6 декември 2011 г.

ЛИЧНОСТ, ЦЕННОСТ, ДУХ

Ботю Томов

Великите хора и героите поставят жалоните в ценностната система на човечеството. В самите тях са въплътени висши ценности. По пътищата между жалоните действат личностите.
Личността като етическо явление съдържа и ценността на Аз-а. Съчетана от ценности, непрекъснато търсеща и намираща ценности, към които се стремят и много други Аз-ове. При взаимодействието помежду им Аз-ът става и Ти. Посредством ценностите, тези сякаш вълшебно изковани материални образования, възниква връзката Аз-Ти. Тя е двупосочна – твоето Аз за всеки друг е Ти, така както неговото Аз за тебе е Ти. Всъщност връзката е Аз – ценности – Ти. Посредничката „ценност” изглежда като изградена по законите на квантовата механика от виртуални частици без маса, но носещи взаимодействие. Затова тя не може да се измери с физически величини, но се забелязва по друго етическо явление – труда. Той се проявява чрез множество действия, които съставят разнообразни процеси. Образно казано, ценностите не стоят на пода в хола, на дивана пред телевизора, в хладилника или на закачалки някъде из обиталищата, макар че нещата в тях са ценни за ежедневието. Нее, не! Ценностите са навсякъде в пространството, до което се докосва разумът. Те проявяват свойството да предизвикват интереса и да пробуждат волята, а могат да се осъществяват само чрез труда. Те са като водата в кладенеца - трябва да се свърши работа, за да се извади за утоляване на жаждата.
Приложната точка на интереса е личността. В пространството на социалната система се пресичат много интереси – безброй вектори, личностни и групови. Социалната система е изтъкана от такива вектори. Платното Аз - труд - ценност - труд - Ти изпълва социалното пространство в невероятно пъстро многообразие. В него навред са вплетени идеи и вещи. Те също носят ценност и уплътняват ценностната система, още повече разнообразяват тъканта. При това Аз и Ти утоляват жаждата си, т.е. осъществяват ценностите посредством труда, в който са участвали много вещи и идеи, родени чрез труда на неизвестно множество други Аз и Ти. Ето я причината, поради която дадена личност никога не може да заеме само една позиция, да следва една строга линия. Нейното поведение се обективизира от влиянието на другите личности, намиращи се и намирали се в пространството на социалната система, където гъмжащото взаимодействие формира някакъв общ, обективен дух (дух на историята, дух на модерността). Личността, освен че е „тухличката” на социалната система, неизбежно е и основният носител на обективния дух.
Още с появата си човешкият индивид се оказва в повея на обективния дух. Той враства в него, в културата, която с помощта на възпитанието и образованието усвоява. Протича процес, в който цялото тяло-душа става човек, личност с индивидуален, личен дух. Човекът е живо същество със своя духовност; притежава вътрешна способност да гледа на събитията и вещите като че ли отстрани, при което ги осъзнава.
Индивидуалният дух се възвишава над областта на душата и съзнанието. Установява връзката на човека, вече не само с обкръжаващия го материален свят, но и с общото идейно съдържание (идеите) на нещата. Това издига човека над света на животните, прави възможна по-малката му и по-гъвкава зависимост от природата, и обособява човешката форма на движение на материята.
Идеите са образа, изказа, израза, образуващи се в човешкото съзнание в процеса на мисленето относно същността на материалните формирования. Те се явяват както при срещата на човека с нещата, така и при определяне на желанията му за сътворение на несрещани неща. Поради действието на познатите от квантовата механика принцип на неопределеността и принцип на незавършеността, идеите никога не се препокриват с реалността. Нещо повече, заблудите, породени от незнанието, лъжата и измамата могат да образуват идеи, стоящи далече или нямащи нищо общо с реалностите. Способността на личността да формира идеи възможно най-близки до реалността е важен фактор за успеха в живота при осъществяването на ценностите. Характерна особеност на идеите е, че ако “Аз” и “Ти” си разменят по една идея - и двамата ще имат по две идеи. Всяка вещ, всяко тяло, всяко нещо носи своята идея. При среща по някакъв начин (комуникация) с тях човекът изгражда в съзнанието си своя съответна идея. Въз основа на натрупаните знания, всеки в процеса на мисленето формира идеи за желанията си. Всяка от тях, независимо от произхода й, може да бъде предадена от всеки на всеки, от миналото към бъдещето. Пространство-времето, обхванато от разума е натъпкано, но никога не може да бъде претъпкано от идеи – по принцип, то е необятно за идеи.
Ценностната система не е залостен затвор, а отворена система и затова чужди, противоположни, дори враждебни идеи проникват в нея. Естествено тя се съпротивлява, проявява консерватизъм - не е лесно на историческата сцена да отстъпваш място за друг. Но все пак се появяват нови флуктуации в установената система. Пространството на разума в този случай не е необятно, както в случая с идеите. Някои от ценностите трябва „да отстъпят” място на новопоявили се. Еволюцията като стожер отвява ненужните флуктуации, стари и по-нови, за да запази формата на движение на материята, в случая човешката и дава простор за нови ценности, въпреки че не винаги новото се установява като ценност.
Обективният дух на някакъв народ е онова, което може да се изкаже за този народ. Към него се отнася преди всичко езика, после следват производството, техниката и технологиите, финансовата система, господстващите нрави, действащото право, господстващите ценности, господстващият морал, традиционната форма на възпитание и образование, господстващия тип възгледи и настроения, вкусовете, модата, насоката на изкуството и художественото разбиране, мястото и състоянието на познанието, господстващият светоглед.
Цялото тяло-душа се предава по наследство, а личният дух се унаследява само като възможност, като способност да стане. Личният дух създава сам себе си посредством духовната работа, която не може да се прекрати до края на живота. Ето защо духовните различия между хората са много повече, отколкото биологическите. Потребностите на тялото и душата, нуждите и подбудите на хората имат много общо. На тях душата реагира по определен начин, с психологическа закономерност, личният дух има за себе си свои закономерности, затова изхождайки от психологията, той не може да бъде разбран. Личният дух е автономен, не се слива с душата и за неговото развитие няма граници.
Обективният и личният дух постоянно си взаимодействат. Това взаимодействие формира духовната съставляваща на енергията, употребявана в процеса на труда. Затова благата, сътворени чрез труда, винаги имат две съставки - материална и духовна (материално и духовно благо). Когато в резултата от труда преобладава духовното благо, се раждат произведения на изкуството и на науката, творят се цивилизация и култура.
Духът поражда: културата като съвкупност от всички прояви на живота, достиженията и творчеството на народа или група народи (напр. европейска култура); цивилизацията като съвкупност от достиженията на техниката и свързаният с тях комфорт, отвеждащ човека все по-далеч от природата, приучващ го към планови, подредени съвместни със себеподобните действия, което създава важна предпоставка за културата.
Комфортът, както създаването, така и използването му предявява такива морални и физически изисквания към цивилизования човек, когото, като дявол, до такава степен въвлича в техническия колектив, че оставя малко време и сили за култура.
Техническият колектив обединява хората, които произвеждат и използват машини, т.е. глобализира се цялото цивилизовано човечество. Принадлежността към него гарантира на индивида известно участие в техническите достижения.
Техника, понятие, произлизащо от гръцката дума techne в смисъла на изкуство, майсторство. В нашето съвремие означава начин да се добива, да се постига или да се осъществява нещо. В най-широкия смисъл на думата “техника” означава съвкупност от средства за човешка дейност, насочена към изменение на даденото, възможното за намиране, в съответствие с човешките потребности и желания. Предпоставка за развитието на техниката се явяват познаването на природата, знанието, разбирането въобще. Нейна цел са били безопасността, подобряването и облагородяването на човешкото съществуване. По своите методи и начини в течение на хилядолетия тя се намирала на нивото на занаятчийството, била е ръчна, примитивна. През последните два века се превръща в машинна техника, във все по-голяма степен основаваща се на достиженията на науката. От тогава възниква проблемът на връзката техника-култура, цялата сериозност на който стана съвсем осезаема, когато техниката проникна във всички структури на съвременния индустриализиран свят, където настъпиха дълбоки качествени промени в труда, в обществото и в начина на живот на хората.
Особено значение придобива дълбокото влияние на техниката върху ценностната система чрез комфорта от една страна и страха от друга, и чрез трудно контролируемите възможности за злонамереност (тероризъм) и грешки (напр. атомна катастрофа). Да натъртим: съвременната техника може да служи, както за развитие, така и за унищожения! Борбата на човека за превратно мислимото „покоряване на Природата” може да доведе до противоположния резултат – Природата да се отърве от него, като дори го унищожи. Затова Природата трябва да се познава, уважава и опазва.
Отношението на личността към техническия прогрес не може да бъде само възхитително, романтично. Всеки човек, пряко или косвено участва, както в изготвянето, така и в експлоатацията на машини и, за да е резултатен, е принуден да се подчинява на определена дисциплина, която е предпоставка за пригодността на техниката. Тази дисциплина съдържа преди всичко правила за използване, управление, транспортиране и безопасност. Производителят и потребителят на предметите на техниката, включително хранителните продукти, се явяват като членове на колектив, който ги принуждава към дисциплина. Тяхното мислене, чувства и воля се определят в значителна степен от този колектив, от неговия светоглед. Широки кръгове от цивилизованото човечество се превръщат във функционери на техническия колектив - хора, чиято дейност се състои в изпълняване на някакви функции (функция на винтче) или са функция от нещо. Човекът-функционер е винтче в механизма на цивилизацията – от хомо сапиенс се превръща в хомо фабер (индустриален човек), по такъв начин се появяват загуби на човещината и културните ценности.
Голямото разнообразие на техническите елементи и системи, взаимовръзките между тях, и тях и хората, ги правят до такава степен обективни, че Човекът приема техниката почти като природна даденост, от която зависи съществуването му. Възникнала като постоянно разширяващ се и усъвършенстващ се набор от средства за човешка дейност, техниката все повече и повече проявява „обективен дух”, излиза от подчинението на човека и води свое почти самостоятелно съществуване. Прибавя се като пета част към четирите митични апокалиптични сили - чумата, войната, глада и смъртта - предизвикани от съдбата, които със своето могъщество и страхотия заплашват човешкото съществуване. Ярък пример са атомната енергия, генетично модифицираните неща и големите възможности за разпространяване на злото. Изскача Демон, чиито действия не могат да се разберат от ежедневния опит и предизвиква ужас и страх. Още по-неразбираеми са човешките общности, когато организирано и целенасочено използват могъществото на техниката във войни, с цел всяване на ужас, страх и властване над други народи и общности.
Благата, сътворени чрез труда се разменят между хората като стават стока. В този процес се появява допълнителна, адитивна ценност – парите. Те са средство за размяна, което не може да съществува без произведени стоки и хора, способни да ги произведат. Парите са материалната форма на принципа, че хората, които искат да правят сделки помежду си, трябва да го прилагат чрез покупко-продажби, като дават стойност за стойност, от което следва, че и двете стойности трябва да са налице преди акта „покупко-продажба”. По силата на този принцип, парите трябва да са изкарани преди покупката. Те могат също да се закупят като стока, за която се заплаща съответна цена.
Днес, практически не може да се направи никаква стъпка в човешката дейност без да се влезе в някакви парични отношения, а първата стъпка е намиране на пари; възникнал е специален глагол „финансирам”, който означава снабдявам с пари; има професионален термин „правя пари”. Пуснати в обръщение, парите потъват, подобно на ручей в пясък, във финансовия океан – ту се сливат, ту се разделят със „себеподобните” като се обективизират в процеса на взаимоотношенията. Тогава и те, сякаш демонизирали се, проявяват „себичен” характер със свойствени капризи – обичат да ги броят, да ги множат и при неспазване на адекватни за тях условия бързо сменят собственика.
Особена е ролята на финансите, в чиято сфера се появява флуктуиран човек - “хомо финанс” с невероятно големи възможности за демонични прояви. За него всичко, включително чувствата и страстите, се купува, въпреки че отколе, отколе е известна източната мъдрост: ”За пари може да се купи постеля, но не сън; храна, но не апетит; лекарства, но не здраве; слуги, но не приятели; жени, но не любов; жилище, но не домашно огнище; развлечения, но не радост; образование, но не ум” и т. н. Парите се движат във времето из пространството натам, където им е по-благоприятно. И тъй като никога за никого и за нищо, утрето никъде не е разписано, то всякога е възможно демонизирани „лъвчета” да не се върнат при първоначалния собственик , а въртележката човек-пари е безспирна. Само, базирайки се на знанието и на Принципа на разсъжденията всяка неопределеност в човешката сфера може да бъде, до някаква степен на благоприятност, преодоляна. Внимание!!! Луцифер, затаен из затъмнени от незнанието кътчета на Съзнанието, постоянно дебне да подбутне някого към харчене на неизкарани пари. И…. ставаме не само свидетели, но и пострадали от всевъзможни финансови сривове с участието на уж благочестиви личности и общности, даже на най-авторитетни правителства на зрели и мощни държави; нанасят се жестоки, разпространяващи се почти глобално и дълготрайно удари по социалната система на човечеството.
В ежедневието към демоните се прибавят различните видове престъпност, репресивност, капаните на техногенните катастрофи. Силите на отделния човек не му стигат само да съществува, да се справя, вътрешно и външно, с бремето на своята съдба. Така основното състояние на съществуването на човека се формира от страха, грижата за собственото битие и загрижеността за съвместното битие с другите (обща грижа). Основна Твоя грижа е - да си жив и здрав, да се образоваш и възпиташ съобразно културата и цивилизацията на общността, към която принадлежиш, да си загрижен за близките, да се включиш в адекватна трудова дейност.
Ти съществуваш - Ти си в състояние на съществуване. Това съществуване е Твое владение, Твоят кръст, който трябва да носиш тука и сега; това е Твоето битие в Света.
Съществуването притежава възможности, съдържащи се в настоящето и във всяка ситуация Ти дава свобода на избора за действие към бъдещето. Опорната точка на съществуването е настоящето, от което то се оттласква и насочва към бъдещето. Основна характеристика на битието е да Си устремен напред. Ако Ти изпитваш страх, грижиш се за себе си и си загрижен за другите в рамките на общоприетите норми, значи водиш нормално съществуване. Ако не се страхуваш от нищо и си затваряш очите пред всякакви норми, Твоето съществуване е ненормално. Помни! От ситуацията излизаш Ти. Изходът от нея – това е резултатът от Твоето участие в ситуацията и става съставна част на Твоята съдба. Ако затваряш очите Си около ситуацията, резултатът за Тебе може да е плачевен, дори фатален. Затова българският народ предупреждава “отваряй си очите”! Още повече, че в този „необятен за идеи Свят”, където често се прави „сляпа идеализация” на така наречения „Свободен свят”, пред личността стоят винаги проблемно отговорите на питането: „Какъв да е, в рамките на обективния европейски дух, Твоят индивидуален дух и за това какви ценности трябва да осъществяваш?!

