямата гандурова къшла, заемала декари пространство сред дъбовата гора на южния склон на Каменна могила. Под това място продължават да бликат обилните студени води на някогашната „Пейчова” чешма. Чувал съм, широко разпространеното по нашите земи понятие „къшла” в смисъла на „кошара”, а в Афганистан, на езика фарси то означава „къща”, „дом”. Гандуровата къшла, от чиито стени стърчаха остатъци, представляващи високи каменни зидове, нямаше ниищо общо с множеството ниски, плетени от габрови пръти и покрити с дебел слой ръженица постройки за овце и кози, наричани „къшли”. Очевидно това бяха обори за едри домашни животни и жилища за обслужващия персонал.
Не бях тръгнал на училище. Старият Гандур, дядо Георги, вече изнемощял, лежащо болен старец, всеки ден ме викаше да ходя при него, даваше ми десет железни лева с молба - нареждане да му купя от дюкяна една сода, лимонада де, от онази в шишетата, затворени със стъклено топче.Носеха я от лимонадоджийницата в с. Студена. С нескривано удоволствие изпълнявах молбите му и ставах слушател на неговите разкази, а той отвреме, навреме към десетте лева пребавяше още пет за мене да си купя „шекерчета”. Колко хубаво! – Хем да смучиш бучка захар, хем да слушаш тихия глас, носещ спомени за изчезнали вече неща. Бонка,преди войната, явно ставало е дума за Балканската, в къшлата на Пейчова чешма имахме четиридесет дойни крави, и двадесет и пет коня. Всяка заран тръгваха кабриолети с пълни гюмове за Одрин. Кабриолетите спираха на различни места. Още след първия ни вик хората със съдинки в ръце заидваха, викайки Гандура, Гандура. Ей сегинка опашка правеха. Минаваха като през стърга, готовите парички пускаха в касичката, за каквато ползвахме голям сахън и поемаха напълнения съд. За половин сахат млякото се разпродаваше. Никога не сме броили кой колко пари пуща, но сметката ни винаги излизаше, ама и никой не се е оплаквал за по-малко сипано мляко.Знаеш ли, за такава работа, оплакванията до валията можеха да стигнат. И тогава сами орязвахме пазара си в Одрин. А хубав пазар беше. После, ... войни, читаци, грабежи! Ама сега пък е българско. Ние това искахме. Аз си отивааам, а ти като пораснеш, добър живот за живееш. Я виж, колко войска надойде! Казват цяла дивизия. Това е българска войска. А какви песни пеят! Даже за нашата Дервиш могила. Стотици години под турско е била, ама хората в селото от памтивека - само българи. Дядо Георги пое дълбоко въздух, от чийто напор старческите очи се ококориха, сякаш пламнаха, а адамовата ябълка изхвръкна във формата на цицарка под съсухрената брадичка. Не на шега се изплаших, помислих - дядото се задавя. Чу се протяжен мелодичен звук. Вчера кака ти Мара ми изпя песента за нашето село – каза дядо Георги и продължи:
Запас ще ида либе,
запас ще ида.
Запас ще ида, ах първо либе!
Запас ще ида в Свиленаграда,
в Свиленаграда, в Дервиш могила,
ах първо либе!
И още една: Дервишката могила, гордо где стърчи.
Где вятътът весело ечи.
..........
Ние Гандурите сме дошли някъде от мноого дале . .ече. Там е имало похристиянчени хора от българското племе , ама нямали са здрава държава. Тръгнали са със стадата си насам, за да се слеят с прочутата силна България. Вървели не година - две ; по пътя много Гандури са заровени. Настигнали ги турците и като видяли стадата им, в обоза след армията ги вкарали. Много животни, значи вълна, месо, кожи, коне за язда, животински впрягове. Така Гандурите се добрали до този християнски край и са отседнали. Християни, ама познавали добре и мюсюлманите. Това ни помагаше в търговията. Сега деца. вие сте щастливи, войската за ви пази.
Последния разказ на стария Гандур слушах през пролетта на 1940 г. Помня деня на кончината му. Хубав слънчев мартенски ден. По икиндия с баща ми и дядо Стоян, по-малкия Гандуров син, се връщахме от резитба на лозята. Чу се камбанен звън „на умряло”. Дядо Стоян, нямал е още петдесет години, но за нас комшийските деца беше „дядо”. Замълчан, със сериозно лице, наостри слух и почти извика – за тетю е! Знаейки състоянието на баща си, очаквал е неговата кончина. Пред първата къща на влизане в селото някаква баба с неописуемо тъжно-жалостив глас рече – Бог да го прости Стояне!
С външния си вид - висок, леко пригърбен, сурово лице с хлътнали бузи и побеляващи мустаци, рядка усмивка и то забулвана от вечно залепената на устната джигара, дядо Стоян действително изглеждаше повече като старец, отколкото в средна зряла възраст човек.Закачките му с мене издаваха някаква особеност на неговата зрялост, недопускаща отстъпление пред, каквато и да е суровост на живота. Приемаше всеки мой въпрос най-сериозно, отговаряше като на равен. Усетил тази характерна черта, не пропусках възможностите за беседи около Гандурите. Той с охота отговаряше на питанията ми, все едно продължаваше разказите на дядо Георги. О о, освен отзад на могилата, къшли имахме още на десетина места из мерията. Отделно от кравите пасеше йоз – телици, дъначета, бикове. Овцете наброяваха до две хиляди. По време на войната през дванайста година побягнахме към Лисово. Горяхме от желание да се затвърдим в българско. След Балканската офанзива обаче войната се проточи. Някой от нас двамата братя следваше да отиде войник. Бате Христо, вече женен с дете имаше по-големи от моите задължения. Аз двадесетгодишният ерген се радвах на случая да походя навън от село и да се бия за България; за семейство, ехей време имаше!
Дойде най-интересното, но срещите с този за мене необикновен комшия бяха все краткотрайни. Грижите „вършеха” своята работа, подсещаха съзнанието и някой от нас казваше: „Трябва да тръгвам ....” Минаваха години и все не стигахме до завършека на разказа. Чувствах, нещо вътрешно задавя дядо Стоян. Спомените явно бяха не от приятните. Аз човърках в тях. Най-сетне, в началото на септември 1945 настъпи повод да бъдем заедно цели три дни.
