23 юни 2010 г.

Един московски уикенд - бележки по повод и без(2007)

Дмитрий Варзоновцев



Повод за ходенето ми до Москва стана една конференция, посветена на процесите, протичащи в т. нар. пост-съветско пространство. Една от основните теми на тази конференция беше не толкова образа на нова Русия, колкото липсата на такъв... положителен. Едните настояваха да ги обичат (т. е. в тяхното лице Русия), а другите питаха — защо ? Отговорът намерих не в докладите, а... в метрото. Една положителна и улегнала с годините дама четеше някакъв вестник. На страницата обърната към мен прочетох следната сентенция – Лучше любовь без секса, чем секс без любви! (По-добре любов без секс, отколкото секс — без любов). Коментарът, както се казва, е излишен.


Както едно време Москва е въплъщение — преди, на „съветския комунизъм”, днес на „росийския” капитализъм. Думата росийски я няма в българския речник. Но въпреки че я има в руския и там тя стърчи, помпозна и фалшива. Имперска. Това изпречване, арогантно налагане на неща, които очевидно не са и няма да са жизнено реални е характерно за днешния град Москва. Той именно стърчи — отвсякъде и над всичко. Има много далеч по-големи градове, но Москва оставя впечатление на „прекалено много град“.

Както едно време „комунизмът“ в Москва се явяваше като струпване на огромно множество вървящи за някъде хора, така днешният „капитализъм“ се явява като огромно множество бързащи за някъде автомобили.

Преди, по времето наречено комунизъм огромните пространства на града бяха буквално залети от тълпи. Хората не ходеха, не се разхождаха по площадите и улиците на града, а вървяха. Едни по-бързо, други по-бавно, но вървяха. Непрежалимите Илф и Петров са забелязали тази особеност като са я оприличили на виждането на модерните времена у Ч.Чаплин. Конвейер! Това не е просто машина, нито просто движение. Вървенето из московските улици беше налагано, но не отвън, а от самото вървене. Хората без да забелязват се ускоряваха така че най-дълго вървящите започваха да тичат. И това вървящо тичане никому не правеше впечатление.

Днес московските пространства „са празни“. Въпреки че не бях дълго в града, само един февруарски уикенд, забелязах веднага това неговото ново качество. По улиците вървят не хора , а автомобили. Те изместиха хората и напълниха града свръх всякаква мярка.

Толкова автомобили сигурно има и в другите големи градове. Така се случи, че почти по същото време синът ми беше в Лондон. А това и днес е по-голям град от Москва. Разглеждахме снимките, които аз направих в Москва, а той — в Лондон. Сценките, които той успя да хване с модерния си телефон, бяха съвсем банални, но градски. Хора, коли, сгради, паметници, река, дървета. Нормално. Нормално е, че на места хората се струпват, разхождат се, показват себе си и разглеждат другите, а на другите повече са колите и пейзажът с пушеци и небостъргачи.

Снимките на града, които успях да направя в Москва бяха различни. Нямаше хора. Улиците и площадите бяха пълни с коли и реклами. Нямаше и пушеци — хоризонтът изцяло беше зает от бетонените фантазии на архитекта, кули, стени, храмове. Всичко е с много детайли и разкош, но от бетон и без капка фантазия. Хората се преместиха под земята, в метрото или се укриха в множество бетонни и затварящи небето сгради.

Кафенетата и магазините в Москва нямат прозорци, а витрините са по-скоро стени, на които се лепи или се пише, но които не показват, какво има вътре. Така и градът не показва какво има „вътре“, какви хора го обитават — крие ги вътре, в метрото и сградите ...зад бетона.

Сигурно е банално, но Москва днес ужасно контрира образа на Х. Уелс — Русия в мъгла.

Така той определи през 1920 година бъдещето на руската революция. Ето мъглата се разсея. И какво се откри — гледките, абсурдно близки и направо тъждествени на архитектурните утопии отпреди век. Огромни сгради и струпване на механизми. Естакади, летящи и хвърчащи механизми. Мъглата обаче отнесе важен детайл — множеството разхождащи се и веселящи се хора. По-точно ...отнесе ги в Лондон, а Москва остана празна, но тържествена и от бетон. Сбъдналото се Бъдеще обаче е едно и също — и там в Лондон, и тук в Москва няма комунизъм. Другият въпрос е дали и там и тук има капитализъм. Но това е по-скоро закачка. Капитализмът престана да бъде идеален тип и се превърна в банален пейзаж. Но колко е ...различен този капитализъм. В Лондон и в Москва.

За Лондон е дотук. За него имам снимки, и странното учудване на сина ми — какво му е различното. Дали мумиите и крокодилите не са нещо, заради което би се струвало да се живее в Лондон? Другото го има навсякъде. Даже в София. Няма смисъл да ходиш някъде за да откриеш липсващото ти тук. А ходенето за чудесии има чудесно качество — връщането у дома.