София, септември 2011 г.

Интелектуални предизвикателства пред сигурността през ХХI век

Д.Варзоновцев

През учебната 2010/2011 година в рамките на семинара „Езици на сигурността” беше направено едно изследване, по-точно практическо упражнение. На студентите, участващи в семинара беше предложено да направят нещо като речник на сигурността. Те трябваше да подберат подходящи според тях думи, смислово обвързани с категориите – опасно, безопасно, рисково и неопределено(несигурно). Колкото и да беше камерно и „непредставително” това изследване, то разкри доста съществени тенденции, определящи възприятие на сигурното и , респективно, несигурното от съвременните български младежи.
Опасни според студентите са войната, оръжията, различните форми на насилие, както и престъпността в най-широк спектър. Към тази група очевидно опасни неща много от участниците в семинара отнесоха …политиката и политиците, лошата или неадекватна външна и вътрешна политика. Опасни се оказаха и спортните занимания, срещи и съревнования. При това ако може да се каже, и от двете страни – и от страна на спортистите, и от страната на зрителите, феновете. Тук първо място зае футболът, но не бяха забравени и екстремните спортове, парашутизмът, дори и карането на ски и кънки. Дискотеките и местата за масовите развлечения и концерти.
В кръга на опасното влезе и битът – от кухненския нож до неправилната употреба на лекарства или вредни за човека вещества, невнимателното отношение към децата и неправилното, нездравословното хранене. Голяма група студенти посочиха отровните вещества, алкохола, наркотиците, тютюнопушенето. Отбелязаха също така болестите изобщо и конкретно раковите заболявания и СПИН. Интересна тематична зона се оформи около различните психически състояния на хората като стрес, умора, несдържано афективно поведение и действия.Опасна е и междуличностната среда –споровете и сблъсъците между близките и съседите .Дори и ..просто човека. Отбелязаха се и широк кръг явления и събития от природен и индустриален характер – земетресения, урагани, наводнения, градушка и аварии. Опасни са градският транспорт, автомобилите, лошата инфраструктура и невнимателните шофьори. Както и безстопанствените и дивите животни.
Опасните неща в голяма степен се оказват и рискови. По-детайлно са разкрити нещата, свързани със съвременната индустриална и градска среда. Тук виждаме ресторантите и заведенията, стадионите и дискотеките, но се добявиха подлезите, влаковете и самолетите. Засилено е и вниманието към личностните и междуличностните състояния и ситуации, в които рискът се свързва с неконтролируемостта, емоционалността, несдържаността и нетолерантността между хората. Акцент се постави и върху храната като силен рисков фактор поради некачественост или развяляне.
Тук е важно да се подчертае същетвеното преакцентиране по отношение на несигурните неща. За разлика от повечето посочвани като опасни и рискови неща, които са далече, несигурните неща са включени във всекидневието, плътно ни обкръжават и са свързани с нашето собствено неадекватно поведение и неспособност да бъдат контролирани дори и най-баналните неща, които точно поради това стават и опасни, и рискови. Несигурно е посоченото от няколко студенти бъдеще – то е несигурно, защото е непредвидимо и престава да бъде обикновено продържение на днешното време.
Така съвсем логично се оказа парадоксалното включване в кръга на безопасното на повечето от споменати като опасни и рискови неща - банални предмети от бита, храни, любими занятия, настроения. Причината за това е, че безопасните неща са такива, защото носят определени ЦЕННОСТИ. Именно ценностите съществено разграничават опасното от безопасното. Сигурността и надеждността на нещата е свързана с тяхната ценностна корелация с традициите и нормите на семейния, роднинския и приятелския кръг на общуване. Това са именно любовта, приятелството, доверието, радостта и здравето. Безопасните неща са такива не само защото са под контрол, а защото са подплатени с ценностите. Тяхната подконтролност е резултат от тяхната ценностнта БЕЗПРОБЛЕМНОСТ. Както опасните, така и рисковите, а особенно несигурните неща са такива, защото поради една или друга причина губят своята ценностна основателност, партикуляризират се , изпадат от безпроблемната зона на ценностите и доверието. А такива те стават защото …са безкрайно много и могат да бъдат ползвани , да функционират по много и различни, несвързани един с други начини.
Самантиката на студентските речници подсказва определена конструкция на света, в който опасното, рисковото и несигурното се отделят и се разграничават от безопасното, сигурното и надеждното от два основни фактора – обективен и субективен. Войните, престъпността, тероризмът, оръжията, различни лекарства и други синтезирани проевеждани от модерната индустрия вещества, и самата модерна инфраструктура на всекидневния живот са опасни сами по себе си. Така да се каже – по дефиниция. Там нищо не може да бъде направено, освен ако правителствата не променят своята политика. Което, обаче, пак поради обективната природа на съвременната политика е невъзможно …по дефиниция властта е тотално насилие и принуда.
Другояче обстоят нещата в сфера на субективните възможности. Тук условието е съзнателно придържане към традицията, нормите и ценностите, които определят правилното поведение. А това е гарант за сигурността. Именно отклонението от правилното е в основата на несигурността и рисковостта, превръща баналните всекидневни неща и ситуации в опасни и несигурни.
Точно тази конфигурацията на отношения между сигурното и несигурното в живота, показана от младите,според мен характерна днес и за много по-опитни и зрели хора. Естествено не мога да твърдя това безусловно. Но в много дискусии и изследвания, в които съм вземал участие като лайтмотив се проследява убедеността на хората, че ако не всичко, то почти всичко се случва като резултат от следването или отклоняване от общоприетите ценности.
Бих обърнал внимание на мнението на един от участниците в семинара – днес просто няма безопасни неща. Тук виждам негативното потвърждение на водещата доминираща ценностна ориентация. Нещата са дадени каквито са – не е важно дали са природни или произведени от хората и цивилизацията, а нашето поведение зависи и се определя както от тях, така и от опита на миналите поколение, от ценностите и нормите на поведение, споделени и приети в непосредствената ни среда и всекидневието. Но това общо убеждение съвсем не е безспорно и само по себе си е парадоксално, защото вместо да бъде реален фактор на сигурността , подкопава я със съмнения и тревоги и като следствие с неадекватно психическо и социално поведение – афекти, стрес, отклонение от приетите норми. От една страна нещата „добри или лоши“ са такива, каквито са и нищо не може да промени това заварено положение. А от друга страна дори и съвсем сигурните и близки неща вече не се контролират, оказват се непредвидими в своето развитие към бъдещето.
Така и сигурността, и несигурността се оказват еднакво неконтролируеми. Едното защото е такова каквото е - т.е. по принцип неконтролируемо от субекта, а другото, защото нещо се случва със самия субект. Войните и атомните оръжия се посочват от толкова много младежи …с известна степен на сигурност, защото са далеч. Но най-простите и дори забавните неща крият несигурност, защото ние самите не можем да контролираме техните безопасни граници и правила за употреба, сами ги нарушаваме.
Един съвсем банален експеримент с „речниците на сигурността” разкрива и основното интелектуално предизвикателство не само пред младите българи, но и пред всички хора в глобалния свят. Всичко е и сигурно, и несигурно. И все по-малко са естествените, безпроблемни начини границата между едното и другото да бъде фиксирана точно и ясно, за да могат да бъдат контролирани вътрешните подбуди и стремежи, да им бъде наложена съвършено обективна и безспорна норма и правила, нарушаването на които автоматично ще води до наказание и изхвъряне на престъпилия нормата извън сигурния социален свят.
Речниците съвсем не случайно отнасят към опасните, а значи и престъпни действия и състояния съвсем „нормални” такива, но по някакъв начин „напуснали” границата на сигурността – спортът, зрелищата, бита и храненето.