Черните забрадки подчертаваха спомена за войната, но някои отзвуци от нея позаглъхваха. Животът навлизаше в руслото на мира. Прибра се зърното от новата реколта. Настана време за мелене на брашно. На петнадесетина километра наоколо функционираше само една мелница, тази край с. Щит. Сформира се керван от пет коли, пълни с чували още неотлежало, но достатъчно сухо зърно. По воденици бях ходил многократно, ама за машинна мелница само бях чувал. Зададе се добър случай да видя такова чудо. Под предлог, че добичетата трябва да се пасат, докато възрастните се занимават с мелничарската хамалогия,настоях пред баща ми да ме вземе с кервана, в който участваше и комшията Стоян. Тайничко се надявах на добра възможност за развитие на нашия разговор около пленничеството му, за което съм таинствено дочувал. Колите се натовариха още от вечерта. Веднага се настаних леко загнезден върху чувалите в задната част на колата. Завит с черга, там спах през нощта. Иначе, тъй като се тръгваше рано сутринта, съществуваше реална опасност да ме оставят уж да се наспя, а всъщност заради вършенето на някаква друга работа. Баща ми, който след почти годишната раздяла, заради призива му във войната, търсеше начини да разбере колко съм пораснал и се съгласи да спя в колата. Значи работата беше сигурна.
Потеглихме по тъмно. Керванът се събра накрая на селото. През полусъня чувах разговорите между керванджиите. Всички бяха зрели хора, минали през казармата, а двамина са бивши фронтоваци, Гандура – от Първата световна, баща ми – завърнал се преди няма два месеца от фронта на Втората световна - важна причина за моето старание, повече да съм край него. Най-напред всеки се уверяваше дали другите са взели брадвите си. После обсъдиха пътната обстановка и нейната сигурност. Село Щит се намира на границата с Турция. До него се стигаше по междуселски черни пътища, минаващи през гористи полубалкански местности. Същесвуваше реална опасност керванът да бъде нападнат от неизвестни бегълци към Турция. В това следвоенно време често пограничото население се вдигаше по тревога заради „злосторници”. Очертаха се няколко пътни варианта. След като се спряха на „най-добрия”, по войнишки направиха разчет на времето. За впряговете – четири волски и един, този на дядо Стоян, биволски впряг, бяха необходими три и половина – четири сахата за пътя до Щит. Допълително за паша трябват около три часа, слеедователно можеше да се пристигне в мелницата към икиндия, през нощта да се меле брашното и на другия ден - обратно. .Този разчет, струваше ми се, е като паднала „отвисоко” мъдрост. Да си гледат работата разбойниците! Няма от какво да се страхувам; спокойно съм продължил съня си. Една от малкото възможности за сутрешен сладък сън. Станах, когато колата спря на чаирите, за да разпуснат говедата за предвидената паша. Септемврийското слънце, заело позиция бая нависоко не напичаше особено. Изкочих изпод завивките, от виковете на изненада разбрах, освен баща ми никой друг не знаеше за моето присъствие в керванджийската компания. Четиримата се зарадваха, а признатият за водач на компанията Гандур с навъсен поглед хвърли упрек към баща ми – Кольо, защо излагаш на опасност детето? Жегна ме нещо – тръгнах и заради него, а сега....! Мълчах, мислено бях сигурен, вече баща ми няма да ме върне, а за по-нататък и дядо Стоян ще взема страна в моя полза.
До пристигането в района на мелницата всичко стана според разчета. Обаче пред мелницата коли и разни видове добитък като на хайван- пазар. Неразпрегнали колите баща ми и Гандура се втурнаха вътре„на разузнаване”.Забавиха се може би час.Имало проблеми с техниката. Трябвало да чакаме от пет до седем дни. Можело и три, ако дадем два пъти по-голям уем. Набързо пресметнаха, значи едната кола с житото – за уем. Дядо Стоян мълчаливо слушаше акълите на другите, изведнъж отсече: времето е хубаво, разпрягаме,за напоим добитъка и за спим по колите. Беше тиха звездна южна нощ. Намирахме се на петнадесетина километъра от Одрин. Мъжете дълго тихо разказваха за преживелиците през войнишките времена, сякаш в живота няма други врязащи се събития. Нито дума за жените, децата, брашното, за хляба, чиято оскъдица тормозеше всички. Е, е .., щом като няма война, всеки ще му намери колая да си го изкара. А аз си мислех, та те ли са виновни за военните времена?...... А кой тогава? Ще има ли на Земята пак такива страшни времена? Не може ли и брашното да се купува от магазина, както много други неща? Важното е, че сме тука в България – бяха последните думи, които през онази вечер чух. После непробудно цяла нощ съм спал.
Сутринта се размърдахме рано. Проверката в мелницата показала – нищо не се е променило. Само един млад, май на моите години, охранен другар ни срещна с приказките: „Дервишани, жъ чакате най-малко една неделя, помислете си как жъ я карате с тези десет говеда!” - съобщи баща ми, добавяйки, че вътре хората шушукали за този нов управител на мелницата, вместо стария чорбаджия. След известно мълчане някой рече: хайде да се връщаме в село! Само това не! – Строго отсече Гандура , вперил поглед към небето, проверявайки чаушеските си способности за времето. Лятото скланя, есен идва, ами ако завали! Децата нямат хляб, просото още не е очукано, даже и просеник жените не магат да им направят. Вече напича, жажда и глад налягат добитъка. Ей на, муучи. Бонката на това ябанджийско място трудно за се справи с говедаруването.През едва доловима усмивка процежда, а и, както виждам, тоягата му е много хилава. Ние с него отиваме с добитъка, вие тука пазете хляба! Намерете място довечера къде да стоварим чувалите! Колъо и Иване, поразходете се из селото и из Пашамахали! Намерете мющерии за дърва! Есента пак за дойдем с колите, за да продадем някой друг кубик от нашенските мешови пранги. Погледнете наоколо едно дърво за сянка няма! Само някоя друга върба покрай водата в дерето. Колко са бедни! Някога в този район навскъде е било гористо. Затова по- източното село е Благунци –растял е благун, по - западното е Чернодъб – растял е черен дъб. Сега е беднотия. Ние от Дервишка за им помогнем – гора и доброта поне имаме. А те все нещо, ако не от добро сърце, то от неволя за ни дадат. Ха, ха, брашно ли няма да ни смелят? Тука отдавна е Българско, а не - башибозушко.