Москва преди беше не само символен център на системата, тя беше системата — видимо и зримо. Колективното множество вървящи за някъде индивиди и множеството плакати, които ги напътстват за никъде. Днес тълпите са механически, а плакатите са тотално подменени с реклами, които не водят в никъде, а викат — ела насам!

Сакралните преди места — площада на Революцията, Червения площад не са пощадени от рекламите, напротив самите те се превърнаха в такива.

На площада на Революцията постоянно — поне през цялото време, когато бях в града — течеше „революция“, някакво странно шоу с червени знамена, оратори с мегафони и множество милиционери. На Червения площад е открита пързалка — точно срещу мавзолея с мумията на Ленин. За оглед на мумията дори, както ми се струва, взимат някакви пари. Наоколо са построени или реставрирани множество църкви, а в сградата на една такава (според мен) отвориха ресторант, на входа на който стоят освен обичайните проститутки и някакви маскарадни персонажи, облечени в костюми от допетровската епоха и предлагащи на минувачите да се снимат с тях.

Та пак за московския капитализъм. Хората не ходят, не гледат, те печелят. Ето това е огромното различие от другата, комунистическа Москва. В сегашната всички не просто работят и печелят, но се стараят да покажат колко и какво са спечелили. Някак си наивно, но много афективно и ярко.

Отбелязах вече, че улиците са окупирани от коли. Но това не са просто коли, това са разкошни, скъпи коли. Не знам дали и колко са скъпи тези коли. Повечето от тях са японски, има много руски, съвременни автомобили. Но главното, че те не са само, дори и съвсем не са средства за придвижване — това са „представителни“ коли. Ирационални. Украсени било фабрично, било саморъчно, но „знаково“ — емблемите, стъклата, обемите на моторите. Прагматически погледнато, те не служат за придвижване, защото малките разстояния се покриват не за минути, за часове. Автомобилът в тази безсмислена ситуация е ...„огледало на душата“. Не стопанинът, а автомобилът се движи из улиците и показва по този начин постигнатото от стопанина. Видях една съвсем обикновена японска кола, но снабдена с невероятно мощен 3-литров двигател.

Малкото хора, които видях по време на разходките си из града бяха облечени много знаково, красиво и „фирмено“. И очевидно — скъпо Хората в метрото също. Но забелязах и нещо странно. Кожата у тези, които се возеха горе и у тези, които се движеха долу е различна. У „горните“ кожата беше странно, неестествено розова и гладка, а лицата оставяха впечатление на нарисувани. Хората в метрото имаха „нормална“ кожа, показваща от какво са болни или какво мислят в момент, защото всички, ползващи метрополитена оставят впечатление на замислени хора. Хора, които телесно са тук, а в мислите са някъде другаде. Не се усмихват и мълчат. Единствено в съботната вечер видях как „горните“ слизат „долу“ — група добре облечени младежи слязоха в метрото за да отидат в дискотека, скрита някъде наблизо из подземията. Ето тези симпатични и с приятен тен момичета и момчета се смееха и не мислеха за нищо освен празника.

Точно поради незамисленото си естествено живо самочувствие тези младежи се оказват в метрото сенки на нереалния свят „горе“. „Долу“, в метрото се разкрива многопластова и многопланова реалност на същинския живот на града — кучета, клошари, музиканти, продавачи (не само на вестниците, а и на множество непонятни за мен предмети) и просто минувачи. Живият живот в метрото има собствено измерение във времето, докато движението на множеството коли из пространството на града е само пространствено, двуизмерно, като това на снимката-статично. То остава „празно“, плоско и графично, като снимка в географско списание.

Но долу в метрото животът не спира. Там се живее и се работи постоянно — има и просяци, и музиканти, но има и луксозни магазини, ресторанти, сергии и павилиони, в които се прави и се продава всичко.

Навсякъде са сложени машини за пари, за плащане, размяна и изтегляне на парите. Защото за разлика от преди навсякъде има какво да се купи.

И все пак това беше фон. Ярък, брутален, в много отношения по-същностен от конференцията. По-скоро повод за питания. Не за града и неговите перспективи, а за руското общество и неговата перспектива. Но градът подсказва отговора — да прави каквото щат. Да шава, да печели. Няма безплатен обяд, няма нищо безплатно. Но има пари, при това много пари от много газ и петрол. Търкалят се из московските улици. Иначе другаде няма никакви пари и перспективи освен тази ...да мрат в кофите.

На конференцията и не само там много се дискутираше проблема за руската демокрация. Московчани не виждат такъв проблем. Не ги „засяга“, затова почти не участват в демократически процес, дори и в най-кратката му при руските условия форма, изборите.