* * *

Темите и напреженията, фиксирани в нашето „микро” изследване нагледно илюстрират проблемите, поставени преди повече от 20 години от известния германски социален мислител и изследовател Улрих Бек, който определя днешния глобален свят като рисков. Както виждаме в семантиката и динамиката на думите, свързани с различни аспекти на сигурното и несигурното, и днешното българско общество е рисково независимо от степента на развитието му.
Проблемът, обаче, не се свежда до констатациите на този факт. По-интересна и съществена, според мен, е една интенция в анализа на Бек. Несигурността и рисковостта на глобалния свят е обективен резултат не само от настъпилите през последните десетиления радикални промени. Отговорност за това носи и науката, която най-много съдейства именно за модернизацията и прогреса на човешките творчески сили и по този начин „облагодетелства” човечеството.
Модернизацията действително социализира, обобществява природата, променя я и я поставя в услуга на човека, въпреки че ,както каза още Хегел, самият човек като природно същество е подчинен на природната необходимост. „Обратната страна на обобществената природа, подчертава У.Бек е обобществяването на разрушаване на природата, неговото (на обобществяването-Д.В.) превръщане в социалните, икономически и политически системи от заплахи на високоиндустриялизираното световно съобщество”(7,с.35) В това отношение науката е отговорна точно за тази обратна страна на индустриализацията и рационализация на света. И главно защото съвременните рискове съществено и радикално се различават от традиционните такива. Това различие се дължи на съществено различие и в съдържанието на днешната модернизация по отношение на класическата такава от ХVIII и ХIХ векове.
Тук и понататък ще си позволя по-пространно да цитирам изследването на Бек. Въпреки, че е направено още през 80-те години на миналия век, то остава евристично и актуално до ден днешен.
„Централната идея на изследването, пише У.Бек , най-лесно може да бъде обяснена чрез историческа аналогия: Както през ХХ столетие модернизацията е довела до разпад закостенялото в съсловни основи аграрно общество, така днес то размива контурите на индустриалното общество, а последователното разгръщане на модерна поражда новите обществени конфигурации. Границите на тази аналогия посочват особеностите на перспективата. През ХIХ столетие модернизацията се осъществявала на фона на нейната противоположност: традиционно наследения свят и природата, която трябвало да бъде покорена. Днес, на границата между ХХ и ХХI столетия, модернизацията е погълнала тази своя противоположност, унищожила я е и се зае да унищожава самата себе си в своите индустриално-обществени предпоставки и функционални принципи”(7,с.15)
Според Бек, ако през ХІХ столетие губят своята привлекателност съсловните привилегии и религиозните представи за света, то на границата на ХХI век губят своето значение научно-техническото разбиране на класическото индустриално общество, начинът на живот и формите на труда в семейството и професия, обзазците на поведението на мъжа и жената. Особенно важно за разбирането на рисковете в днешния глобален свят е констатирането на качествените различия между класическата (или първата-Бек, Лаш, Гиденс) и втората, рефлексивната модернизация. Последната радикално променя самите основи на класическото индустриално общество и „размива днес тази координатна система, в рамките на която ние сми свикнали да осмисляме модерна в категории на индустриалното общество”(7,с.14).
Тук се разкрива една важна , но не единствена характеристика на втората модернизация, която се състои в особеностите на възприемане на света, по-точно границите на това възприятие, които се размиват и поради тази причина водят с необходимост до производството на рисковете, непознато в нито една от предходните епохи.
Докато в предишната модернизация ефектите й са били видими и сетивно възприемаеми блага и технически постижения, вторичната модернизация произвежда такива ефекти, които не са видими и не могат да бъдат визирани сетивно, непосредствено. „Светът на видимата нужда или видимото изобилие се изтласква на заден план от потискащото превъзходство на риска”(7, с.30)
Тук е мястото да спомена фундаменталното изследване на М.Фуко „Надзор и наказание. Раждането на затвора”, което започва от два примера, нагледно илюстриращи тази констатация на У.Бек.
В късното феодално общество наказанието е имало видими публични форми и е било наблюдавано на площада от стеклото се мнозинство на гражданите, селяните и аристокрацията. В новото индустриално общество наказанието се скрива от публиката, става невидимо, скрито зад система от „органи” на реда, действащи според абстрактния закон и наложената от него формална дисциплина.(6,с. 5-18)
Това качество на трансформацията на видимото в невидимото е и основния фактор не само за производство на рискове, но и за цялостния културно-исторически поврат, предизвикан и задвижен от мощните вълни и на първата, и на втората модернизация, нямащи аналогия в предходните социални условия. В тази връзка рефлексивната модернизация характеризира не само победата на модернизацията в глобални условия, но и нейния „световно-исторически” характер по начало, нейната радикална същност, разкрита още от Маркс в анализа му на машинната индустрия. „Съвременната промишленост никога не разглежда и не третира за¬варената форма на даден производствен процес като окончателна, пише той в първия том на „Капитала”. Затова нейната техническа основа е революционна, докато тази на всички по-раншни начини на производство е била по същество кон¬сервативна. С помощта на машините, на химическите процеси и на други методи тя постоянно извършва преврати в техническата основа на производството, а заедно с това и във функциите на работниците и в обществените комбинации на трудовия процес. С това тя също така постоянно революционизира разделението на труда вътре в обществото и непрекъснато прехвърля маса капитал и маса работници от един отрасъл на производството в друг. Така че природата на едрата промишленост обуславя смяната на труда, преливането на функциите, всестранната подвижност на работника.” (5,с.306).
Днес тази констатация се потвърждава от неотклонното движение на модернизацията за промяната на самата нея. Според Бек днес модернизацията се самоосмисля и се превръща в собствената си тема и проблем.
Модерният свят успя да разруши собствената си предметна структура като направи подвижни и преливащи се една в друга всички форми на социалния живот, не остави нещо, което би могло да бъде окачествено като „крайно положение или продукт” Съвсем като според Гете настъпи момент, когато нищо не може да бъде спряно, дори и да има съвършенна форма и съдържание. В същия момент, когато се постига поредния ефект, той остава надминат от последиците, взривява се от техния интензитет и неконтролируемост. Би могло да се каже, че наблюдаваме все същата непрекъсна смяна на състояния и форми, за която писа и Маркс. Само че, „наблюдението” днес става невъзможно и точно това поставя науката, изразяваща прогреса в най-съвършенна и формално, абстрактно точна форма пред принципно нови проблеми и предизвикателства.
Днешните рискове и опасности –както показва и представеното в началото микро-изследване на езика на риска и сигурността – за разлика от предходните „не се подават на възприятие и се коренят в химико-физически формули(например съдържание на отровите в храните и радиацията във въздуха)” (7,с.36) Точно тук се откроява и разривът между научната и социалната рационалности. Между логиката на абстрактния апарат на научното описание и обяснение и опита за преживяване на света от обикновените хора в тяхното всекидневие.
Научното обяснение по никакъв начин не се пресича с личностния опит на всекидневието. Но науката въпреки това претендира не само да описва и да обяснява скритите закономерности на тотално обизкуствената среда, но и да насочва поведението на хората „продуктивно” и в обективно обоснованата перспектива.
У.Бек подчертава:”Рисковете, възникващи на най-високата степен в развитието на производителните сили – а аз имам предвида преди всичко напълно недостъпната за възприятие със сетивата радиоактивност, но също така вредните и отровните вещества във въздуха, водата, хранителните продукти и свързаните с това краткотрайни и дълговременни последици за растенията, животните и човека – тези рискове съществено се различават от богатствата. Те освобождават системно обусловените, често необратимите разрушителни сили, но остават като правило невидими и се основават само върху каузалните интерпретации, т.е. се проявяват само в знанието за тях (научни или антинаучни)”(7,с.50)
Това е важна опосредяваща роля на знанието – а това днес вече не е само научното, но и разпространяваното от масмедиите и в световната мрежа „масово” знание . Този предпоставен не от непосредствения опит и практики риск, предполага по израза на Бек нормативния хоризонт на изгубената увереност, че нещата остават все същите, каквито са били и за предходните поколения, хоризонтът на нарушеното, ако не и направо взривеното доверие Втората модерност нарушава монопола на науката. Тя не може да възстанови доверието в опита и действителността поради съмнителността на абстракциите за всекидневното съзнание, неспособността му да следва експертните мнения и оценки. Констатаците на риска се основават върху математическите възможности на научния апарат и обществените интереси само там, където те свързани с наличието на подходящите технически средства, които са получили пълната независимост от индивидуалните или общностните интуиции и ритуалната сигурност на традиционните „средства за труд”. И поради това се приемат …на доверие (М.Вебер). Днешната криза на научната легитимност (Лиотар) е свързана и се произвежда именно поради разпада на доверието, което има обикновения човек към все новите и нови предмети и услуги, произвеждани не за да задоволят неговите конкретни нужди, а за да му бъдат натрапени независимо дали той има нужда от такива, дали изобщо разбира какво става в неговия социален свят(3, с.76-80).
Има и още едно условия за нарушаване на монопола на науката, на рационалността от формално-математически тип. Точно поради все по-решаващата независимост на техническото развитие от опита не само на „обикновените” хора, но и на елита , науката за да докаже своето право да обяснява и да интерпретира рисковете излиза от своите собствени граници и се „съюзява” (Бек, Чомски) с икономиката, политиката ,етиката и …религията. Това излизане на науката извън легитимните си граници е обусловена и предизвикана от размиването на „ясните и сетивно възприемаеми” обективни различия и граници.
Ето защо икономическите или политически интереси се стремят да получат „експертна, строго научна” обосновка. Но на своей ред експертите се ръководят в своята практика не от строго научни, а от политически, икономически и етически аргументи. „Научните изследвания на рисковете на индустриалното развитие се осланят в същата степен върху социалните очаквания и оценъчни хоризонти, в каквато социалната полемика и възприемане на рисковене на свой ред зависи от научните аргументи”-подчертава Бек (7,36). С особена острота това обстоятелство се открои в дейността на т.н. рейтингови агенции, довела вече два пъти през последните три години (2009-2011) до глобални сътресения във финасовата сфера.
Точката в която се сливат двата типа рационалност се оказва не само прословутата политическа целесъобразност, но и …бъдещето. Миналото губи своята нормативна сила, защото настоящето разрушава всичките очевидности на традиционния опит. Нещата, които се случват днес вече не следват „от само себе си” предходния опит за боравенето с тях, но се ориентират към бъдещето, защото само реализираното такова би оправдало тяхната актуалност днес. Тук науката се оказва в още по-критична ситуация. Традиционната диагностика и прогнозиране в основата си е екстраполация на наличното в бъдещето. Днес обаче повечето процеси не повтарят инерция, а са свързани с ефектите, които могат да се прояват само в бъдещето. Както каза Г.П.Щедровицки преди доста години, съвременното общество има проектен характер и за него вече не толкова важно да отговаря на въпроси за истиността на нещата, колкото да осигурява реализуемост на проектите във времето.(2, с.186)
С други думи ефикасността и сигурността на съвременните дейности и инициативи не може да бъде измерена само по отношение на днешните данни и тенденции. Тя трябва да бъде измерена и по отношение на бъдещето, в което ще се реализира като съвършен продукт или проект.
Но точно в тази точка рискът остава проблематичен, той не може да бъде изчерпателно описан поради едно единствено, но решаващо обстоятелство. От днешното състояние могат да призтичат не едно, а много бъдещи състояния. Товарът на все повече различаващите се и затова все по-малко можещи да бъдат предвидени ефекти от днешните действия прави рискът не случаен, а необходим компонент на всяко едно налично състояние.
Това критично и несигурно състояние на нещата не оставя науката да бъде единствен и решаващ фактор на промените и прогреса. По-точно би могло да се каже, че класическата наука на първата модернизация трябва да отстъпи място за научни практики, адекватни и релевантни на втората, рефлексивна модернизация.
Тази необходимост беше осъзната не само от У.Бек, но и от повечето учени и мислители в последната третина на миналото столетие. Визираме го и в опита на социологията, която точно по това време започна да ревизира и да осъзнава като ограничени и неконструктивни, именно класическите, позитивистични основания и предпостави на научното изследване (4 с.80-86).
Според Бруно Латур социологията от времето на Конт и Тард не само следва обществените промени, но и ги провокира (1,с.13). И Бек, и Латур фиксират, обаче, един отказ на класическата наука да следва точно тази си цел.
Ще си позволя пространния цитат от Бруно Латур, който съвсем ясно разкрива различието между класическата наука за обществото и длъжната да продължи нейната нагласа да участва в обществената промяна нова социология на дееца-мрежа или, както той казва, между първия втория подход към социалната реалност.
„Докато при първия подход всяка дейност — право, наука, тех¬нология, религия, организации, политика, управление и т. н. - може да бъде отнесена до и обяснена чрез едни и същи соци¬ални агрегати, скрити зад всяка от изброените, то при втория подход към социологията зад тях не съществува нищо, при все че те биха могли да бъдат свързани по начин, който произвежда общество - или пък не произвежда такова. Това е решаващата изходна точка, разграничаваща двете версии. „Социалното" вече не е сигурно и непроблематично свойство, а е движение, което може и да не успее да набележи контурите на някакво ново свързване и да преобрази някой добре оформен сбор. След като т. нар. „социално обяснение" е направило много полезни услуги в един по-ранен период, продължава Латур, сега то се е превърнало в непродуктивен начин за прекьсване на движението на асоциациите, вместо да съдейства за неговото възобновяване.
Според втория подход, последователите на първия просто бъркат това, което трябва да бъде обяснено със самото обяс¬нение. Според тях обществото или някой друг социален агре¬гат представляват изходната точка, а те всъщност са крайната. Смятат, че същността на социалното се състои от социални отношения, а в действителност асоциациите са изградени от отношения, които сами по себе си са несоциални. Те си представят социологията като ограничена до определена област, а всьщност социолозите би трябвало да се движат там, където се организират нови хетерогенни асоциации. По тяхно мне¬ние социалното винаги вече е на разположение, но то не е вид „нещо", което може да се види или да се постулира. То става ви¬димо само чрез следите, които оставя (по време на тестване), когато някоя нова асоциация бива произведена от елементи, сами по себе си съвсем не-„социални". Тези социолози настояват, че ние вече сме под контрола на някакво общество, когато политическото ни бъдеще зависи от решаването на задачата, какво всъщност обвързва всички ни в едно. Накратко, вторият подход предявява претенцията да възобнови работата по свър-зване и събиране , която внезапно е била прекъсната от страна на първия.”(1,с.13-14)
Така новата научна парадигма се стреми да разруши ограничеността на предпоставената истина, защото именно тази предпоставеност произвежда с нищо не можещ да бъде оправдан риск „на непредвидените ефекти”, от иначе напълно рационално обяснена и конструирана дейност. Според Бек, научното обяснение на риска, което не взема предвид неговия произход в съвсем рационални действия и проекти, само се превръща във фактор на риска.
Рискът вече не може да бъде измерван и оценяван като нежелан или „скрит страничен ефект”. Рискът конституира всяко действие, ориентирано към бъдещето и той не трябва да бъде измерван и оценяван с мащабите и мерките на наличното, а проектиран и конструиран от бъдещето към настоящето.
Производството, ориентирано към бъдещето, означава преди всичко отказ от стремежа между производството и потреблението да няма никакъв разрив, т.е. потреблението автоматично да следва производството. Продуктите, услугите, произвеждани днес изобщо не са свързани по някакъв „естествен и причинно обусловен начин” с употребата си от реалния потребител. Това предположение изхожда от класическата версия на пространството и времето, където всичко налично се разполага на веднъж и завинаги фиксирано място и време. Днес се оказват едновременни миналото, настоящето и бъдещето защото ако за едните нещата са налични, за другите те са само възможни и за трети отдавна минали.
Иначе казано днешните проекти се реализират не само в собствено бъдеще, но в настоящето на тези, които ще ползват техните ефекти и ползи. Връзката между тези различни времена и места не е причинно-следствена , а проектно-конструктивна. Както казва Бек „или ние да сме активни днес за да предусмотрително да отстраним или омекотим проблеми и кризи на утрешния или онзиденшния ден, или „после ” просто няма да имаме такава възможност”(7, с.65).
Ако се върнем тук към малкото ни изследване, можем да видим в него не толкова потвърждение на по-горе изложените теоретически възгледи върху втората модерност, колкото израз на сблъсъка между двете модерности в съзнанието на младите хора. От една страна те посочват и преброяват именно видимите рискове някъде далеч „на друго място”, но от друга са смутени и тревожни точно поради невидимостта на реалните рискове, с които се сблъскват без да могат да ги определят визуално и сетивно във всекидневието.
Тук се диагностира една фундаментална характеристика на днешната българска реалност. Сблъсък на двете модернизации „на едно място и в едно и също време”. Докато първата модернизация визуализира неадекватността на предходния опит, втората разкрива неадекватността на самата първа модерност, нейната несигурност на фона на глобалните промени
Една от задачите на современната наука изобщо, а и на социологията особено, е да разкрива конкретните очертания на този сблъсък, но не за да бъдат описани и преподавани като налични и безспорни дадености, а като задачи за проектиране и разрешаване.