Всички развързаха говедата. Хайде Бонка ти оттук, аз пък откъм Слънцето! По-напреж за ги напоим, а сетне ей там по пътя – вчера като идвахме вядях, прибираха една царевица. Там има свежа тревица и все някоя паднала царевична шумичка. Покрай пътя имаше памуци и неприбрани царевици. Върви отстрани покрай царевицата! Нито едно коренче да не пострада! – Строго нареди главатарят.Аз отзад за ги подкарвам.
За мене щеше да е убийствено, ако допуснех произшествие. Непрестанно тичах ту напред – ту назад. Добрахме се до заветната царевична нива. Просторна, всичко културно от нея е прибрано. Един на друг се ухилихме от радост - с тази паша за десетте добитъка и неделя за изтраем. Нещеш ли, нещата бързо се промениха. Вървящ по пътя човек, изведнъж кривна, влезе в нивата, с викове подгони говедата и се нахвърли срещу ми: хайде мръсно дервишанче, разкарвай оттука краставите ви говеда! Сякаш дядо Стоян не съществуваше. А той от двадесетина разкрача с якия дрянов остен на рамо, с дебелото назад се беше насочил към мене, мислех с намерението да продължи старите разкази. Нвъсен, мълчешком с ускорена крачка ме подмина , наближи кресливеца и го надвика: а ти какво искаш, бе?Нали ти казах двоен уем. Нивите са наши, или двоен уем, или махайте се от село въшливи дервишени. В отговор, без трепка на окото Гандура стовари дебелото на остена по сгъвките на колената на алчния, струполил се вече, охкащ млад управител на мелницата. Какъв си ти, човек ли си? Българин ли си? Къде ти е християнското, православното? – Викаше дядо Стоян с пълно гърло. Оният тихо излази десетина метра, след което започна да прави опити за изправяне на крака. Ти бил ли си на фронта, имаш ли челяд? – Още по-високо викаше, не крещеше дядо Стоян. Довечера при кмета за се разберем и да си решил кога за мелим; още сега намери Кольо, този с ордена от фронта, покажи му къде да разтоварим чувалите!
Уплашен,треперейки гледах покровителя си. Той, както внезапно започна виковете, така изведнъж спря. Погледна ме успокоително и с тих, равен глас съветваше: с такива мерзавци, само по такъв начин. Какво? Да му обяснявам: пленник съм бил през Първата, баща ти няма два месеца, откакто се е върнал от Втората, децата гладни; този тука се е оял, а сега граби; с такива само така – напери се пак с остена. На това от французите се научих. Искам всички българи с гласуване Република да направим, добри управници да си избираме – там в Марсилия с нас имаше един учен българин, Бог да го прости! Все за Левски ни говореше, за неговата „Свята и Чиста Република”. Ама - поглежда към мене - това е за вас работа. Учени, но честни хора ни трябват.
Избързвам малко:продължихме пашата почти до залеза на Слънцето. С пристигането в мелничния двор, дядо Стоян разказа на компанията какво се беше случило. Никой нищо не е чул. А..аъ, те са и гузни! Само един от възрастните остана с мене.Другите отидоха при кмета, който „по революционно” е извикал злополучния управител. Ни лук ял, ни лук мирисал, пристигнал с изменения ред на дервишани, давайки им предимство под предлог, че има двама фронтоваци с малки деца, а „такъв е духа на новата наредба”. „Френската закалка”на Гандура загворила, пред всички насъбрали се разказал за случилото се през деня и предложил на хората да поискат смяната на управителя с почтен човек. През нощта нашите хора смляха зърното, а дядо Стоян и баща ми бяха наградени като фронтоваци да мелят без уем. За мене най-важното бе, че през предишния скандален ден, дядо Стоян успя да ми доразкаже за патилата си.

Та, отидох войник, малко подготовка, която включваше и подсилването на патриотизма с многократното прочитане на „Обещанието на Антантата” за възвръщането на българските земи в Източна и Западна Тракия, части от Македония и Добруджа. Говореха, сформирана е осемстотинхилядна желязна българска армия, която е придадена в подчинение на ужким„ магьосническото” германско командване. Изпратиха ни на сръбския фронт. Биехме се като истински аслани. При Криволак попаднахме срещу съглашенските войски под командването на френския генерал Сарай. Нанесохме им голямо поражение. Ама, там през 16-та попаднах в плен. Отакараха ни в голямото пристанище Марсилия. Бяха им нужни докери, по нашенски – хамали. Вкараха ни в пленническия лагер.
С тази съдба, Стоян Гандуров се е оказал сред безследно изчезналите. Обаче смяташе „незаслужено съм голям късметлия” сред българските войници. Останал е жив, въпреки големите беди, нанесени от грубата намеса на германското командуване, което е спряло българската офанзива на южния фронт. Десетки години след събитията, той не беше изгубил капка от доверието и уважението към българските командири, които въпреки численото и военнотехническото превъзходство на англичаните и французите са съумяли, използвайки бойния опит и духа на войните си да организират настъпление срещу противника.Заради „някаква си германска политика”с гърците, настъплението спря, фронтовата линия се затегна и продължи на едно място цели две години. През тази позиционна война българските войници, подложени на тежки фронтови тягоби - тактически обстрел, глад, лишения и болести - измираха в окопите. А аз в пленнческия лагер .. трудно, трудно.., ама съм жив! Като се изправяше в пълна осанка със сложени ръце на гърдите, вдигаше глава нагоре, молейки Бога да упокои душите на загиналите другари! Сякаш търсеше прошка,задето е останал жив. Ах, тази мръсна, мръсна политика и нашите често попадат в капаните й! Бългаският войник, умирайки си върши работата.
