Д.Варзоновцев
Би могло да се каже, че и в началото и в края на модерността намираме едно странно състояние, което още Декарт определя като съмнение, а романтицитe направо го изразяват като недоверие. Това недоверие може да бъде маркирано с различни индикации – смях, когато недоверчивия не приема нещата в тяхната сериозна натрапеност, страх, когато нещата надмогват дори и неговия смях. В по-слаба форма това е именно съмнението и опасението – че зад „онова” се крие нещо неприятно. К.Манхайм вижда в това проява на демонополизацията на мисловния свят на църквата, на „сблъсъка между различни мнения в едно и също съзнание (1). А това е и условието за раждането на новоевропейското въображение, което се зае да примири този конфликт като постави субект редом със собствената му субективност, наложи той да се оглежда в нея за да открие ...собствената си идентичност. (2)
Днес „в края на историята” отново се сблъскваме с недоверието. Глобално. Оптимизмът на Ф.Фукуяма се оказа толкова нетраен, че дори и в момента на неговите крайни проблясъци недоверието се оказа много по-мощно като разкри пред човечеството и човеците съвършено нова реалност, тази на риска (У.Бек) (3). Социалният капитал на доверието ...се декапитализира съвсем буквално в невижданата финансова катастрофа обхванала до предела оптимистичния глобален свят като че ли изневеделица.
Но кое е най-забележителното – в интервала между „недоверието в началото” и „недоверието в края” доверието остава базисно състояние, върху което се гради и самата модерност.
Социологическата и политологическата класика не представя социалното действие и взаимодействието между индивидите без те да са базирани върху доверието (4). Доверието както и да се представя в познавателните си проекции – като чувство и сетивното отношение, като признание на авторитета на нормите, научните знания или лидерите-народни будители, като оценка на едни или други ситуации, не може да се редуцира нито до едно от тях. То е и едното, и другото, и третото. Н.Луман поставя доверието в основата на системния „автопоезис” (5).
Въпреки множеството емпирични индикации доверието не може да бъде „окончателно” схванато в една или друга познавателна, знаниева конструкция. Винаги остава и „нещо друго”. Доверието е базисно за съгласуваните действия между множества непознаващите един друг индивиди. Но това не е безрезервната вяра. Доверието може да бъде аргументирано с правилността на действията на авторитета – независимо дали това е индивид, група, партия, „дело”. Доверието, разбира се, може да се основава върху признаването на истинността на възгледите и идеите на авторитета, на науката и технологията. Но дори и да е така, истинността не е гарантирана завинаги. А не са изключения ситуациите, когато доверието се печели направо с неистина.
Доверието е практическо отношение между хората, което има една съществена особеност. То е в основата на съвместните действия, но не ги предшества, не ги и продължава ако изчерпи потенциала си. Това е парадоксална актуалност, която не е нито на индивида, нито е извън индивида. Доверието рамкира ситуацията на съгласието да се действа „и така нататък” (А.Шуц). Без доверието ситуацията „не се случва”. При разпада на доверието се разпада и ситуацията. Но самото доверие не се рефлектира от участниците, приема се като такова. Грубо казано, както бременността доверието или го има или няма.
Могат да възразят, че наред с доверието в ситуацията се проявяват и елементи на недоверие. Но ако погледнем практиката на измерването на „доверието” в социалните изследвания, ще видим, че то се представя като степен на доверието. В една скала има полюси на пълно доверие и на пълна липса на такова. Ето тук проличава особената „практическа” страна на доверието – то има характер на напрежението на полето на взаимодействията, по-силно в една зона на полето и по-слабо в другите. Това се възприема като възможност за трети път към разбиране на модерния свят (Бурдийо, Гидънс). Дуализмът между субекта и обекта в доверието „се снема” радикално. Доверието в тази си основополагаща, „базисна” същност прави възможни изобщо като такива всякакви социални реалности в тяхната консистентност и възпроизводимост.
Тук ще се позова на екзистенциалната аналитика на М.Хайдегер, която прави възможен този радикален аргумент по отношение на представянето и разбирането на социалното като налично, можещо да бъде „разкривано в дълбочина”- като поставяно на място и случващото се в „момента”. Социалното няма собствено основание за да бъде налично, т.е. да не се нуждае от нищо друго за продължаването си, освен актуалното си присъствие. То е такова каквото е. Но не само защото никой не поставя въпроса за неговите „основания”. Самото това питане се основава върху отказа от търсене на предходните условия и пораждащи причини. Наличното е основателно само по себе си и в своето доверие към тази „безоснователна” даденост. Дори и такива фундаментални категории като пространство и време се оказват производни от правещото ги налични доверие.(6)
Често това се възприема пак некоректно – в смисъл, че хората „вярват” на наличните пространствено-времеви дадености и така ги наследяват от предходните поколения. Пространствено-времевата локализираност прави същото и по отношение на възможността за наследяването на наличното – като опит, като културна рамка, като среда и като реалния свят. Тук е скритата граница между вярата и доверието. Вярата задължително има сетивно-чувствена плътност и предметна насоченост, тя е „съдържателна”. Доверието е формална интенция на отношенията, „отворени” в рамките на ограничената реалност, която се подържа като системното самоорганизиране – автопоетически. В една „историко-културна” перспектива вярата се взривява и се измества от доверието чрез съмнението и смеха от разпада на очевидните пукнатини във „вярвания” свят.
Недоверието, обаче, е именно друго отношение, отказ от игра според приети на доверие правила. Пост-модерно. То разрушава полето на доверието, а не го допълва. В публичната метафорика това ясно се разкрива като корозия, корупция на доверието. И то е изключително пост-модерен феномен, израз дори не на скепсиса, а на онзи ужасен смях, който събужда подозрения за разстройство на реда из основи.