Литература:
1.Бруно Латур РЕАСЕМБЛИРАНЕ НА СОЦИАЛНОТО. Увод в социологията на дееца-мрежа.
2. Георгий Щедровицкий Принципы и общая схема методологической организации системно-структурных исследований и разработок // Системные исследования: Методологические проблемы Ежегодник 1981. М., 1981.
3.Дмитрий Варзоновцев Феноменът „доверие” в контекста на глобалната промяна В: Философски алтернативи 4/2009
4.Дмитрий Варзоновцев „Другата класика” – парадигмалната идентичност на качественото социално изследване като проблем В:Философски алтернативи 1/2011
5.К.Маркс Капиталът, т.1 С.,1968
6.Мишель Фуко Надзирать и наказывать Рождение тюрьмы “Ad marginem” ,1999
7.Ульрих Бек ОБЩЕСТВО РИСКА НА ПУТИ К ДРУГОМУ МОДЕРНУ
М., Прогресс-Традиция, 2000

8 юни 2011 г.

ПП2

Иван Д.Стоянов

Причината за електоралните успехи на ГЕРБ и за управленските му провали е една и съща. Това дори не са две страни на един и същ медал, а едно единствено нещо. И то е че ПП “ГЕРБ” е Партия на Простаците. Броят на простите хора у нас е огромен и затова напълно достатъчен да им осигурят внушителни изборни резултати. Но пък качествата им са такива, че ... те толкова могат.
Честно казано, никой разумен човек никога не е очаквал от гербери качествено управление. Въпреки това мнозина са гласували за тях. Гласували са по същата причина, която вече доста дълго доминира в настроенията на българите – желание да видят политици с чист, нормален морал. Точно очакването ГЕРБ да покаже такъв морал доведе тази партия на власт. Именно моралният тест, а не качеството на управление и дори жизнения стандарт са основнота за оценка на всички досегашни управляващи, включително царя и тройната коалиция.
Сегашната власт направи доста опити публично да докаже своя морал, но със все по-намаляващи интензивност и успех. А наскоро се случи нещо, което изглежда като вододел, след който такива опити вече ще са съвсем безполезни. Това е епизодът с Христина Митрева. В този случай Бойко Борисов откровенно и публично лъжеше по адрес на този компетентен и доказан специалист, срещу която беше допусната несправедливост и която беше принудена да напусне. Най-вече защото не допускаше до отговорни постове откровенно некомпетентни лица. Та дори да са от ПП.
При цялата си незначителност след този случай нито ББ, нито неговата ПП ще могат да претендират за особена чистота. Първо, премиерът публично показа недостиг на морални ценности у него самият. Второ, той реши публично да покаже на можещите хора че в управлението с пълна сила се възвръща принципа на партийното назначаване. Трето и най-важно, той демонстрира собствената си нарастваща зависимост от пълнежа в партията си.
Този пълнеж се създаде поради основният кадрови принцип в ПП – безлични, некомпетентни и зависими. Видяхме колко струват когато се наложи между тях да бъдат избрани публичните лица на държавата – всички тези цецки, фидоски, калинки, румянки и какви ли още не титани на мисълта. А какво ли е по-надолу и от тях? След две години във властта и при явно отслабване на собствената популярност, този пълнеж явно се събужда. Те бързат към държавната паничка и ББ трябва да им я дава, защото все повече не той крепи тях, а те – него. А някаква си Митрева е искала натрапваните й гербери поне нещо да разбират от работата, която искат да оглавяват!
Не вярвам да е случайно, че веднага след това се появиха материалите на Уикиликс, които посочват топлите връзки на премиера с чуждите интереси и с родната престъпност. След като бе съборен рейтинга на верният му ЦЦ, сега няма друг буфер да го пази. Макар че за него ще е много по-опасно не да го обвиняват, а да му се подиграват.
Не вярвам и да е съвпадение това, че точно в този момент Доган прекъсна дългото си мълчание да каже, че управлението на ГЕРБ е Пълен Провал. Защото това е моментът, в който управляващите видимо изчерпаха моралният кредит от страна на можещите и си останаха само с природния си електорат. А колкото и да е многоброен, той пък е крайно непостоянен, много неблагодарен и винаги очакващ нови и нови благини. Така че Пълният Провал може да се окаже на квадрат.
Впрочем, цялата тази комедия сме я виждали при НДСВ. А някои са си взели и поука. Поуката е в това, че изборите трябва да се канализират много преди самите избори. Накрая на управлението си тройната коалиция направи промени в Закона за политическите партии, които направиха регистрация на нови такива практически невъзможна. ГЕРБ не само че не премахна това, но и издигна в Избирателния кодекс още по-високи прегради пред участието на нови или регионални политически субекти в изборите, дори и на местно ниво. Това си е най-доброто доказателство, че и тази партия е от същата плът и кръв, от която са и предишните. Колкото и да грачат по тях, ние си знаем че гарван гарвану око не вади.
Тази приемственост поне показва, че нито ББ, нито неговата ПП не си правят илизии нито за себе си, нито за своето бъдеще. И това бъдеще е по формулата: ББ + ЦЦ + ПП = ПП2