Треперя като си спомням – десет години хамалин в лагер за пленници. Облекло и храна, колкото да можеш да работиш до измотаване. Малко почивка и пак работа. Десет години животът ми течеше из един обръч на ада. Всичко – лягане, ставане, хранене, работа се вършеше машинално „на чакръг”. Отвреме навреме ти подават някой парцал за облекло или канче с ядене като за подмяна на нещо износено, ама не за твоите нужди, а за нуждите на работата. Не ние бяхме нужни на господарите, а работата, която вършихме – тя им беше сладостта, а ние им носихме вонята. Сладост и воня – това са двете страни, двата края на живота. Сладко, сладко хапваш, ама на другия край, хм! Не си поднасяй носа! Господарите усещат и виждат само сладкото, от другия край се отвръщат със запушен нос. А ти, си длъжен до такава степен да свикваш с вонливите неща около тебе – нарове, нужници, пътеки, инструменти ,товари, че да не забелязваш и усещаш нищо друго, а вонята им да е среда на твоя живот. Нали си видял, как вола се нагласява в ярема, воден от собствената си миризма и чака само да му сложиш жегъла. Те, нещо подобно става с хамалина-пленник. Воден от околния дъх, със затворени очи всичко намира и, както желязото се залепва за магнита, той прави същото – за товара. Само отвреме-навреме усещаш, някой другар, с когото си свикнал, май нещо липсва. Никой не ти казва какво е станало с него, но се подразбира..... прибрала го е оная ... черната. Не мога да изброя от моя обръч колко изчезнаха? Ама на, аз жилавият селянин издържах цели десет години – от 1916 до 1926.
Работихме на пристанището. Летният приятен марсилски вятър откъм морето беше променил характера си, в тази октомврийска сутрин щипеше. Другарят ми по съдба, руснакът Миша, от онези дето издържат на всичко, а сутрешният хлад приемаше като милувка по косматите руси, почти златисти гърди, ми пошепна – Гандур, когато снощи вървяхме по пътеката към лагера, оня дето силно извика, беше по руски:”Има амнистия за пленниците, кораб тръгва към Одеса”. В лагера, макар и военнопленически се бяхме измесили издънки от всякакви народи попаднали по какви ли не причини. Вече рядко се срещахме българин с българин. Сърби, хървати, гърци и най-вече руси – „бели” така им викаха. Редът в лагера се поддържаше от комендатура, чиято същинска задача беше осигуряването на работна ръка за пристанещето. В управлението на работната ръка с времето настъпваха сериозни промени. На нас, „заклетите” пленници, никой нищо не ни казва, ама чутото от Мишата беше стряскащ сигнал. Изведнъж всичко от детството, от младините преплува през главата. То е ставало по нашия, Сакарския край. Моментално реших, този път на живот или смърт за се върна. Трудно, ама понякога ни позволяваха да се срещаме с коменданта на лагера. Сторих това. Сигурно и на него му беше омръзнала мръсната лагерна обстановка. Криво-ляво се оправях на някакъв френски език. „Уи месю”, подчертано любезно рече той, което ме поосвободи от напрежението. Освен Вас останали са още двама вулгари- балканци. Имам благородното намерение да се разпоредя да ви потърсят. Ако искате ще уредя и тримата да се качите на кораба. Тръгва за Одеса след осем дни. Спира в Пирея и в Бургас. Напрежението съвсем изчезна. Стана ясно, стоя пред човек, известен за всичко, притежаващ власт да реши хода на по-натъшната ми съдба. Той вдигна глава и каза, че имало някои подробности, за които трябвали пари. Впрочем, не Ви ли се намират някакви златни ценности, те биха се оказали много полезни за уреждането на проблемите? –Меко попита Властникът ми. Още когато изрече „вулгари- балканци”, бях свил юмрук и ха, ха...., ама се опомних. Не, господин началник, нищо нямам, освен душата си и тези две - вдигнах нагоре ръцете си. Няма нищо, как беше името..., а.. а господин Гандур, ще уредя въпроса. Като усетих мекотата в отношението на началника, от своя страна го помолих да ми дадат едно наметало и чифт обувки. О, о .. господин Гандур, Франция е победителка от войната, Франция е богата, великодушна и няма да има проблем, ще Ви ги дадем преди качването на кораба, защото нали знаете и завъртя ей така назад дясната ръка .. крадци много. За Вас господин Гандур,ще направим всичко да запомните Франция с добро; нито Ние сме, нито Вие лично сте виновен за пленничеството. Великодушна Франция Ви освобождава, вече не сте пленник, но още няколко дни ..... за храна, за спане! Желая Ви здраве! Бъдете един ден по- рано на брега срещу кораба! Надзирателят месю Шабан ще ви намери. Докарахме Ви пленник, изпращаме Ви като приятел на нашата Велика Патрия. Срещата беше приключила, сърцето готово да изскочи от вълнение. Но защо само трима българи? Бяхме пленени хиляди. Какво е станало с другите?Сигурно са изгнили.Как ние тримата сме оцелели? Лукавството на този човек решително помогна за незабавното решение.Заминавам за село.Само там е истинската свобода, душевната чистота, където лукавството е незнайно. В мене нахлу „букет от миризми”, напомнящ за здравеца, скрит на завет между камъните на „Казлар кая”, за божура из „Тутунлука”, за дивия зюмбюл от „Черковището” на „Каменна могила”, за дъбравите из „Мишелика”, за миризмите на оборите, които в такива моменти стават приятни. В чужбина нищо не може да те ободри така, както миризмата на „нашенско”. Тя се помни безгранично надалече и за вечно, колкото и да се променяш.