И Маркс, и, главно, постмарксистката и постмодернистката рефлексия свързва доверието с „устройствения” – машинен (7) характер на социалните взаимоотношения. Сред многото „устройства” – машини на желанията, доверието има специфична роля. Доверието интериоризира изобретяваните и произвежданите в модерното общества сурогати на чувствата, желанията и образци на поведението. Доверието не е анонимно само по себе си. Напротив това е територията на назоваванията, извършвани от агенти посредници на модерната публичност(8). Но нито знаците, нито вещите не са „нечии”, не са „свързани” плътно и телесно в една цялост. Тяхната видима телесност и симулакрум, зад който наистина нищо не се крие (Ж.Бодриар). Последната визия на това машинно образование именно в перспектива на неговото себеразкриване като формално и губещо сила е „субектът-мрежа” (9). Мрежите са машини на безконтактно и безплътно производство на телата и ситуации-симулакри.
Но точно тук се откроява „преходът” към глобалното, виртуализацията(10).
Доверието на Лок и Вебер е интериоризиран контрол на нормата върху индивидните действия-не зависимо в какви телесни рамки протичат – в индивида, групата, фабриката или модерната корпорация. Тук доверието се откроява именно като механизъм на „безплътен” контрол. За Фуко и Делез тази машинна функция на доверието маркира границите на т.н. дисциплинирани общества. Те отговарят на веберианските конструкти на професионалните и другите дисциплинарни общности, но не се сливат с тях. Дори напротив дисциплинарното общество произвежда самото себе си като се интериоризира в дълга и призвание на индивида или група, получава телесния ресурс за своето нормативно възпроизводство. Т.Парсънс без да влага подобен смисъл в своите системни визии за обществото отбелязва, че то е „инерционно”. Редът се подържа от иманентната, интериоризирана дисциплина на доверието в нормите и правилата(11). Организацията е устройство, което просто не работи без посредството на механично интериоризирания контрол от страна на „доверието”.
Съдържанието на организационните комплекси може да бъде съвсем различно и телесно да се въплътява в сфери и области, но самото това разнообразие би се разпаднало на момента ако не бъде „подплатено” от дисциплинирщото го отвътре „доверие”(12).
Индустриалността на модерното не е израз на материализираната сила на научното знание, на Разума, както го прогласиха „бащите” на либерализма. Индустриалността като обществено состояние е дисциплината на кооперацията и взаимодействие в условия на „естествения егоизъм” на индивида. Тя се натрапва чрез масовото синхронизиране не само на действията и постъпките, но и на мотивите, дори и на най-съкровените желания (Фройд, Делез).
Разбира се машината тук е метафора, но именно на механичното, механистично и безлично поведение на статистически „равноправни” елементи. Този машинен характер на обвързващата дисциплина на доверието ясно проличава в практиката на т.е. масови допитвания на общественото мнение. Общественото мнение легитимира дисциплинарната безспорност като степен на доверие към публичните факти и лица. Фактичността легитимира и самота тази статистическа, телесно неприсъстваща субстнация – общественото мнение.
Индустриалното производство на масовото мнение е невъзможно без техниките, изцяло базирани върху доверието към питането, анкетата. Анонимността на питания не е техническо средство, това е неизбежен момент на статистическата съвкупност от точките, съставящи полето на доверието. Те не бива да имат никакви други качества освен това, че принадлежат към „категорията” в полето на питането. Последното по този начин странно се доближава до метафизичното конституиране на битието. Безплътни и безкачествени реципиенти „отговарят” и тяхната дума екзистенциално отеква като битие на ...мнението за нещо текущо и случайно. Тук се очертава и особената роля на езика на питането. Това съвсем не е естествения език на дадената група, дори и на обществото. Това е специално конструирания език на утвърждаване на тъждеството между питания и питането, между живота и нормата – социалната инженерия на доверието. Барт е прав, когато трерира езика като „намиращ се на служба у властта”. Още по-рязко това изразява Т. Адорно. Езикът като това, което владее нашата способност да се възприемаме като актуални участници в различни „стандартни” жизнени ситуации, се оказва посредник на една тотална самотъждественост. Езикът чрез правилата и нормите, чрез граматиката предпазва тъждественото от среща със самото себе си и така упражнява властта, която не му принадлежи. Твърденията там в езика се наричат прости предикативни изречения. Глаголът-връзка утвърждава: това е така, а не иначе. Насилственият синтез, за осъществяването на който отговаря този глагол, твърди: иначе и не трябва да бъде, тъй като при обратното синтезът не би могъл да се осъществи.
Безсъдържателността на езика отговаря на материала, в който той се оформя. А това не е само статистически претегляното мнение на масата, това е освободената от всички конкретни връзки и зависимости с пред и извън индустрията „работоспособност” (Маркс).
Доверието би могло да бъде окачествено като механизъм за транспонирането на множество „работни инструменти”, които биват задвижване на работоспособността и превръщат я в необходим ресурс не само за възпроизводството но и разширяването, за развиването. Доверието без да бъде тъждествено с какъвто и да е такъв инструмент, поставя ги „вътре” в действието на индивида без да ги слива с него. Оставя ги свързани „с доверие”. Така се очертава още една роля – механичната функция на доверието като „трансформатор”, превеждащ енергията на индивида, неговия жизнен потенциал в полезни инструментални действия на машинната система.