24 май 2011 г.

Чия е тази история?

„Помнeнето” като индустриално-институционализирано производство на биографиите.
Д.Варзоновцев

Тук ще се изхожда от тезата, че „паметта” за историческите събития не е „лична” или „групова” такава-това е публична матрица за допустимото помнeне на нещата от биографически субект, който е отчужден от това помнeне, но е принуден от социалното обкържение да го ползва без да се идентифицира с тези спомени „напълно”. Морис Холбвакс още в началото на миналия век разкрива този конфликт като показва начина за наслагването на „историческата памет” върху биографическия опит на индивида. Той обръща внимание върху един наглед съвсем банален факт-хората в модерното общество помнят това, което не биха могли да преживяват или да възприемат непосредствено личностно. (Хольбвакс М. Коллективная и историческая память. В „Неприкосновенный запас”. 2005. №40-41 http://magazines.russ.ru/nz/2005/2/ha2.html.). Това, което се представя от тях самите като тяхна културна визия за света по никакъв начин не им принадлежи и се произвежда от модерните духовни институции и в този си произход има същата генеалогия ,каквато имат и другите продукти на масовото индустриално производство. Така метафората за машинната природа на историческата памет има и съвсем рационален смисъл. Благодарение на индустриално произведения си характер и съдържание „историческата памет” се оказва феномен не просто на публичното поведение, но на масовото такова, тук няма и не може да има пряко междуличностно общуване и преразказване на колективни културни образи, пазещи груповото световъзприемане в другите общества.
Изследванията , проведени в рамките на проекта „Топоси на паметта” показват че този род механизми независимо дали са институционализирани или остават „овсекидневени” се втвърдяват, дори се вкаменяват и в тази си пределно овеществена функционалност оставят твърде широко поле за инидивидуални препрочитания на „образците”. Т.е. актуалната ситуация , на която те са съвсем външна рамка, с която те не се „сливат”, се разпада на множество разнопосочни, конфликтни и дори несъвместими образи и асоциации с историческото време. Младите хора от една страна не преживяват своето положение „като исторически изградено и вградено” а от друга съвсем свободно играят с все същата „история” пределно я релативизират, въпреки че са принудени да играят ролята на правилно разказващ историята, която обаче не е тяхна.Съвсем естествено възниква въпросът – а чия е тази история?
Множествеността на асоциираните фрагменти твърде остро възпалява възможността това да бъде „наша” история. Но разнородността и живата калейдоскопичност на фрагментите, на които историята се разпада в личностния сват не позволява тя да бъде окачествена и като „тяхна”. Така историческите места събития и имена се оказват по странен начин дезактивирани, но продължавата да стоят ...като такива „Те” и „ние” съвпадат като субекти на „една и съща” история, но са еднакво чужди за житейското Аз на младите хора, защото не са същинските ние, където азът е „близък” с другите (А.Шутц). Биват разигравани като такива, но не се преживяват пълноценно – в смисъла на „модерността”(Ренан, Стендал и Холбвакс).
Според А.Шутц биографичният план в живота на хората има основополагащо значение. Той прави възможно да се отде¬лят чрез дефиниране от онтологично преддадената структура на света определени елементи и така произвежда „актуалното биографично състояние на индивида, включ¬ващо неговия запас от знание в актуалното му разчленяване.” Биографичното състоя¬ние определя спонтанното дефиниране на ситуацията вътре в наложената онтологична рамка. (А.Шутц Структури на жизнения свят. В: Извори на социологията Ст.Загора 1997, )
В случая става дума, обаче, за актуално състояние, нещо като статична топография на живота. Според Шутц тази топография може да бъде оприличена не на политическа карта, показваща различните страни с техните добре установени граници, а по-скоро на топографска карта, представяща формата на планинска верига по обичайния начин с контурни линии, които свързват точки с еднаква височина. Върхове и долини, предпланини и склонове са разхвърляни по цялата карта в неопределени мно¬гообразни конфигурации (А.Шутц Добре информираният гражданин. В: Чужденецът С.,2000, с.100-102)
Но биографичният план освен този род топография на безвъпросните структури на жизнения свят разкрива и техния проектен хоризонт - при това както в проекция, така и в ретроспекция. Би могло да се говори за парадоксалната топографска времевост, пространствена карта на времевите маршрути като пунктир, очертан от събитията, „помнени”, разказвани и преразказвани по такъв начин, че между отделните планински върхове и равнинни местности винаги е възможно да бъде показан различен маршрут.
Така акцентът се пренася в плоскостта на разкриване на смисъла и значенията на биографски възстановените действия на индивида. Тази перспектива в биографичните изследвания дава възможност жизнените обстоятелства да бъдат анализирани въз основа на устните разкази чрез структурите на живата реч. Тук биографичното се определя като израз и функция на общите социални процеси.
Графиките и тематичните констелации, получени в хода както на изследвания, така и на дискусиите по материалите на тези изследвания разкриват една устойчива конфугирация на тематизираните топоси, събития и имена – наличието на съществен разрив между най-често посочваните такива и останалите. Тук метафоричното пространството на биографизираната историческа памет се оформя около невероятно видоките върхове с обикалящата ги «равнинност», дори и «островност» на множество помнени индивидуално образи на миналото и съвременното. Другото важно обстоятелство, че именно в равнина и по хоризонтал т.е. без възможността да се разкрие каквато и да било йерархия се разполагат не само българските, но и световните ориентири, те остават равнопоставени, въпреки възможността да бъдат по-диференциирани. Приемат се с еднаква степен на доверието както и собствено «българската» история.
„Хабитус”, метафората, въведена от Бурдийо, стои много близко до темата на домашното, разкрита от Хайдегер. Тази метафора конституира позицията на субекта като уместна и своевременна. Проблемът е, че пазенето на мястото във времето става нерелевантно точно поради постоянното сменяне на мястото и времето,т.е. в прехода.
В модерната социология на културата това обстоятелство се фиксира във формулата – представите на социалните субекти вариират в зависимост от техните социални позиции (П.Бурдийо).
Сложното е, че „хабитус” представлява едновременно възможните алтернативи на поведението в определена ситуация, които определят възпроизводството на тази ситуация при „сходни” обстоятелства, и преживяването на тези ситуации от субекта. С други думи, биографията е едновременно и обективна топография и субективна визия за възможните маршрути в същата топография. Индивидът не само преживява движението си по маршрута, но и конструира самата карта, където маршрутът е възможен.
С оглед на това би могло да се каже, че младият българни по-скоро се задържа от българското, но се стреми да се движи свободно из глобалното пространство както на миналото, така и на настоящето. Не се закрепва в един исторически сюжет. Това в известен смисъл и оправдава, и обяснява острата дисбалансираност на присъствието на историята в неговата биографическа себеидентификация- на малкото върхове противостои широката островна равнина. Кои са върховете – те пряко са свързани, „олицетворяват” Свободата, Освобождението, поставят в центъра на света именно момент на откъсването от предходното несвободното състояние на социума и по този начин отваря света за неговото интензивно усвояване , при това не само в метафоричен, но и практически целеполагащ. Животът в широкия свят се оправдява от личностната му „картография”.
Дотук изводите като че ли са оптимистични за младия българин, живущ не само в България, но и в Европа. Но зад това „оваряне” към широкия свят се крият и не до там ясни, камо ли оптимистични обстоятелства.
Както изследването, така и дискусиите протичат в публично пространство, където участниците остават дистанцирани и по-скоро декларират своето отношение към историческа памет, дори и просто играят на думи. Разбира се, зад тази игра стои формираното историко-биографическо въображение. Но отново и отново не може да не се зададе въпросът- а чие е то. Каква роля в неговото създаване играе самият млад човек?
Тук опитът за историческите реконструкции на Ренан, Холбвакс се оказва не до там релевантен на днешната културна реалност. Тя е машинна не само в генезата си, но и актуално. Докато авторите от модерната „класика” са главно читатели и писатели, днешния младеж е зрител и съучастник на масово индустриализирано действие във виртуалния свят на модерните IT. Неговото отваряне към света е толкова широко и наглед свободно, защото не се пази от него и в неговата памет, но е „на една ръка” разстояние, пази се в машинно-колективната памет на световната мрежа. В тази мрежа поради фрагментарния й характер се изтриват и анонимизират авторските функции на разказвача на историята и тя наистина става глобална без да е организирана дори и картографически. Движи се според стохастическите инерции на ползването и актуализиране на информационното съдържание, които са общи, но не в смисъла на общата интерпретация и разбиране, а по сила на общите технически възможност.
И все пак в тази пределно фрагментирана и потенциално всеобхватна информационна вселенна действа субекти, но не като автори, а като инженери-манипулатори, а дори и тяхното „личностно” включване като модератори пак остава скрито зад институционализираните маски-аватари и други подобни технически посредници. Без тях свободния поток на изборите и прочитания на достъпната информация би се оформял съвсем спонтанно, но би имал и определени граници, свързани с прякото влияние на етно-културните, изобщо лакалните регулативи и критери за изобр. Включването на анонимния модератор тушира това влияние, дори го пренасочва в едни или други глобални интенции. Създава това, което още преди половин век било определяно като масов човек, но днес вече се превръща в масовите „общности”, съставени чрез манипулация от атомизираните индивиди, които започват да се себеидентифицират по един и същи машинно иницииран начин със съответната масова –мрежова – колективност, която се ограничава от наглед безкрайно разнообразие, но в дълбинната си констелация са пределно бедни и стереотипизирани.
Точно в тази машинно произведена „идентичност” се прояви ново противоречие. Наглед „отвореният” поглед към света се центрира от високите върхове на българската историко-културна картография. В рамките на фокусираното групово интервю, проведено със студентите на НБУ това се очертава пределно ясно.
Положителни личности
Васил Левски – 19
Хан Аспарух – 6
Христо Ботев – 3