Няколкото дни, които оставаха до тръгването на кораба ми се струваха по-дълги от десетте години пленничество. Нямах багаж за събиране, с изключение на вмирисаното одеало, другите дрехи са на гърба, а смачканите постали - на краката. Оставаше едно от най-важнате неща – войнишкият нож, който толкова години кътам; сега се намираше закован на долната страна на дъските на нара. Трябваше да проверя тасмите за връзването му към крака. Налагаше се да ходя на работа, иначе оставах без храна. Надзирателят ме държеше под око – със сигурност и той щеше да ме пита за „някои златни неща”, които могат да бъдат полезни за безпроблемното ми заминаване. Той имаше тежки юмруци, които понякога „отпускаше” между набора от няколко любезни думи. Но с една хватка бях му доказал необходимостта от уважение на моите два чука. Тука разказвачът ми показа две огромни ръце. С усета си за самосъхранение бях разбрал, всъщност той беше един мургав страхливец от юга, овладял до съвършенство подлизурството пред работодателите. Беше време да завържа за крака канията с втъкнатия нож и при нужда да му го покажа. Бях убеден, от любов към себе си, той нямаше по никакъв начин да ми посегне, но неволята ме беше научила и на „предварително обмисляне”. Бонка, знай! Едно от най-важните неща в живота е умението „да разбираш от хора”.
Изумявах се от думите и този мустакат, омургавял повече от времето, отколкото от Слънцето, облечен по старовремски селянин с всяко изречено нещо се уголемяваше пред очите ми като човек .Нетърпението си да слушам, изразявах с мълчание. Разказвачът, прочитайки всеки мой жест продължаваше разказа в предишния ритъм. Запасих се с малко суха храна и се настаних на кея, където очакваха след две денонощия акостирането на кораба „Одесса”.През деня, препасан по войнишки през рамо с мърлявото одеалце се въртях край пристанищните работници, стараееки се и без нужда да им помагам, а те ми подхвърляха някои портокал. През нощта, свит на две до някой сандък спях през глава завит с безценния парцал. Пряката ми грижа се състоеше да не допусна провал на толкова близката надежда, заради някаква моя простащина, която би станала повод за задържането ми от
пристанищната охрана. Подсигурявах се пред един от тях, мислех си като вижда вида ми външно и погледа, постоянно насочен към стоящия на котва кораб, ще ме разбере, ще ме съжали; ама по едно време не на шега се изплаших от мисълта:”Ами, ако и той поиска „нещо златно” в помощ за уреждане на нещата!” Едвам не побягнах. Помогна ми само здравото мислене – другото важно нещо в живота Бонка!
Гледам в уречения от коменданта ден корабът вдига котва, а в този момент към мене се е отправил стражар с вързоп в ръка. Стоя в свърх нервно напрежение. Господин Гандур, от това „господин” малко се успокоих, ако беше за лошо обръщението щеше да е друго, благородният Господин Комендант Ви изпраща обещаните неща – платнище, комплект зимни военни дрехи, два комплекта бельо с две ризи, не нови, но добре запазеии полуботуши , голям номер с няколко чифта партенки и тази воиишка раница. Нали сте стар войник. А тука нещо в повече, от него лично – голяма чест господин Гандур, един наполеон и каза да Ви предам: златните неща са много важни за живота. Благодарих с ръка на сърцe и лек поклон . Отново вълнение, но от друг характер- решил е началникът още веднъжда подчертае велечието на Франция и да ме накара да я запомня с добро. Знаеш ли, не се чувствам подкупен, ала храня зло не към Франция, а към измамите на нашите управници? Това пък защо? Преди малко разказваше за милеенето към родното, сега ... така ... към управниците. Не
разбирах тези неща. Наполеончето, пазя го за сватбата на кака ти Мара; има и други алтъни, ама то е особено ценно. Стражарът измъкна портмане от куртката си, извади един печатно изписан лист, с лек поклон изсумтя: това е документа за Вашето освобождаване, пазете го господин Гандур, прятно пътуване, безсъзнателно разтвори длан, в която блесна още един наполеон. По- късно на парахода, мъчейки се да прочета документа, в него се пишеше за два „пътни” наполеона, разбрах – бях измамен от стражара, но... къде, къде по-важна беше свободата!
През октомври Средиземно море силно се вълнува, обут със здравите обувки и завит с платнището никакъв вятър не беше страшен, облъкатен на завет непрекъснато дремех. Нямах мярка за пропътуваното време, но чух силни викове: Пирея, Гърция, Пирея. Параходът тръгва довечера направо за Одеса, Няма да спира ня българския бряг, нито в Бургас, нито във Варна. Пътниците за България да слизат тука или да се връщат от Одеса. О о х, колко мъчено ми ставаше като чувах тези неща. Какви хора, какви ужасни хора! Не ми ли стигаха десетте години скитане, ами и сега! Попитах мичмана, няма ли грешка, не е ли шега? „Нет дорогой, капитан из-за погоды так решил”.Улових смисъла на последвалите му думи: „Решавайте сами, изглеждаш млад и здрав. Какво ще правиш в Одеса, в този международен вертеп? От тука пеша, няма и петстотин версти до българската граница”. Помаях се, помаях се, пак питам. Докога мога да стоя на палубата? По план разтоварваме и товарим до десет вечерта. Поговори с капитана, добър човек е! Може малко и да поработиш срещу заплащане.За минутка се озовах пред капитанския мостик. Бонжур месю капитан, обяснявам му, плетейки моя френски. А той – аз съм бесарабски българин. Кажи сега, какво има. Аз и българския бърках – така и така обяснявам му. То оттука по-бързо ще стигнеш до Мустафа паша, отколкото от Одеса.Друга възможност няма. Кажи на мичмана да те вземе за помощ! Довечера, час преди тръгване заедно при мене! Раницата остави тука, някой да не си я познае! Връщам се при мичмана,
така и така давай работа! Добре, до довечера на едно око разстояние, ще ти давам поръчения, ти си войник, бързо ще схващаш. От години с такъв ищях не бях рааботил. Вечерта се
явихме при капитана. Закъсняхме с товаро-разтоварните работи – без да се обръща към нас каза той. Дай борщ на човека и какво му дължим? Мичманът скороговорно казваше нещо, от което не всичко разбрах. В какви пари да ти платим? Бързо прехвърлих възможностите а не може ли в суха храна? Разбира се, сушено месо, сирене, лук, хляб. О, о, идеално –съгласих се. Слязохме в столовата, нахраних се до насита, подадоха ми една торба с хляб и втора с другите неща. Капитанът каза да останеш тука за спане, преди тръгването ще те разбудим. Ех, добрина, добрина, имало те и тебе!