Както и техническия трансформатор, доверието работи и отвън навътре и отвътре навън. Извън потреблението доверието механизира консумацията, определя изпълнимостта на желанията на потребителя като ги задоволява произволно и без аргументи с „предлаганите” предмети и усещания.
Глобализацията на този безкраен процес на интериоризация на инструментите и екстериоризация на желанията довежда до „непредвидими” последици (13). Машинизацията на „работоспособността” и „инструментализацията” на желанията и подбудите като че ли изведнъж престана да се нуждае от дисциплината на участниците в индустриалните цикли. По-точно тя стана невъзможно от към „субектната” инстанция. Индивидът нито може, нито има желание да действа дисциплинирано в множество ситуации, ролята му в които се свежда до механичното присъствие и споделяне на рутинни образци и модели на поведението.
Системата се еманципира от „човешкия ресурс”. Стана по-икономично тя сама да контролира собственото си възпроизводство. Разумът се превърна в мрежа от самодействащи клетки – двоични импулси, комбинациите на които не могат да бъдат ограничени и могат на свой ред да създават безброй светове, в които „няма никой”.
Вниманието към виртуалното на самата граница към днешната глобалност, обаче, остави „вън” механичната функция на доверието. Което веднага беше забелязано от системните администратори и ивеститорите в мрежите. Мрежата създава множество възможности, но е трудна за контрол-несигурна. Самоорганизацията също не може да стане на базата на субективното участие и доверие ..на хората. Именно те са несигурни за системата. И тя сваля доверието си. Така доверието отново се екстериоризира и се превръща в механизъм на технически самоконтрол – на виртуалната „сигурност”. Технологизира се и напусна индивида и общностите, в които той се асоциира с посредството на информационните машини.
Дисциплинарното общество изведнъж се превръща в обществото на контрол – машините контролират машините без за това е необходим „субектът”. За тях обаче е нужно доверие в средствата за контрол, тяхната техническа ефикасност(14).
На страната на ползвателя – това е днешната роля и функция на работещия, произвеждащия и консумиращия субект остана ...недоверие.
Системата действа сама и непредвидимо. Така полезните програми и картинки стават непредвидими в своето самостоятелно развитие и „автопоезис”.
Преминаването на контрола към самата техническа система разруши и социалния капитал – доверие между ползвателите. Те натоварваха информационните машини със смисъла, който имаха машините-нструменти – да са средства за постигане на хорските желания и цели. Но системата като се самоорганизира се еманципира от човешкия „целеви хоризонт”.
Националната държава, както и цялата политическа уредба на индустриалните общества се открои като използван и неефикасен, несигурен инструмент за новата глобална технология на размени, участниците в които съвсем не са задължително хора. Могат да бъдат организации, „абстрактни” дружества и тем подобни изкуствени асоциации, по отношение на които човеците остават ресурс, но не и цел.
Дори и собствеността като базисно поле на доверието се оказа окончателно технизирана и овеществена в безброй взаимнозависими, но безсмислени акции и процеси.
Тук не е мястото за огромния проблем за парите, разкрит още от Зимел. Те не са следствие, а мотор, движещ механизъм на универсализацията и формализацията на общуването. Но модерността направи парите основен представител на ефикасното доверие, доверието, което не може да бъде подкопано от вида им – хартия, метал, кредит.
Технизирането на паричното обръщение изцяло е основано върху информационното трансформиране на доверието като тип технологичен (PKI) контрол за и в мрежата.
Така парите се превърнаха в нещо като „флогистон” за социалното взаимодействие-опредметиха безпредметните конфигурации.
Последва естественото сриване на очевидностите, както и в случая с флогистона – обръщението не се нуждае от особен материал или субстанция. Електроните и другите „елементарни” частици пък не могат да бъдат поставяни на място.
Интелектът напусна територията на егоизма и морала, който би сдържал неприличното в рамките на нормата и се деморализира.
Странна метаморфоза постигна и така издигнатото еманципиране на „субект-субектните” отношения. Те станаха „обект-обектни”, а субектът се редуцира до ролята на елементарен ключ-актор с избор между само две позиции – включено/изключено и безкрайното многообразие от техните рекомбинации.
* * *
Това тезисно преглеждане на ситуацията в глобалния свят, където техническия контрол все по-ясно и без скрупули подменя и измества субектната дисциплина е метафорично. Но метафората остава днес единствено „защитена” от механичното изравняване както в полето на дисциплината, така и в полето на технически контрол и сигурност.