Положителни събития
Априлското въстание – 15
Освобождението – 13
Основаването на
българската държава – 11

Положителни места
Велико Търново/Царевец – 15
(Царевец – 8, Търново – 7)
Шипка – 12
Рим – 9

Отрицателни личности
Адолф Хитлер – 18
Йосиф Сталин – 6

Отрицателни събития
Обесването на Левски – 15
Втората световна война – 8
11.09.2001 – 7

Отрицателни места
Чернобил – 18
Хирошима – 5
Батак – 3



В качественото изследване студентите получиха възможност да посочват всякакви значими според тях събития места и личности. Тази свобода на избора още по-силно открои централното положение на образите, формирани от ...поредната машина на интелектуалното производство на училището, основани и построени върху масови и стандартизирани образни и смислови реконструкции на историята.
Вътрешното противопоставяне между „своето” и „чуждото”, обаче не е формално. В центъра стоят не просто „своите събития, но събитията с определена емоционална натовареност – това са събитията, свързани с борбата, със сблъсъка, с трагичните и фаталните обстоятелства, довели до освобождението. То няма как да се състои без такива обстоятелства, направо с кървави и максимални жертви – обесване на Героя и кървавите войни.
От друга страна в местата на значима национална жертвеност Батак влезе периферно, наред с другите лоши места.
Училищната детерминация се проследява и чрез присъствието на образите, свързани с православието и исляма. Именно училищната стандартизация и унификация, а не етно-културното своебразие на българите и турците дава ясно отражение в дисперсия на местата в количествената картина.
Това са ориентири, които са свързани не с реалната интеграция в определени религиозни общности, а присъствието на тези общности в стандартизираните обучаващи механизми. Тук само хипотетично мога да интерпретирам влиянието на такива механизми за интервиюраните турци. Те не споменават изрично извора на своите знания и избори. Но масовия и стандартен начин на присъствие на тези смислови конотации показва ролята на училищното обучение, което възможно се възприема от турциите като не до там публично изразимо обстоятелство. Но, според мен, е свидетелства за ясното и недвусмислено присъствие в тяхното всекидневие на ислямското обучение.
Интересно е и присъствието на циганската общност. Нейното историко-културно въображение отново се инспирира от съответните конфесионални стандарти в обучението извън държавната образователна система – тези на исляма, православието, католицизма и , възможно, протестантизма. Последното може да бъде обяснено с активността на неправителствените организации, подкрепяни и провеждащи линията на протестантските конфесии, но пак в чисто хипотетичен план, поради липсата на съответната валидна информация.Върху динамиката на местата, според мен, очевидно влияе и съвсем актуалната тенденция – туризмът. Така като споменават Царевец, студентите конкретизират – това е шоу-комплекс преди всичко. Същата туристическа интенция на право бренд можем да видим сред масовото посочване на Перперикон, Несебър, Ахелой и други подобни.
Понеже по-подробно и със съответната количествена информация тези тенденции ще се проследяват от другите публикации на участниците в проекта, аз ще се огранича с възможностите, които ми се предоставят от качествените изследвани и дискусиите по повод на проекта, проведените сред студентите на НБУ.
Както вече подчертах в публично декларираната историко-културна менталност присъстват ефекти на две машинно-институционални системи в днешното българско общество: тази модерно-национално ориентирана на училището (както на светското, така и на религиозното) и глобалната мрежа. Но трудно или практически не установими са влиянията на третата важна и изключително свързана с „класическата” модерност – с четенето!
Въпреки че модерното четене пак е машинно опосредствувано чрез тиражирането, чрез печатното слово (В.Бениамин) институционализира именно личностното участие на автора, писателя-интелектуален, будния журналист и обществен деятел (Холбавкс, Андерсен). Тук формирането, производството на национално-ангажираните образи и смислови конотации на колективната памет е персонализирано, а диалогът по необходимост предполага личностното ангажиране не само от страна на автора , но и на читателя. Ето тази ангажираност към историята, иновационният аспект на „изобретяването” на историята и историческата памет у националния „колектив” тотално липсва в демонстрираната публично от младите българи „картография”. Там практически липсват и самите интелектуалци, които са изместени от политици, диктатори и религиозни авторитети.
Само във фокус-група прозвучаха имената на учените, но не и на писателите. Дори и „дядо Вазов” остава в периферията редом ...с банкера Буров.
Проблемът за четенето не се свежда до ролята на интелектуалеца в процеса на националната идентификация и производство на културно-историческата памет. Четенето освен другите си културни функции и мисия има дисциплиниращ характер. През четенето индивидът „овладява” своите афекти, оформя ги според изискванията на писменото слово. Тук бих припомнил Юлия Кръстева, която вижда в писмения текст начина за преориентиране на афективния потенциал на индивида. Грубо казано, четенето така „задоволява” неприличните, примерно, еротичните желания на индивида, че от една страна той като че ли остава задоволен, но от друга не нарушава нормите на свръх-егото. Дисциплинирането на чувствата (Стендал) е важно не само от гледна точка на морала и спазване на общностните норми, но и като условие за осмислено действие и поведение.Четящият развива своето въображение в руслото на културния канон и образец, което му оставя време за оценката на ситуацията. Това не само задържа непосредствено емоционалните, дори афектирани реакции, но ги пренасочва в една най-малко предвидима от самия индивид насока. Четящият благодарение на тази дисциплина може да представи такива последици от действията си, които не произтичат нито от дадената ситуация, нито от непосредствено сетивния му опит, но го свързват с една по-широка и по-съществена перспектива.
Нечетящият младеж днес се оказва много по-незащитен откъм собствените си афекти, които въпреки че са негови, не произтичат само от него, не са просто физиологическото следствие от конкретното му състояние. Те във все по-голяма степен са ефект от много скрити, недостъпни за непосредствения опит на младия човек тенденции. И понеже става дума не просто за надиндивидуални процеси и тенденции, а за кризисни такива, афектът, който те пораждат се оказва неадекватен и лесно може да бъде пренасочван чрез машината на масовото индустриално производство на образите, в т.ч. и тези на „врага”, на „виновния” и оформят като пряка агресия срещу всеки, който дори и отдалечено „прилича” на тези афективни образи.
Липсата или периферното присъствие на четенето в живота на съвременния български младеж може да се окаже един от съществените фактори на неговата националистическа трансформация и радикализация. Този тип радикализация за по-възрастните е свързан с т.н. ресантимент (Ницше и Шелер), когато кризисното възпаление на паметта налага трансформация на чувствеността на индивида в агресия срещу тоталната несправедливост в реалния свят.
Младежките възпаления на чувствеността и нейното афектиране е свързан не със спомена на преживяна някога несправедливост, а с общета некултивираност на чувствата, тяхната изключителна пластичност. Стандартизираните образи на историята и националните несправедливости – кръв и предателство по време на борби за свободата се оказват изключително ефективни като средства за „възпламеняване” на афекта и националистичното му пренасочване в деструктивната перспектива.
Отбелязаният в качественото изследване подсилен афективен потенциал при обсъждането на конкретните образи на „лошите” показва, колко опасна е днешната „недисциплинираност” на сетивата и емоциите на младите.
Тази опасност не може да бъде намалена чрез традиционните рационални аргументи в полза на толерантност и допускане на различието точно поради липсата на съответната комуникация в полето на младежката менталност. Не свикнал да чете, т.е. да пренася опита на другите и от другите ситуации в своя свят младият остава нечувствителен към рационалната аргументация . Просто „не помни” случилите се преди трагедии, свързани с радикалния национализъм.
Не помни защото няма собствена памет, а това, което му се предоставя като такава не го предупреждава, но само възпалява афектираната от трудната ситуация сетивност.

14 февруари 2011 г.

Българските Think-tanks ...като кораб на прехода.