Сутринта на развиделяване, благодарих на хората от парахода и сега, се сетих за още нещо – игла и конци нямах! Попитах един непознат моряк, няма ли начин да се снабдя?. Като в приказките за вълшебствата получих цяла макара с две игли – едната почти губерка. Нарамих раницата и торбите, издирих посоката на север, тръгнах по крайбрежния път. Не видях ни Пирея, ни Атина, питах все за Кавала. Първият ден сигурно съм изминал петдесет километъра. Четири дни вървях. Нощем спях в черковните дворове. Сигурно изминах сто и петдесет километъра. Храната свърши, краката ми се подбиха, платнището не беше удобно при дъжд. Спрях за един ден почивка и да потегна някои неща. Нали съм селянин, зная колко удобна дреха е ямурлука в дъждовно време. Наближаваше ноември, друго не можеше да се очаква. С ножа пробих дупки по двате по- тесни страни на платнището. Направих нещо като елици, които закопчавах с къси дъвени клечки. Единият край използвах като качулка за главата , а другия при ходене подгъвах навътре с помощта на клечките зашите по размера на ръста ми. Така платнището скъсявах до удобен за ходене размер и го удължавах за завиване при лежане. Оставаше да реша проблема с храната. Търсех работа всякаква. Влизах в дворовите или в черквите и питах нещо за вършене срещу някакво заплащане, храна. Заклех се пред себе си – никаква кражба! Така от село на село, вървяха дните, които броях чрез зарязване на киртици по тоягата. Наближих Кавала, гръцки бъкел не зная, хеле срещнах българин. Той ме посъветва: „Щом към Мустафа паша отиваш, от Кавала през планината не минавай; върви покрай морето чак до Деде Агач! Покрай морето е по-меко и сняг да вали, времето не е толкова сурово, както през планината; Родопите са голяма планина. При Деде Агач свиваш вляво по река Марица, три-четири дни здраво ходене до Чермен. От там до Мустафа паша един час път”. Послушах го. Няколко дни, а то и две недели работа, вървене и така. Никой не се опита да ме излъже в заплащането на работата. Може би сериозният ми суров вид играеше роля, но винаги получавах уговореното. Това ми даваше увереност в края на похода по мъките ми. Чувам понякога, гърците били хитри или не знам ти какви? Убедих се: християни православни като нас са в народа. Възможно е нагоре в големите неща да вилнеят измами, ама с мене таквиз неща не се случиха.
През октомври тръгнах от Пирея в Мустафа паша,Свиленград
де, стигнах през април 1927. На тоягата бях направил 184 нареза –малко повече от половин година. Пролетта е в разгара, всичко цъфти, завръзите на бадемите даже готови за ядене на зелено, а аз от радост сили нямам, краката ми наляти, сякаш откъснати. Постегнах се, с раницата на гърба по войнишки минах по каменния мост над Марица, по чаршията, която с нищо не се беше променила, от това което помнех и право в Циганчовия хан. Чорбаджията Георги, мой акран, стои зад тезгяха, втрещено ме гледа, ти пък такъв войник, откъде се взе? Дай ми място за спане, сетне за са изясним! Да не забравиш да платиш – провикна се той. Премълчах. На другия ден, сутринта, ободрен се изправих пред него. Георги – викам – нямам пари да ти платя. Ти кой си? Такъв хем чужд войник, хем по тукашному хортуваш, хем нещо познат. Познат, ами заедно в края на 15- а отивахме войници. Ето, сега се прибирам, бях в плен, във Франция, нямам пари да ти платя. Наведох се и извадих ножа, войнишкия. Ето с това мога да ти платя. Той прежълтя, не на шега се изплаши. Не Георги, не те заплашвам, насериозно искам да платя. Нее, нямаш задължения, няма да плащаш! Успокои ме той, а лицето му взе да добива нормалния червендалест вид. Има ли мои селски – дервишени?
Е,.ее оня дългия, май го викат дядо Никола Джигата. Погледнах натам, спомних си го, той беше, сух,почти непроменен. Доближих се, поздравих го , „добър ден” рекох, представих му се. Той не повярва. Как така? Нали повече от десет годин си умрял! Как са наш’те? Мама, дядо Георги. Той е добре, ама майка ти, наскоро след тебе, такова ....и я погребаха там в Коджепли. Разбрах, бъркотията около мене е голяма, но за мама всичко е ясно – починала е.Добре чичо Никола, на никого нищо не казвай, не си ме виждал! Скрих се, прибрах багажа, потеглих отново, на пет-шест часов път. Някъде по коларски път, другаде и то повечето време по „кози” пътеки, през Рошова могила, стара Левка, Нова Левка, Пери дере, Мишелика и.... – нищо не бях забравил.
След обяд пристигнах в село, направо у нас. Никой няма – по това време всички сигурно са на къра. Гледам из вашия двор се мярка жена. Мисля си, стрина Герга, баба ти, била е вече над петдесетте. Добър ден стрино, рекох. Тя погледна, брадясал войник, май комита и взе да вика: кой си ти, какъв си такъв? Разбойник, махай се! Чакай стрино, Танчо съм, Гандуровия и сам се изплаших повече от нея. Какво правя тука? Няма да ме познаят! Хеле тя се вгледа в мене, взе да вика: Танчо, Танчо! Откъде се взе? Ти ли си, или таласъм!? Не, стрино, аз съм отдалече, много отдалече идвам, ама аз съм. Чак сега помислих, когато тръгнах за войниклъка, бях на двадесет, вече съм надхвърлил тридесетте. И толкова събития са станали, имат право хората да се объркват. Какъвто и да си, истинският Танчо или таласъм, превърнал се в Танчо, ела седни тука на дръвника! Ей сегичка за ти дам водичка да си изплакнеш лицето. Танчо бе да ти изпържа набързо някое яйце с биволско масло? Ох стрино, стрино, не мога, гърлото ми е задръстено, мама .. повече дума не можах да издумам! Разплаках се, не, разридах се. Сега вече съм сигурна, Танчо си, не си таласъм. .. Майка ти е в Коджепли, там е заровена. Някой ден за та заведа. Вечерта, каква беше! Не е за разправяне.