Бележки:
1) К.Мангейм Идеология и утопия. В. К.Мангейм „Диагноз нашего времени”, М.,1994, с.11-15
2) Вж.Д.Варзоновцев „Разочарованото” общество. Опит за разбиране на промяната. С.,2009, с.16
3) Фрэнсис Фукуяма. Доверие. Социальные добродетели и путь к процветанию, М., 2004(Francis Fukuyama TRUST The Social Virtues and the Creation of Prosperity 1995) ; Улрих Бек. Световното рисково общество, Издателство : Обсидиан, С.,2001;
4) Sven Oskarsson, Torsten Svensson and PerOla Oberg POWER, TRUST, AND INSTITUTIONAL CONSTRAINTS „Rationality and Society”, 2009; Gary Wickham Expanding the Classical in Classical Sociology „Journal of Classical Sociology” 2007; 7; 243; Sandro Segre Durkheim on Rationality, „Journal of Classical Sociology”, 2008;
5) Janne Jalava, From Norms to Trust: The Luhmannian Connections between Trust and System „European Journal of Social Theory” 2003; 6; 173;
6) Мартин Хайдеггер Искусство и пространство Перевод В. В. Бибихина В: Мартин Хайдеггер "Бытие и время". Москва, издательство "Республика", 1993;
7) Вж.К.Маркс Капитал, т.1 гл.13 Машини и едра промишленост, С.,1968; Жил Делез, Феликс Гатари АНТИ-ЕДИП капитализъм и шизофрения, С.,2004;
8) Вж.Д.Варзоновцев Цит.съч., с.125-127
9) Бруно Латур Реасемблиране на социалното. Увод в социологията на дееца.мрежа, С.,2007; Джон Ло Объекты и пространства „Социологическое обозрение” Том 5. № 1. 2006
10) Скот Лаш Критика на информацията С.,2004
11) Вж. Т.Парсънс Еволюция на обществото, с.,2005;
12) Guido Mollering The Trust/Control Duality: An Integrative Perspective on Positive Expectations of Others „International Sociology”2005; 20; 283; Katinka Bijlsma-Frankema and Ana Cristina Costa Understanding the Trust-Control Nexus „International Sociology” 2005; 20; 259; Roy J. Lewicki, Edward C. Tomlinson and Nicole Gillespie Models of Interpersonal Trust Development: Theoretical Approaches, Empirical Evidence, and Future Directions „Journal of Management” 2006; 32; 991;
13) Энтони Гидденс ТРАНСФОРМАЦИЯ ИНТИМНОСТИ Сексуальность, любовь и эротизм в современных обществах Москва - Санкт-Петербург..., 2004
14) Жиль Делез. ОБЩЕСТВО КОНТРОЛЯ PostScriptum ЭЛЕМЕНТЫ № 9 http://elem2000.virtualave.net/9deleuze
30 януари 2010 г.
Океан и континент – пирати и моряци
Д.Варзоновцев
Темата за океана, който се противопоставя на вечния стремеж на човека да господства върху света е била ярко обозначена от Мелвил, Милтън, Конрад, та дори и от Хемингуей. Но поводът за това есе не е такъв. Той е съвсем модерното метафорично противопоставяне между океана – морските народи – и континенти, съответно-земните народи (Карл Шмидт). В това противопоставяне, обаче, прекалено силно звучат анахронизмитe, противопоставящи, примерно, Германия на Англия и Америка.
Третирането на океана и морето в модерната, дори пост-модерната визия съществено се различава от класическата европейска традиция. В тази традиция океанът е митичната граница между живите и мъртвите. Докато морето е път, жива връзка между хората. Нещо повече, това е и „полето”, което „дарява” хората с безценни дарове. Морето може и да „се сърди”, дори и да бъде „черно”, но се успокоява.
Все пак и морето, и океанът – и като митопоетични образи, и като „географска реалност” – противостоят на земната твърд, на континента. Могат да кажат, че континентът е само голям остров. Това го виждаме и в гръцката митология. Но ние очевидно разграничаваме остров от континент. Не само според „големината”. Островите могат да бъдат подминати, незабелязани в мъглата. Континентът спира това движение с непреодолимостта си. Не може да бъде „заобиколен”.
В една по-северна традиция континенталното е именно дълбинното, вкорененото, вкамененото. Океанът е опасен с изменчивостта си, с многоликостта си и най-вече с непредсказуемостта. Ненадежден е и НЕПОДКОНТРОЛЕН.
Между тези два полюса се носи маса посредници-прелитащи птици, китове, облаци и – хора. Хората не могат да живеят нито в океан, нито в море. Но то ги подмамва и няма по-силно желание то да бъде преплувано за да се открие нещо невиждано, чудесно, НОВО. От античността насам множество народи са преплували морета, дори и океаните за да завоюват новата територия ...тази на континента. Имало и други –„морски”, а по-точно крайбрежни народи – търговски, пиратски (в елински смисъл на думата). Но и те не са живели в морето, а за сметка на морето и бреговете му. Тези народи посредници са успявали така да свържат различните територии, че океанът се е превръщал ту в езеро между затворените брегове на континента, ту в река, отделяща земния континент, от отвъдния. В известен смисъл те са били нещо като гидове - срещу скромно заплащане са превеждали земните хора „на другата земя” и така им продавали спасение.
В морето и океана живеят моряци и ...пирати. И в това на пръв поглед няма нищо особено. Но да „се живее в морето” не просто е трудно, невъзможно е. Заобиколен от маси вода, човекът би умрял от жажда, ако не би носил прясната вода със себе си. На човека, живеещ в морето са му нужни множество земни съставки, без които той не би оцелял. Разбира се, при катастрофи или други нещастия някои оцеляват. Но това са твърде редки случаи, изключения.
Ето защо и моряците, и пиратите живеят в морето и океана като се обграждат от изкуствените стени на корабите си. Корабът – това не е просто конструкция или артефакт, направен от човека. Това е целият свят на човека, който живее в морето. Корабът е пренесен в океана континент, страна, територия на освоения, обживян свят. Така и го наричат – дом на моряка.
Джон Лоу – представител на т.н. актор-мрежова теория (Actor Network Theory) говори за кораба като пространствен обект, който произвежда възможност от невъзможност. Според него – „пространственостите се пораждат и привеждат в действие от разположените в тях обекти – именно с това се определят границите на възможното”(1).
Корабът е точно такъв пространствен обект, който създава възможност за живот в морето, в океана при пълната невъзможност за това. Това става благодарение на огромната мрежа от отношения между кораба и континента, между тези, които са създали кораба и тези, които го управляват след това, както и тези които го чакат „на другия” бряг, неговите стоки или известия, пренасяни от кораба заедно с хората и товарите. И като такъв корабът заедно с целия комплекс от отношения, превръщащ го в актор-мрежа, се оказва не само посредник между океана и континента, но и „проводник” на прогреса, т.е. на властта на континента върху океана.