Д.Варзоновцев

Повод за настоящето изложение даде едно обсъждане на неотдавна излязлата книга на Достена Лаверн „Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за влияние(1). Ще подчертая, че нямам намерение да анализирам самата книга. Въпреки, че тя безспорно заслужава сериозно внимание и анализа.
В центъра на първата теоретико-методологическа глава на обемистата книга е поставен феноменът „think-tanks” –метафора, явно все още не съвсем възприета в българското общество. Всъщност точно тук се обозначава твърде интересен и сериозен проблем, който, обаче, не е измислена от авторката, излиза далеч извън границите, които самата тя си постави при разглеждането му на така да се каже български терен.
В обсъждането тя съвсем откровено призна, че не може да даде някаква еднозначна и строга дефиниция на феномена, който разглежда. И посочи две, според мен основателни причини за това. Първо, тя изхожда от антропологическия подход, който избягва нормативните визии, а се стреми по-продължително и дистантивно да оглежда предмета на наблюдението. Втората причина, в известна степен оправдава този избор на подход, защото извежда на преден плана характерната за феномена „think-tanks” двойственост, дори висока степен на изменчивост, трудна за нормативната идентификация като едно и също. (2).
„Антропологичното” разглеждане в случая е начин да бъдат избегнати все същите нормативни рамки на „строго научното разглеждане на предмета на изследването”. Това предоставя възможността авторката да сменя своите визии съобразно изменчивостта и на самия феномен.
Още веднъж ще напомня че съвсем формално се придържам към съдържание на книгата, като главно се осланям на изказаното от г-жа Лаврен на обсъждането. И в книгата, и в хода на обсъждането авторката ясно обозначава същината на своя подход – тя се опита да погледне феномена „отвън”. Като българка тя има една биографична „вътрешна” подплата към този външен,”антропологически” поглед. Тази двойственост, а по-точно раздвоеността на изследователската визия върху “think-tank”, позволява на изследователя да вижда едновременно и отвън, и отвътре. Но с една уговорка – погледът отвън се приема като легален, легитимиращ и валиден от „строго-научна” гледна точка. Тук Достена Лаврен е „представител” на Външното за българското гледане и мислене пространство на широкия Западен свят. (с.27). Но същевременно, така да се каже успоредно, тя напуска тази легализираща нейното изследване позиция и „влиза” вътре, заема позиция на „вътрешен” наблюдател. С други думи „осветлява” това, което не може да бъде видяно „отвън” и ...легално.
Защо се налага тази не до там стабилна в етико-нормативен план стратегия на изследването? Защото самият му предмет има същата характеристика. Опростено зад метафората за мисловен съд (танк-англ.) стоят множество нароили се в България след 1989 г групи, институти, сдружения, съобщества, които „се представят” за външни наблюдатели, по-точно, донори, спонсори, поръчители, като агенти на глобалната мрежа „За демокрация”. Това са „възлите” в тази мрежа, функцията на които е да „развиват”, да „съдействат” преноса в българската реалност на нормите и формите на различните демократични практики и политики. Точно тази множественост на конкретните лица, институции, сдружения затруднява дефинирането им.
Проблемът става още по комплексиран, защото „think-tanks” същевременно са агенти, възли, актори и в множество „вътрешни” общности, институции, групи и групировки, където се оказват в друга функционална перспектива. Всъщност, обаче, това не е ново. Още Карл Манхайм забеляза странната невкорененост на интелигенцията като социална група, пласт, нейната отворена за всеки „инструменталност”. Поради „откъсването от корените” в традицоналната структура интелигентът много лесно влиза в подобен род инструментални отношения с различни социални групи и интереси, застава в позицията на техен изразител ...без да е такъв по произход.(4)
В каква степен модерното общество може да постави под съмнение в морален аспект това „служебно” положение на интелектуалеца е твърде съмнително поради собствената му ценностна нагласа – да „се въздържа” от собствената оценка, да бъде неутрален. Собствено, в тази точка се открои и най-острият момент на дискусията. Групите, представящи се като „носители” на новите норми и ценности на демокрация в „прехода” на едно недемократично общество към демокрацията всъщност се оказват „посредници” в размяната съвсем не безкористно, а срещу възнаграждения. При това не малки. С други думи те „развиват” не новата ценностна основа за просперитет на българското общество, а ...”пазара” за реализация на определена, произведена вън и за външния интерес и подбуди интелектуална продукция.
Моралната суматоха по въпроса в хода на дискусията подсказа още едно измерение на проблема за идентичността, „дефинируемостта” на феномена „think-tanks”. Ако приемем, че тяхната практика се оказа ефективна, то статута им на посредници в пазара на идеи, ценности и модели на поведението не би могъл да бъде поставен под съмнение. Дори напротив, би им предоставил „символен капитал” от висока стойност. Ако приемем, обаче, че това „будителство” трябва да е безкористно и релевантно на националните интереси на българина, „think-tanks” се оказват в много уязвима не само морална, но и социално-практическа позиция, както се казва, „губят доверие”.
Дискусията в хода на обсъждането остави този проблем ...отворен. Обозначи се „разрив” в континуума на разбиране и споделяне в дискусионното пространство. В известна степен това диагностира и същото положение в извъндискусионното пространство. Т.е. в обществото до настоящия момент не е постигнут консенсус по основни въпроси, внесени, разяснявани и практикувани от „think-tanks” като актори в международната, глобалната мрежа.
В това отношение, дискусията подсказа социалния потенциал на проблема. Всъщност той не е в самото „несъгласие”. Несъгласните могат да бъдат представени като полюси в социалното пространство между които, обаче, не лежи някакво преливащо от една минимално, към друга максимална степен на съгласието. Между полюсите лежи огромна „котловина” (един от образите, възникнал в хода на обсъждането) на ...безразличие. Зад това безразличие се крие тоталната невъзприемчивост към нормите не само на модерното общество като такова, но и на по-конкретните, по-съществени негови планове в политиката, икономиката, културата и всекидневието. Тези „структурни” компоненти на модерното общество се проблематизират в българското чрез дисфункция, просто казано, не работят както трябва, пораждат корупция, престъпност и морален дефицит.
Така ако се върнем към книгата, обсъждането й потвърди патоса на автора – акторите на глобалната мрежа, разбрани в рамката на самата тази мрежа като „think-tanks” на демократичната промяна в Източна Европа не, че не се справиха, но като че ли симулираха и продължават да симулират „справянето”. Оказват се все същото „менте”, или в по-висок антрополого-културологичен смисъл „а ла франга”. Не се осъществи така желаното „от световната общност” сглобяване на глобалното с локалното. Оказа се ...утопия(5).
Отбелязаната в хода на дискусията „благожелателност” на автора към българската действителност не и позволи да направи точно този извод експлицитно. Но книгата й подсказва, че тя едва ли ще оспори възможността за такава констатация.
Но феноменът все пак се визира, за него се говори. Така че неговата „трансграничност” дава една друга възможност за идентифициране ...чрез метафората. Тази на „кораба”. „Think-tanks” са именно корабите на прехода. Те пренасят, превозват през морето на неспокойствието, кризата и различието нормите и образците на правилното, работещото, съдействащото на развитието мислене и поведение.
В дискусията много се говореше за т.н. мрежови подход. Оказа се, обаче, че всеки имаше предвид собствена представа за такъв и разговор в тази крайно интересна теоретико-методологическа плоскост не се състоя.
Не го прие и авторката, за която мрежовият подход е обектно-предметно обвързан с наличието на социални мрежи от различен порядък, качество и функции. Т.е. безпроблемна приема, че наличието на мрежите като такива-реално,обективно, дава основание за да има и съответния научен „мрежови” подход.
Дискусията показа, че ...не съвсем. Т.е. възникват наглед технически проблеми за идентификацията и верификацията в термините на наблюдението и анализ „единици”. В случая на най-важната -„think-tank”. Собствено оттук започва и същинският анализ на проблема. Както теоретико-методологическите, така и технико-практически трудности и в книгата, и в дискусията, според, мен са свързани с нерелевантното на съвременността (каквото и да разбираме като такава) отношение към изследването й.
Мрежовият подход, който изхожда от наивно-натуралистическата (позитивистката) редукция на мрежата към наличните елементи и взаимодействия е ефективен и дава интересни резултати в статични ситуации и състояния, като показва норми и граници на възможните динамични процеси в тях. Той „измерва” динамичното чрез статичното (Морено). Но в една, в основи променена и продължаваща с все по-висока степен да се променя ситуация, каквато е именно днешната и в глобален, и в локален аспекти този подход се оказва не само не ефективен, но и просто подвеждащ. И всеки опит за наместване на „реалните предмети” според техните нормативни места- времена и за установяване на твърди граници, които не допускат „отклонения” ще бъде в най-добрия случай симулация.
По-конструктивен, най-малко, релевантен към тази постоянно променяща се ситуация е другият подход към мрежата. Тя не може да бъде мислена, описвана като ВЕЧЕ съществуваща. Та нали самият наблюдател СЕ ВКЛЮЧВА със своите действия, намества се в нея като по този начин я променя съвсем не в епистемологически, познавателен или идеално-типически план, а ...онтологически, създава нови измерения, стимулира различни реакции, размества. Нещо повече, ако мрежата се представя като налична и обективно стабилна среда за действията на агентите, самите те губят статус на агенти, лишават се от своята интенционално зададена от мрежата активност, трябва да застинат по същия начин както актьорите в миманса на театралната сцена.
Тук е нужно радикално преосмисляне както на ситуацията, така и на „изсследователската” позиция в нея. Ще си позволя един доста пространен цитат от книгата на Б.Латур „ Реасемблиране на социалното”:
„Докато при първия подход (наивно-редукционистски, позитивистичен) всяка дейност — право, наука, тех¬нология, религия, организации, политика, управление и т. н. - може да бъде отнесена до и обяснена чрез едни и същи соци¬ални агрегати, скрити зад всяка от изброените, то при втория подход към социологията зад тях не съществува нищо, при все че те биха могли да бъдат свързани по начин, който произвежда общество - или пък не произвежда такова. Това е решаващата изходна точка, разграничаваща двете версии. „Социалното" вече Не е сигурно и непроблематично свойство, а е движение, което Може и да не успее да набележи контурите на някакво ново свър-внане и да преобрази някой добре оформен сбор. Както ще нау¬чим в хода на настоящото изложение, след като т. нар. „социално обяснение" е направило много полезни услуги в един по-ранен период, сега то се е превърнало в непродуктивен начин за прекьсване на движението на асоциациите, вместо да съдейства за неговото възобновяване.
Според втория подход, последователите на първия просто бъркат това, което трябва да бъде обяснено със самото обяс¬нение. Според тях обществото или някой друг социален агре¬гат представляват изходната точка, а те всъщност са крайната. Смятат, че същността на социалното се състои от социални отношения, а в действителност асоциациите са изградени от отношения, които сами по себе си са несоциални. Те си представят социологията като ограничена до определена област, а всьщност социолозите би трябвало да се движат там, където се организират нови хетерогенни асоциации. По тяхно мне¬ние социалното винаги вече е на разположение, но то не е вид „нещо", което може да се види или да се постулира. То става ви¬димо само чрез следите, които оставя (по време на тестване), когато някоя нова асоциация бива произведена от елементи, сами по себе си съвсем не-„социални". Тези социолози настояват, че ние вече сме под контрола на някакво общество, когато политическото ни бъдеще зависи от решаването на задачата, какво всъщност обвързва всички ни в едно. Накратко, вторият подход предявява претенцията да възобнови работата по свър¬зване и събиране , която внезапно е била прекъсната от страна на първия.”(6)
Възможностите на тази методологическа перспектива нагледно се реализират в рамките на т.н. Actor-Network-Theory – ANT (Bruno Latour, John Law, Michel Callon и др). Тук става дума за социологията, но „мрежова” социология. Социологията, която изследва мрежите чрез тяхното ...конструиране. В тази връзка метафората „think-tanks” – корабът на прехода се изпълва със съвсем не пейоративен смисъл.