Лятото минааваше.Дядо Стоян шеговито нимигна -замислях се за булка. Оглеждах се като отлежал ерген. Набелязах я. През зимата направихме сватбата. През следващата 1928 г. се роди Георги. Беше радост, голяма радост на тридесет и третата година – на Христова възраст отимах син, наследник на Гандурите. Обаче нещастията не са като годежарите, никога не питат кога да идват? Три месеца след раждането на Георги почина майка му. Животът ми пак зачерня. Траях три години, качих се на коня и хоп - в Мустраклия. Там баба Неделя, тая с железните ръце, дето те разтрива беше останала вдовица с Кольо, приятелят ти, тогава на годинка. Тя не е тукашна, едра балканджийка е, от центъра на Сакара, от с. Каурлан е. Хайде ,викам да се съберем! Тя, сякаш цял живот това е чакала, влезе вътре, изнася вързоп на ръцете. Кольо го викат, кимва с глава – повечето от половината ми е. Тръгвам с наръч от най- необходимото, всичко друго оставям. Вземам те само с една уговорка - заедно с твоята по-голяма половина, момчето ти, Георги го викат, нали? Двете момчета са наши. Вцепених се! До този момент не знаех, че Георги и Кольо не са рождени братя.
Бонка, много съм патил, ужасиите на войната ме поучиха в името на живота на моменти да ствам жесток, както преди малко направих с мелничаря.Баба Неделя,тази майка ми показа, че в името на защитата на човешкото, на човещината в живота, с нежност и обич може да се постигне повече.
Зживяхме в пълно разбирателство. Но никой не знае какво го очаква утре. На трите месеца почина вече овдовялата ми сестра. Единствената й дъщеря, това е кака ти Мара на шест години остана кръгло сираче. Още щом се върнахме от гробищата, Неделя каза: Стояне, освен двама сина имаме си и дъщеря, нека Марчето да е наш`та дъщеря! Ти сигурно не знаеш, а и много хора не си дават сметка – нашите три деца Мара, Георги и Колъо са от три различни майки и от трима различни бащи. Чудя се и се радвам на този късмет, дето баба Неделя отглежда като родна майка трите деца. На мене сърцето ми омекна, ама тази сутрин не се сдържах заради онзи мошеник. Та, май пак заради него ми дойде думата да ти разкажа докрай моите преживелици. Ще ми се да сравниш добрината на баба Неделя със зловешината на алчния мелничар.
№ № №

Дервишани прекарвали бежански живот в с. Лисово до края на Първата Световна война. През есента на 1918 г. дядо и чичо му засяли някоя друга нива в землището на роднато село. Позатегнали къщата като я разделили на две посредством двойни хамбари. Покрили я с ръженица.Жребият е определил-
източната половина за дядо, а западната за чичо му. Рано през пролетта на 1919 семействата се пренасят от Лисово. С това се слага край на бежанските, но не и на неволите житейски въобще.
Дядовата част от къщата се състоеше от три помещения:къщи,
ходая/стая/ и хая/килер/- всичките разположени върху трамбования пръстен под, малко над нивото на двора. В хаята се влизаше директно от двора. За вкъщи и към ходаята се минаваше през терасоподобно помещение, наричано „трем”, който по същество беше част от ходаята без външна стена. Заемаше площ приблизително 1,80 х 2,20 м, под покрива, но без таван. В къщи се влизаше направо, а в ходаята – наляво. Обхващаще пространство 2.20 х 3.50 м и височина 1.80 м до тавана, накован с дялани пръти. Къщи заемаха площ 3 х 4 м . Непосредствено вляво от вратата беше разположена бакърницата – на височина 80 см, хоризонтално поставен в стената двуметров дъбов мертек , с набити напречно здрави дрянови клечки, на които се закачаха бакърите, наричани още „котли”.Всеки бакър висеше на строго определеното му място.
Забележеше ли баба „нарушаване” на реда, веднага, без значение на величината на костуемите усилия,го коригираше до положение,прието за обикновеното„както трябва”.Впрочем,
това се отнасяше за „целия ред”, както вътре в къщата, така и из целия двор; тя имаше „цялостна научна концепция” за „домашния ред”, базирана върху традицията и християнската етика. Всяко друго положение на нещата беше „срамота от хората”, ако не „грехота пред Бога”. На противоположната стена, върху две дървени клечки на височината на очите лежеше полицата с наредени сахъни и шарени пръстени паници. Вляво от нея висеше бунелникът с десетина пиринчови бунели /вилици/ , и железни и дървени лъжици. Покрай перпендикулярната дясна стена се простираше лавицата – издатина дълга 150,широка 50 и висока 50 см . Върху нея лежеше „тварът” – сгънати и натрупани един върху друг всички хасъри, дюшеци, козяци и строши/така се наричаха тъканите доста дебели вълнени покривки/. Вляво от
от твара висеше куната/иконата/ с кандилото – малка стъклена чаша с присобен към нея фитил от дебело усукан памучен конец. То се палеше от баба всяка вечер срещу събота и срещу празниците. За гориво се използваше слънчогледов шарлан.. Вдясно до твара върху земята стоеше кюпа с бозата, която мама често правеше от просо. Не познавам друга по-вкусна и освежаваща възрезливичка напитка. Срещуположно на лавицата се издигаше баджата – голямо огнище на пода с широк комин над него. Надлъжно на стената по средата на комина високо минаваше дебел дъбов мертек със закачена желязна верига, завършваща с кука за котела. Отдясно стоеше перустията, а отляво – подницата, захлупена с връшника. Над
него, на стената се мъдреше малка поличка с газеното кандило – железен пресечен конус, с излизащ от капачката му усукан памучен фитил. То беше светилника в къщи. Високо в баджата отдясно се закачваха луканките и дядото след обработването на коледното лпрасе. Между бакърницата и баджата се оформяше тесен проход с вратичка към хаята. Тук, закачена към баджата висеше голяма кратуна с отвор за човешка ръка, винаги пълна с шарена сол, която баба приготвяше с голямо старание – смес от царевични пуканки, нахут, чубрица и сол. Тя се смилаше доста фино на хромела /ръчна каменна мелница/. Май това беше единствената храна, която ние децата можехме да слагаме върху хляба без огрничения. Наблизо под кратуната стоеше гърненцето с бутано масло, до което неразрешения достъп сериозно се наказваше. Високо над бакърницата солидно лежеше втора по-голяма полица, на която завити във вълнени месали лежаха самуните хляб. Под бакърите на пода стояха стомните с вода за пиене.. Отсреща под десния край на полицата за паници се намираше изографисания мамин булченски сандък. В него се държаха новите дрехи и ценните предмети, например, алтъните на мама, В едното му кюше се криеше и торбичката със захар, било на бучки, или на пясък. Тази сега често наричана „бяла смърт” е била толкова ценна, та се пазеше от нас под ключ при алтъните, а понякога за заграбена неразрешена шепичка от нея са ни шамаросвали.