„Като е известно, пиренейската мореплавателна техника – новите кораби и новите практики на навигацията – са изиграли ключова роля за колониалното доминиране на Европа, отбелязва Лоу. Христофор Колумб се е добрал да Централна Америка през 1492 г., Васко да Гама е стигнал бреговете на Индия през 1498. Описанието на корабите, използвани в ранните периоди на експанзията, позволява да бъдат посочени няколко технически особености.. Тези съдове са били удобни за управление ( мобилните кораби са могли бързо да се преориентират при смяна на вятъра ); относително защитени от абордажа ( дори атакуващите и да са успявали да влязат на борда, ги е посрещал смъртоносният огън от укрития на носа и кърмата); автономни (благодарение на напредничавите техники за навигация, които са позволявали на корабите да се отдалечават на значителни разстояния от земя и да се ползват от всичките предимства на попътни ветрове и течения), а също така са притежавали съществени транспортни възможности и са били обслужвани от немногобройните екипажи (т.е. за разлика от корабите с весла са могли да остават в морето с месеци).
Ето защо в картината на ранната португалска и испанска експанзия особено място заемат огромните кораби – галеони -, които са излизали в морето и са прекарвали в плуване до осемнадесет месеца, и са се връщали (ако са се връщали) с товар от специи или с награбено злато. „Ако” . защото въпреки успеха на тази нова мореплавателна техника с нейните оригинални кораби и приспособените към новите условия навигационни технологии, корабите са потъвали, губили се са, а техните екипи са загивали от глад и тропически болести. Както са казвали португалците: - ако искаш да се научиш да се молиш – отивай в морето”(2).
Има обаче още едно условие за да бъде корабът именно кораб, а не дървена или метална конструкция-вещ – отношенията между него и свързаните с него обекти трябва да остават устойчиви и всичко да стои на свое място. Щурманите, враговете-араби, ветровете и теченията , екипажът, складовете, оръжието – ако цялата тази мрежа запазва устойчивостта, корабът ще остава кораб, той няма да потъне, няма да се превърне в трески, няма да бъде превзет от пиратите и враговете докато екипът му не е сломен от болестите или глада(3)
Това отбелязва и Б.Латур, който определя подобен род мрежеви обекти като непроменящи се мобилности (4).
Корабът включва не само пространствените движения или отношения, но и ...моряците, както и техните контра-агенти. На свой ред те са моряци, докато са включени, интегрирани в кораба-мрежа.
Но не става дума за моряците изобщо. Пиратите също живеят на кораба и корабът живее с тях. Но РАЗЛИЧНО. Пиратите не са моряци. Пиратите съвсем съзнателно нарушават мрежовата „непроменимост” на мобилния кораб. Те се движат из океаните НЕПРЕДСКАЗУЕМО. Те в същинския смисъл на думата са хората на океана. Както и океанът те са непредсказуеми, жестоки и ...СВОБОДНИ.
Докато моряците това са хората на континента, попаднали за известно време в морето, дори и в океана. Но и да са въоръжени моряците воюват за континент и според плана на ...държавата.
Днес за пиратите се съди не толкова по исторически документи или художествени филми. Има много екзотични „пирати” – тези по край бреговете на Сомалия. Но те не са „същинските” пирати – дори не са и моряци. Това са типични континентални племена, които решиха да си търсят прехраната като захващат търговските кораби, минаващи покрай техните територии. По същия начин както и античните „пирати” – племенни общности, грабили търговските кервани на Древния Рим.
„Същинските пирати” са били в прекия смисъл на думата новатори, те просто не са могли да живеят „по традиция” и с рутинен грабеж. Това са волни търсачи на успех –„флибустиери”. Всъщност те са и дисиденти(5). Разбира се, тях също можем да отнесем към мрежовия актор -„кораб”. Но това разширително тълкуване не дава представа за тяхната неоценима роля като агенти на модернизацията и глобализацията (6)
Тяхната мрежа е „плячка”. Доколкото „корабът” е среда и средство, „плячката” е цел и ценност, основната нагласа на живота на пирата. Точна в тази целе–рационална ориентация се крие не просто сходството, но и пряката генетическа връзка между флибустерите и протестантите-дисиденти.
Известна е ролята на флибустерите в борба между Кастилска Испания, претендирала за ролята на световната империя и протестантската Англия. Знае се и за това, че много от пиратските командири са имали благороднически титли и лицензии за своята дейност от короната.
Но важен е и друг момент. „Пиратството” е изключително модерен феномен, пряко свързан с исторически преврат – с индивидуализацията на жизнения път, с еманципацията на индивида в качеството му на активен субект, избиращ съдбата си съзнателно. Тъй че пиратът не е просто крадец и бандит, не е и само правонарушител, той не просто нарушава завареното положение на нещата, а и го взривява, преиначава. Но не спонтанно и ирационално. Пиратите действат изключително находчиво и нетривиално, избират най-неочаквани маршрути към целта. Но това съвсем не значи, че действат „от само себе си”. Действат рационално, защото иначе нямат шанс за успех, за плячка.
Наглед е абсурдно да се говори за дисциплинирано действие при пиратите. И те наистина не действат така, както действа институционалната машина на армейския организъм или фабрика, където дисциплината обезличава и слива индивидите в механичната маса. Пиратите са сплотени и солидарни като активни субекти и целево, а затова печелят пред механично дисциплинирания си противник. Изненадват го. По същия начин, обаче, както и един пресметлив предприемач изненадва рутинно действащия си конкурент. Както и предприемач флибустерът внимателно пресмята всички възможни и дори невъзможни средства за постигане на целта си. Често избира именно невъзможните, но не поради спонтанността и ирационалните си афекти. Той няма друг избор освен да действа иновативно, изненадващо.