Но интереса към изборите расте толкова повече, колкото избирателят е по-далеч от Москва, петрола и парите. Колкото по-далеч са от парите, толкова повече гласуват. Но остават все така дистанцирани от прогреса и парите. Иначе демокрацията се развива интензивно и разнообразно. Но главно на научна основа. Преброителите на гласовете знаят много точно и предварително каква партия и колко гласа ще получи. Така че лудите, които гласуват „по-настоящему“ не са и нужни. Техните гласове съвсем научно се приспадат към нужната партия и на нужното място. По принцип там и няма особено много партии — те всички са една партия, тази на властта. Ето съвсем конкретен пример. Скоро след моето ходене из московските улици и заседания в Русия се проведоха т. нар. местни избори. Техните резултати бяха надлежно предвидени, преброени и обявени. Така че самото ходене до урните се оказа един вид безплатно приложение към готовите резултати.

Ето защо и на самата конференция въпросът за статистическата надеждност на прогнозирането и преброяването се очерта като водещ. Професионалите на преброяването с гордост показаха ефективните средства за своята дейност — кластерни и регресивни анализи, типологизации и извадки. Но честно казаха — ние всичко правим преди изборите. За да се подготви правилния резултат за броячите.

Правилното броене на гласовете е важно за запазването на властта на власт.

За това тя, властта, не жали парите. Не свои, разбира се. На клиентите, на облагодетелстваните, на зависимите.

Странните гледки в града показаха богатството като емпирически факт, но не показват неговия корен. Електоралните механизми, по-точно, вниманието, което отделя властта за тяхното постоянно усъвършенстване подсказа една странна властна оптика. Властта без пари не е власт. Но без властта парите също не дават власт. За да бъдат парите пари — т. е. да дават всички удоволствия на света, те трябва да са пари на власт. Емпирически парите са хартийки, които са сложени в множество улични автомати в Москва. Трябва да натиснеш копчето и да напишеш правилния код. Едно време Н. Луман написа за кода на властта. В Русия това са парите. Властта не се интересува как те се печелят, как се печатат и се разпределят, тя се интересува само от това, когато „надо“ да има толкова, колкото „надо“.

Всъщност тази градска ситуация е поредното въплъщение ...на властта. Докато тук примерно много хора мислят, че ако имат пари, имат и властта. Паричният автомат в Москва с право им противоречи — нямаш код, т. е. нямаш власт, нямаш пари.

Другото потвърждение видях на улицата. Нищо и никакъв милиционер спокойно спира „Бентли“. Спира и изважда водача навън, на студа. Пита го, разпитва го, нещо показва и разказва. Той е облечен „по-зимнему“, водачът на Бентлито е по маратонки и с нещо артистично отгоре. Но стои и търпи — отговоря и като че ли не му е студено.

На края милиционерът приключва разпита, оформя някакви документи и пуска шофьора.

Да върви. А той е леден — едва се вмъква в бентлито и потегля — бавно-бавно и с всички възможни светлини. На пръв поглед е съвсем правилно. Забелязах, че в центъра дори и най-скъпите и големи коли спират на „зебрите“. Но не всички. Има такива със сини лампи които не спират, дори на „зебрата“ случайно да се окаже пешеходецът.

Това е образ, метафора. Но обяснява всичко. Този буен капитализъм се съсредоточи в Москва, защото тук е мястото на властта. Защо, примерно, луксът и хайверът не са там, където тече петрол. Защото там няма власт. Властта е в Москва и за нея не е важно, къде са парите. Те щат не щат ще дойдат там, където е властта. Московският капитализъм затова е така материален, материалистичен, защото не само въплъщава, но и буквално бетонира властта. Последното малко обръща картинката.

Тук в България вече сме свикнали — където има пари, ще има и власт. В Москва това е твърде опасен навик. Там не парите носят властта, а властта носи парите. Грешката е фатална.

Затова примерно нищо и никакво милиционерско возило смело препречва пътя на огромните джипове. Да знаят кой, кой е.

Всъщност лукса на публичните манифестации на парите е нужен на властта, за да събира полагащите й се такси, данъци и комисионни. Колкото трябва на нея, а не на гражданите.

Тези прозаични взаимоотношения изключват каквато и да било възможност за рецидив на комунизма. От което явно все още страхуват по-отдалечените съседи на Руската Федерация.

Идеологиите са паднали като плакати и лозунги от магистралите на Москва. Остана носещата ги конструкция — властта. Тя не се нуждае от комунизма и яхна капитализма, за да живее както винаги — охолно и безсмислено. С пълната подкрепа и съучастието на подвластните. Но едните охолстват в реално време и място, а другите — он-лайн и по телевизията. Усещанията са остри и в двете реалности, но махмурлука е фатално различен.

1 коментар:

  1. Благодаря за разходката из Москва. Почувствах се отнова по-малката сестра..уж тук е същото, но там всичко е отново по-голямо.Включително и разликата между горния и долния свят.

    ОтговорИзтриване