Помещението нямаше таван. Отвътре, с лек поглед нагоре, се виждаха снопчетата от ръжени стъбла, гредите и мертеците, по които по всяко време можеха да се видят акробатично пробягващи мишки. С тях бяхме свикнали като с домашни животни. Виждали сме и прескачаща булчица. Считаше се, че тя е по-полезна, отколкото вредна и особено отмъстителна, ако някой я дразни . Арсеналът на разказваните истории в този смисъл беше неизчерпаем. Деца, ако убиете малките й, тя ще се изпикае в млякото и вие ще умрете от отровата – казваше баба.Вдясно от комина в очи се набиваше неголяма загладена дървена врата. Отвори ли се зад нея зейва доста дълбока ниша в стената. Това е характерният за селската къща долап, където се съхраняваха неща за маломерна хранително-вкусова употреба или нуждаещите се от по-добра защита срещу контакти със споменатите вече „домашни животни”.
Хаята е главния склад за основните хранителни продукти – зърнени, брашна, ярми, туршии, меса и сирена. Тя е склад и за инструментариума, необходим за целия технологичен процес на съхранение и подготовка за потребление като основен ценностен резултат от дейността на човешкия разум. До този резултат се е стигнало при взаимодействието между различните цивилизации, които са се развивали през хилядолетията и са текли по нашите земи. Хаята не беше зимник или забутан в някой ъгъл килер. Напротив, нашата и разположената огледално съседка хая заемаха централната, в посока юг – север, ивица на общата жилищна сграда. При затворена външна врата никакъв слънчев лъч не можеше да проникне пряко вътре. Хаите бяха най-защитената част от сградата, както в климатично, така и в механично отношение.По този начин се е отговаряло на основните обективни изисквания на цивилизационното развитие за предвидливост и сигурност, с оглед пребъдването на човека и неговото общество.
Корекция, 14.10.2007 г. Ботю Томов

PS: ЕПИЛОГ

Българите от одринско едва ли са чували нещо относно мисълта на Мишел дьо Монтен: „Какъв вид истина е тази, която е истина от едната страна на планината/границата/, а лъжа – от другата?” и за определението на Николай Бердяев, че „Държавата съществува не, за да строи рай на Земята, а за да не настъпва ад върху нея”, но ТЕ убедено, с готовност да отдадат живота си, са вярвали, че истинно правдата и свободата съществуват само отвъд границата – в България.
Сега там, отсам границата с Турция, почти няма население – останали са немощни, главно по биологически причини, индивиди, неспособни за организиране в жизнедеятелни човешки общини, каквито бяха някогашните български села из обширната релефна огърлица, наричана „Странджа-Сакар”. Не е нужен анализ на данните от статистиката за стопанския и обществено-политическия живот, а – само обикновен туристически взор през стъклата на автомобила, носещ се по прашните пътища, кръстосващи пространството около граничната линия от брега на река Арда край Ивайловград по посока към Свиленград-Тополовград-Елхово-Болярово, та чак до Ахтопол на брега на Черно море, за да се види една обезлюдяваща се пустош. Една лъкатушеща крайгранична ивица с дължина около 300 км и ширина 60-70 км, т.е. приблизително 20 000 кв.км българска територия, сред която извън градовете не се срещат млади хора, няма деца, училищата са затворени, стадата – унищожени, земята е необработена. По сравнително развитата пътна мрежа може да се пропътува през стотици, цветущи някога села, а сега – само разруха и отчаяние. Сякаш нечия зловеща воля води ада към наши земи.
Времето, измерено не с тик-так-ането на часовника, а – със събититията, оформящи реалността, е създало нов свят, в който убеждението за „доброто българско” е разрушено и очевидно адът е започнал да настъпва – там вече няма млади българи, няма кипящ стопански и социален живот, земите и домовете са напуснати. По правилата на съвременните обществено-политически отношения, характеризиращи се с либерална демокрация държавата може да спре хода на ада само с адекватна политика. Но и тука, както навсякъде, политиката може да се провежда само с хора. А в случая местните, по обстоятествени причини се изселват или завинаги, или се пренасят в отвъдното. Хора, много хора има от другата страна на границата. И, сякаш някой като зла мойра отправя покана към комшиите от юг: „заповядайте!”, и, както винаги „доброжелатели”, колкото щеш – емисари, откъде ли не, съветват България да бъде „по-либерална”, да заличи Иван Вазов от учебниците, да направи „нов прочит” на историята, да се откаже от азбуката! Какво ли ни гради бъдещето!?
Ах, дано държавата да не абдикира от задължението си за национална политика!

Юли 2009 г..

2 коментара:

  1. Г-н Томов,
    Благодаря за възможността да се запозная от тези човешки и много български истории, да си припомня детството на село с баба и дядо и да изпитам и нещо като морално пречистване.

    ОтговорИзтриване
  2. г-н Томов
    Благдаря ви за възможността да се запознаем с историята на рода Ганеви. За нашата Дервишка могила ,за хората за природата.Ако имате други историй напишете и споделете за едно от най старите села в свиленградска община.

    ОтговорИзтриване