Специфичната духовна организация на радикалното протестанство на дигерите особено ясно се откроява именно у „флибустерите”, защото и те се дистанцират от държавата, не приемат нейните претенции да им посочва правилния път. Но свободните търсачи на плячка не се отказват да използват държавата като средство за постигане на своите цели. Техният рационализъм и пресметливост не ги здържат „впечатлени” от мощта на държавата
Радикалният протестантизм залегна в основа на специфичното пиратско въображение – освобождава океан от диктата на континента. И „отваря” континента за индивидуалната офанзива. Океанът в крайна сметка се оказва метафоричен проект на над- и извън- държавните пространства за търсене на ..стопански ефект и реализация на индивидуалната инициатива. (7)
Протестантският „изход” от тясното каноническо пространство към друга „отворена към хоризонта” реалност-метафората на „отвореността” се оказва конструктивна основа за пиратството, за въображението на флибустера. Тук не става дума за „отваряне” на пространствено затвореното нещо, а за „изход” отвъд самото пространство и време. Образът на това е мистичния пиратски кораб – „Летящ Холандец”, който символизира именно свободното плуване извън времето и пространството.
„Плячката” води пирата в неговото безкрайно плуване. В това видимо проличава противоречие между свободата и търсената цел. Но всъщност само свободата, не само пространствената, но преди всичко на въборажението оставя на пирата шанс да постигне какъвто и да било успех. Тази интенция се откроява в невъзможността на „пиратския кораб” да бъде и мрежов пространствен обек,т какъвто е простия кораб. „Летящият Холандец” е илюзорен, той само отдалеч и в мъгла прилича на същински кораб. В прекия смисъл той е ужасен за погледа на дисциплинирания моряк, изобщо не може да бъде. Най-малкото не може да плува и затова се „рее” свободно над океана, пори въздуха, а не водата. Свободен е. Флибустерският порив към плячката успя да размие пространството, да разкъса времето и да превърне континента в океан, „отвори” го за свободната инициатива. Флибустерите заплащат скъпа цена за този свой пробив, изчезват, сменени от филистерите и днес ги няма, а в морето продължават да живеят само моряците и да се препитават разбойните племена. Но благодарение на свободното пиратство океанът се освободи от властта на континента, „се отвори” и мигновено се оказа опитомен от моряците. Снабдени с новите технологии те все по-плътно обживяват това ново и безкрайно пространство, запълват го цялото с карти и маршрути –правят го надеждно и контролируемо „от самото себе си”.
Бележки:
1. John Law Objects, Spaces and Others In “Theory, Culture and Society”N5/6, 2002) p.3-4
http://www.lancs.ac.uk/fass/sociology//papers/law-objects-spaces-others.pdf,
2. Op.cit., p. 3-4
3. Op.cit., p. 4
4. Bruno Latour ‘Drawing Things Together’, pp. 19-68 in Michael Lynch and Steve
Woolgar (eds), Representation in Scientific Practice. Cambridge, MA:
MIT Press. 1990
5. Olivier Abel L’ocean, le puritain, le pirate „Esprit”, Juillet 2009.
6. Antoine Garapon L’immaginaire pirate de la mondialistion Esprit, Juillet 2009
7. Olivier Abel Anthropologie de la flibuste et theologie radicale protestante Esprit, Juillet
2009, p.112-113
Темата за океана, който се противопоставя на вечния стремеж на човека да господства върху света е била ярко обозначена от Мелвил, Милтън, Конрад, та дори и от Хемингуей. Но поводът за това есе не е такъв. Той е съвсем модерното метафорично противопоставяне между океана – морските народи – и континенти, съответно-земните народи (Карл Шмидт). В това противопоставяне, обаче, прекалено силно звучат анахронизмитe, противопоставящи, примерно, Германия на Англия и Америка.
Третирането на океана и морето в модерната, дори пост-модерната визия съществено се различава от класическата европейска традиция. В тази традиция океанът е митичната граница между живите и мъртвите. Докато морето е път, жива връзка между хората. Нещо повече, това е и „полето”, което „дарява” хората с безценни дарове. Морето може и да „се сърди”, дори и да бъде „черно”, но се успокоява.
Все пак и морето, и океанът – и като митопоетични образи, и като „географска реалност” – противостоят на земната твърд, на континента. Могат да кажат, че континентът е само голям остров. Това го виждаме и в гръцката митология. Но ние очевидно разграничаваме остров от континент. Не само според „големината”. Островите могат да бъдат подминати, незабелязани в мъглата. Континентът спира това движение с непреодолимостта си. Не може да бъде „заобиколен”.
В една по-северна традиция континенталното е именно дълбинното, вкорененото, вкамененото. Океанът е опасен с изменчивостта си, с многоликостта си и най-вече с непредсказуемостта. Ненадежден е и НЕПОДКОНТРОЛЕН.
Между тези два полюса се носи маса посредници-прелитащи птици, китове, облаци и – хора. Хората не могат да живеят нито в океан, нито в море. Но то ги подмамва и няма по-силно желание то да бъде преплувано за да се открие нещо невиждано, чудесно, НОВО. От античността насам множество народи са преплували морета, дори и океаните за да завоюват новата територия ...тази на континента. Имало и други –„морски”, а по-точно крайбрежни народи – търговски, пиратски (в елински смисъл на думата). Но и те не са живели в морето, а за сметка на морето и бреговете му. Тези народи посредници са успявали така да свържат различните територии, че океанът се е превръщал ту в езеро между затворените брегове на континента, ту в река, отделяща земния континент, от отвъдния. В известен смисъл те са били нещо като гидове - срещу скромно заплащане са превеждали земните хора „на другата земя” и така им продавали спасение.
В морето и океана живеят моряци и ...пирати. И в това на пръв поглед няма нищо особено. Но да „се живее в морето” не просто е трудно, невъзможно е. Заобиколен от маси вода, човекът би умрял от жажда, ако не би носил прясната вода със себе си. На човека, живеещ в морето са му нужни множество земни съставки, без които той не би оцелял. Разбира се, при катастрофи или други нещастия някои оцеляват. Но това са твърде редки случаи, изключения.
Ето защо и моряците, и пиратите живеят в морето и океана като се обграждат от изкуствените стени на корабите си. Корабът – това не е просто конструкция или артефакт, направен от човека. Това е целият свят на човека, който живее в морето. Корабът е пренесен в океана континент, страна, територия на освоения, обживян свят. Така и го наричат – дом на моряка.
Джон Лоу – представител на т.н. актор-мрежова теория (Actor Network Theory) говори за кораба като пространствен обект, който произвежда възможност от невъзможност. Според него – „пространственостите се пораждат и привеждат в действие от разположените в тях обекти – именно с това се определят границите на възможното”(1).
Корабът е точно такъв пространствен обект, който създава възможност за живот в морето, в океана при пълната невъзможност за това. Това става благодарение на огромната мрежа от отношения между кораба и континента, между тези, които са създали кораба и тези, които го управляват след това, както и тези които го чакат „на другия” бряг, неговите стоки или известия, пренасяни от кораба заедно с хората и товарите. И като такъв корабът заедно с целия комплекс от отношения, превръщащ го в актор-мрежа, се оказва не само посредник между океана и континента, но и „проводник” на прогреса, т.е. на властта на континента върху океана.
„Като е известно, пиренейската мореплавателна техника – новите кораби и новите практики на навигацията – са изиграли ключова роля за колониалното доминиране на Европа, отбелязва Лоу. Христофор Колумб се е добрал да Централна Америка през 1492 г., Васко да Гама е стигнал бреговете на Индия през 1498. Описанието на корабите, използвани в ранните периоди на експанзията, позволява да бъдат посочени няколко технически особености.. Тези съдове са били удобни за управление ( мобилните кораби са могли бързо да се преориентират при смяна на вятъра ); относително защитени от абордажа ( дори атакуващите и да са успявали да влязат на борда, ги е посрещал смъртоносният огън от укрития на носа и кърмата); автономни (благодарение на напредничавите техники за навигация, които са позволявали на корабите да се отдалечават на значителни разстояния от земя и да се ползват от всичките предимства на попътни ветрове и течения), а също така са притежавали съществени транспортни възможности и са били обслужвани от немногобройните екипажи (т.е. за разлика от корабите с весла са могли да остават в морето с месеци).
Ето защо в картината на ранната португалска и испанска експанзия особено място заемат огромните кораби – галеони -, които са излизали в морето и са прекарвали в плуване до осемнадесет месеца, и са се връщали (ако са се връщали) с товар от специи или с награбено злато. „Ако” . защото въпреки успеха на тази нова мореплавателна техника с нейните оригинални кораби и приспособените към новите условия навигационни технологии, корабите са потъвали, губили се са, а техните екипи са загивали от глад и тропически болести. Както са казвали португалците: - ако искаш да се научиш да се молиш – отивай в морето”(2).
Има обаче още едно условие за да бъде корабът именно кораб, а не дървена или метална конструкция-вещ – отношенията между него и свързаните с него обекти трябва да остават устойчиви и всичко да стои на свое място. Щурманите, враговете-араби, ветровете и теченията , екипажът, складовете, оръжието – ако цялата тази мрежа запазва устойчивостта, корабът ще остава кораб, той няма да потъне, няма да се превърне в трески, няма да бъде превзет от пиратите и враговете докато екипът му не е сломен от болестите или глада(3)
Това отбелязва и Б.Латур, който определя подобен род мрежеви обекти като непроменящи се мобилности (4).
Корабът включва не само пространствените движения или отношения, но и ...моряците, както и техните контра-агенти. На свой ред те са моряци, докато са включени, интегрирани в кораба-мрежа.
Но не става дума за моряците изобщо. Пиратите също живеят на кораба и корабът живее с тях. Но РАЗЛИЧНО. Пиратите не са моряци. Пиратите съвсем съзнателно нарушават мрежовата „непроменимост” на мобилния кораб. Те се движат из океаните НЕПРЕДСКАЗУЕМО. Те в същинския смисъл на думата са хората на океана. Както и океанът те са непредсказуеми, жестоки и ...СВОБОДНИ.
Докато моряците това са хората на континента, попаднали за известно време в морето, дори и в океана. Но и да са въоръжени моряците воюват за континент и според плана на ...държавата.
Днес за пиратите се съди не толкова по исторически документи или художествени филми. Има много екзотични „пирати” – тези по край бреговете на Сомалия. Но те не са „същинските” пирати – дори не са и моряци. Това са типични континентални племена, които решиха да си търсят прехраната като захващат търговските кораби, минаващи покрай техните територии. По същия начин както и античните „пирати” – племенни общности, грабили търговските кервани на Древния Рим.
„Същинските пирати” са били в прекия смисъл на думата новатори, те просто не са могли да живеят „по традиция” и с рутинен грабеж. Това са волни търсачи на успех –„флибустиери”. Всъщност те са и дисиденти(5). Разбира се, тях също можем да отнесем към мрежовия актор -„кораб”. Но това разширително тълкуване не дава представа за тяхната неоценима роля като агенти на модернизацията и глобализацията (6)
Тяхната мрежа е „плячка”. Доколкото „корабът” е среда и средство, „плячката” е цел и ценност, основната нагласа на живота на пирата. Точна в тази целе–рационална ориентация се крие не просто сходството, но и пряката генетическа връзка между флибустерите и протестантите-дисиденти.
Известна е ролята на флибустерите в борба между Кастилска Испания, претендирала за ролята на световната империя и протестантската Англия. Знае се и за това, че много от пиратските командири са имали благороднически титли и лицензии за своята дейност от короната.
Но важен е и друг момент. „Пиратството” е изключително модерен феномен, пряко свързан с исторически преврат – с индивидуализацията на жизнения път, с еманципацията на индивида в качеството му на активен субект, избиращ съдбата си съзнателно. Тъй че пиратът не е просто крадец и бандит, не е и само правонарушител, той не просто нарушава завареното положение на нещата, а и го взривява, преиначава. Но не спонтанно и ирационално. Пиратите действат изключително находчиво и нетривиално, избират най-неочаквани маршрути към целта. Но това съвсем не значи, че действат „от само себе си”. Действат рационално, защото иначе нямат шанс за успех, за плячка.
Наглед е абсурдно да се говори за дисциплинирано действие при пиратите. И те наистина не действат така, както действа институционалната машина на армейския организъм или фабрика, където дисциплината обезличава и слива индивидите в механичната маса. Пиратите са сплотени и солидарни като активни субекти и целево, а затова печелят пред механично дисциплинирания си противник. Изненадват го. По същия начин, обаче, както и един пресметлив предприемач изненадва рутинно действащия си конкурент. Както и предприемач флибустерът внимателно пресмята всички възможни и дори невъзможни средства за постигане на целта си. Често избира именно невъзможните, но не поради спонтанността и ирационалните си афекти. Той няма друг избор освен да действа иновативно, изненадващо.
Специфичната духовна организация на радикалното протестанство на дигерите особено ясно се откроява именно у „флибустерите”, защото и те се дистанцират от държавата, не приемат нейните претенции да им посочва правилния път. Но свободните търсачи на плячка не се отказват да използват държавата като средство за постигане на своите цели. Техният рационализъм и пресметливост не ги здържат „впечатлени” от мощта на държавата
Радикалният протестантизм залегна в основа на специфичното пиратско въображение – освобождава океан от диктата на континента. И „отваря” континента за индивидуалната офанзива. Океанът в крайна сметка се оказва метафоричен проект на над- и извън- държавните пространства за търсене на ..стопански ефект и реализация на индивидуалната инициатива. (7)
Протестантският „изход” от тясното каноническо пространство към друга „отворена към хоризонта” реалност-метафората на „отвореността” се оказва конструктивна основа за пиратството, за въображението на флибустера. Тук не става дума за „отваряне” на пространствено затвореното нещо, а за „изход” отвъд самото пространство и време. Образът на това е мистичния пиратски кораб – „Летящ Холандец”, който символизира именно свободното плуване извън времето и пространството.
„Плячката” води пирата в неговото безкрайно плуване. В това видимо проличава противоречие между свободата и търсената цел. Но всъщност само свободата, не само пространствената, но преди всичко на въборажението оставя на пирата шанс да постигне какъвто и да било успех. Тази интенция се откроява в невъзможността на „пиратския кораб” да бъде и мрежов пространствен обек,т какъвто е простия кораб. „Летящият Холандец” е илюзорен, той само отдалеч и в мъгла прилича на същински кораб. В прекия смисъл той е ужасен за погледа на дисциплинирания моряк, изобщо не може да бъде. Най-малкото не може да плува и затова се „рее” свободно над океана, пори въздуха, а не водата. Свободен е. Флибустерският порив към плячката успя да размие пространството, да разкъса времето и да превърне континента в океан, „отвори” го за свободната инициатива. Флибустерите заплащат скъпа цена за този свой пробив, изчезват, сменени от филистерите и днес ги няма, а в морето продължават да живеят само моряците и да се препитават разбойните племена. Но благодарение на свободното пиратство океанът се освободи от властта на континента, „се отвори” и мигновено се оказа опитомен от моряците. Снабдени с новите технологии те все по-плътно обживяват това ново и безкрайно пространство, запълват го цялото с карти и маршрути –правят го надеждно и контролируемо „от самото себе си”.
Бележки:
1. John Law Objects, Spaces and Others In “Theory, Culture and Society”N5/6, 2002) p.3-4
http://www.lancs.ac.uk/fass/sociology//papers/law-objects-spaces-others.pdf,
2. Op.cit., p. 3-4
3. Op.cit., p. 4
4. Bruno Latour ‘Drawing Things Together’, pp. 19-68 in Michael Lynch and Steve
Woolgar (eds), Representation in Scientific Practice. Cambridge, MA:
MIT Press. 1990
5. Olivier Abel L’ocean, le puritain, le pirate „Esprit”, Juillet 2009.
6. Antoine Garapon L’immaginaire pirate de la mondialistion Esprit, Juillet 2009
7. Olivier Abel Anthropologie de la flibuste et theologie radicale protestante Esprit, Juillet
2009, p.112-113
Абонамент за:
Публикации (Atom)