Джон Лоу, един от активните изследователи работещ в ANT дава не само пример, но и методологическа схема за разбирането на феномена „think-tanks”. Той разглежда ...португалските кораби, с които Колумб, Магелан и други мореходци ...откриха Америка. “Think-tanks” в известен план също откриват Америка, само че в географски противоположна насока.
Португалският платноходец се третира съвсем не като обективен „възел” на мрежата, създадена от мореплавателите. Корабът – това не е просто конструкция или артефакт, направен от човека. Това е целият свят на човека, който живее в морето. Корабът е пренесен в океана континент, страна, територия на освоения, обживян свят. Така и го наричат – дом на моряка.
Джон Лоу –говори за кораба като пространствен обект, който произвежда възможност от невъзможност. Според него – „пространственостите се пораждат и привеждат в действие от разположените в тях обекти – именно с това се определят границите на възможното”(7).
Корабът е точно такъв пространствен обект, който създава възможност за живот в морето, в океана при пълната невъзможност за това. Това става благодарение на огромната мрежа от отношения между кораба и континента, между тези, които са създали кораба и тези, които го управляват след това, както и тези които го чакат „на другия” бряг, неговите стоки или известия, пренасяни от кораба заедно с хората и товарите. И като такъв корабът заедно с целия комплекс от отношения, превръщащ го в актор-мрежа, се оказва не само посредник между океана и континента, но и „проводник” на прогреса, т.е. на властта на континента върху океана. Но не е ли същата бе задачата и на българските „think-tanks” – да пренесе властта на „континента” върху тъмния и непослушния океан, да осъществят пренос, преход и т.п. акции. Същите както и на корабите и моряците в тях .
Но има и още едно важно обстоятелство, отбелязано от Лоу. „Като е известно, пиренейската мореплавателна техника – новите кораби и новите практики на навигацията – са изиграли ключова роля за колониалното доминиране на Европа, отбелязва Лоу. Христофор Колумб се е добрал да Централна Америка през 1492 г., Васко да Гама е стигнал бреговете на Индия през 1498. Описанието на корабите, използвани в ранните периоди на експанзията, позволява да бъдат посочени няколко технически особености.. Тези съдове са били удобни за управление ( мобилните кораби са могли бързо да се преориентират при смяна на вятъра ); относително защитени от абордажа ( дори атакуващите и да са успявали да влязат на борда, ги е посрещал смъртоносният огън от укрития на носа и кърмата); автономни (благодарение на напредничавите техники за навигация, които са позволявали на корабите да се отдалечават на значителни разстояния от земя и да се ползват от всичките предимства на попътни ветрове и течения), а също така са притежавали съществени транспортни възможности и са били обслужвани от немногобройните екипажи (т.е. за разлика от корабите с весла са могли да остават в морето с месеци).
Ето защо в картината на ранната португалска и испанска експанзия особено място заемат огромните кораби – галеони -, които са излизали в морето и са прекарвали в плуване до осемнадесет месеца, и са се връщали (ако са се връщали) с товар от специи или с награбено злато. „Ако” . защото въпреки успеха на тази нова мореплавателна техника с нейните оригинални кораби и приспособените към новите условия навигационни технологии, корабите са потъвали, губили се са, а техните екипи са загивали от глад и тропически болести. Както са казвали португалците: - ако искаш да се научиш да се молиш – отивай в морето”(8). С други думи корабите са били нововъведение, биват изобретени и произведени въпреки наличните традиции и образци. Нещо повече тръгват в морето смело и предприимчиво.
Условието за да бъде корабът именно кораб, а не дървена или метална конструкция-вещ – отношенията между него и свързаните с него обекти трябва да остават устойчиви и всичко да стои на свое място. Щурманите, враговете-араби, ветровете и теченията , екипажът, складовете, оръжието – ако цялата тази мрежа запазва устойчивостта, корабът ще остава кораб, той няма да потъне, няма да се превърне в трески, няма да бъде превзет от пиратите и враговете докато екипът му не е сломен от болестите или глада(9).Това отбелязва и Б.Латур, който определя подобен род мрежеви обекти като непроменящи се мобилности (10).
Корабът включва не само пространствените движения или отношения, но и ...моряците, както и техните контра-агенти. На свой ред те са моряци, докато са включени, интегрирани в кораба като „актор-мрежа”.
Историческия прочит на тази „конструкция” позволява да се видят много съществени връзки между „кораба” и „think-tank”. Моряците много скоро се превръщат във флибустери. Т.е. натоварват мрежовия обект с адекватен на него смисъл. Именно това „субективно” осмисляне на кораба като обект-мрежа го оставя парадоксално подвижен и неизменен едновременно, заковава го във връзката между всичките му „компоненти” и „средата”.
Но не става дума за моряците изобщо – това не са само агенти-изпълнители. Те се движат из океаните НЕПРЕДСКАЗУЕМО. Те в същинския смисъл на думата са хората на океана. Както и океанът те са непредсказуеми, жестоки и ...СВОБОДНИ.
Днес за пиратите се съди не толкова по историческите документи или художествени филми. Има много екзотични „пирати” – тези по край бреговете на Сомалия. Но те не са „същинските” пирати – дори не са и моряци. Това са типични континентални племена, които решиха да си търсят прехраната като захващат търговските кораби, минаващи покрай техните територии. По същия начин както и античните „пирати” – племенните общности, грабили търговските кервани на Древния Рим.
„Същинските пирати” са били в прекия смисъл на думата новатори, те просто не са могли да живеят „по традиция” и с рутинен грабеж. Това са свободни търсачи на успех –„флибустиери”. Всъщност те са и дисиденти(11). Това съвсем „естествено” ги обвързва и направо слива с мрежовия обект „кораб”като агенти на модернизацията и глобализацията (12).
Точно в тази целе–рационална ориентация се крие не просто сходството, но и пряката генетическа връзка между флибустерите и протестантите-дисиденти.
Известна е ролята на флибустерите в борбата между Кастилска Испания, претендирала за ролята на световната империя и протестантската Англия. Знае се и за това, че много от пиратските командири са имали благороднически титли и лицензии за своята дейност от короната.
Но важен е и друг момент. „Пиратството” е изключително модерен феномен, пряко свързан с историческия преврат – с индивидуализацията на жизнения път, с еманципацията на индивида в качеството му на активен субект, избиращ съдбата си съзнателно. Тъй че пиратът не е просто крадец и бандит, не е само правонарушител, той не просто нарушава завареното положение на нещата, а го взривява, преиначава. Не спонтанно и ирационално. Пиратите действат изключително находчиво и нетривиално, избират най-неочаквани маршрути към целта. Но това съвсем не значи, че действат „от само себе си”. Действат рационално, защото иначе нямат шанс за успех, за плячка.
Наглед е абсурдно да се говори за дисциплинирано действие при пиратите. И те наистина не действат така, както действа институционалната машина на армейския организъм или фабрика, където дисциплината обезличава и слива индивидите в механичната маса. Пиратите са сплотени и солидарни като активни субекти и целево, а затова печелят пред механично дисциплинирания си противник. Изненадват го. По същия начин, обаче, както и един пресметлив предприемач изненадва рутинно действащия си конкурент. Както и предприемача, флибустерът внимателно пресмята всички възможни и дори невъзможни средства за постигане на целта си. Често избира именно невъзможните, но не поради спонтанноста и ирационалните си афекти. Той няма друг избор освен да действа иновативно, изненадващо.
Специфичната духовна организация на радикалното протестанство на дигерите особено ясно се откроява именно у „флибустерите”, защото макар да се дистанцират от държавата те не се отказват да използват държавата като средство за постигане на своите цели. Техният рационализъм и пресметливост не ги здържат „впечатлени” от мощта на държавата. И самата държава приема това отношение като го закрепва със съответния договор. Тук отчетливо виждаме ценностната връзка между мрежовия обект „кораб” и базисните за съвременния либерализъм виждания за ролята на държавата в пазарното общество. Без нея не може, но не тя определя действията на индивида, а неговия частен интерес и печалба, успех. „Корабът” като неизменна мобилност не е нищо друго освен „невидимата ръка на пазара” която подрежда елементите на мрежата така здраво, че не оставя нищо друго на акторите освен да действат ...според правилата на свободния избор и сметката.
Радикалният протестантизм залегна в основа на специфичното пиратско въображение – освобождава океан от диктата на континента. Континентът е „печалба”, „богатство” , но пътя към него е крайно труден и , главно, несигурен. Океанът в крайна сметка се оказва метафоричен проект на над- и извън- държавните пространства за търсене на ..стопански ефект и реализация на индивидуалната инициатива(13).
Протестантският „изход” от тясното канонично пространство към друга „отворена към хоризонта” реалност се оказва конструктивната основа за пиратството, за въображението на флибустера. Тук не става дума за „отваряне” на пространствено затвореното нещо, а за „изход” отвъд самото пространство и време като сигурни и гарантирани „обективни дадености”. Флибустерският порив към плячката успя да размие пространството, да разкъса времето и да превърне континента в океан, „отвори” го за свободната инициатива.
Собствено „think-tanks” не са българско, дори и европейско „изобретение”. Те се раждат в Америка, което отново подсказва за тяхната „генеалогическа” връзка с флибустерството като израз на новото модерно мислене за света. В тази връзка българските think-tanks, като че ли са съвсем „същите”. Тяхното неприемане от конвенционално-архаичното съзнание на българина е израз на съпротива на традиционното срещу модерното. Те наистина „пиратстват”, взривяват, разлагат твърдината на традицията, свободно се настаняват на „чуждо” място, това на агентите на „стария режим” и успяват да го задържат до такава степен, че стават приемливи за същите тези агенти.
Тук нямам предвид буквалното, емпиричното родство и близост между отделните представители на think-tanks с прословутата ДС, въпреки множество документални потвърждения на това. Напротив мощната агресия на think-tanks успя да осъществи така важната и за „стария режим” в България, и за „международната общност” на Запад от нея връзка и взаимодействие – мрежата.
И въпреки всичко това модерно и адекватно някъде другаде и в други времена „пиратство” не се оказа ефективно ...до край. Да наистина виждаме като че ли съвсем реална преориентация на основните български институционални сфери и практики в „западната”, т.е. демократическа и пазарна насока.
Но тя се оказа илюзия в същия момент, когато и самият Запад се разклати от собствените си пирати наистина до край, до най-сериозната му криза от предходната Голяма криза
Симулативния характер на българските think-tanks изведнъж се открои в симулативния характер на основите на институционалния ред в българското общество.
Тази констатация, обаче, не е днешна. Кризата просто я освободи от множество оправдания и теоретизации. Но става ли дума за поредната победа на кланово-традиционален ред върху модерния?
Едва ли. Дори и просто защото едното и другото днес съществуват в толкова пълтна връзка че самото им разделяне и противопоставяне остава чиста теоретизация в стила на Вебер. В известен смисъл българските think-tanks свършиха добра работа. Но нещата още веднъж се промениха и корабите от времето на Магелан, водени от флибустерския проект на успеха се оказаха ...прекалено опасни за новата, глобална без ограничение ситуация. Сигурно като реални мрежови актори българските think-tanks ще се адаптират и към тази нова реалност.
На тази напълно възможна, дори започналата се вече адаптация е свързана и с необходимост от същностната трансформация. Манхайм отбелязва, че между идеологията и утопията има една важна връзка. И едното и другото са фантазми, въображаеми неща, а не „самата реалност”. Разликата е в това, че докато идеологията утвърждава такива фантазми като реалност, утопията ги отрича в полза на „невъзможни неща. С други думи идеологията е позитивна, а утопията е негативна ...фантазия. Промените в глобалния свят днес удивително ясно очертават момента ,когато поредната ясна и безспорна визия за света рухва, губи своя „реалистичен”, позитивен характер и се превръща в утопия, се „неантизира”.
Изглежда възпалението на българското обществено мнение се провокира от тази глобална промяна и се рефлектира върху българските „think-tanks”. Налага един вид оправдание за „утопичността” на техните визии за реда и развитието, когато държавата отново се връща на свое „главно”, „централно” за обществото място. Нещо повече, изоставя много от „безспорните” практики, подържани и налагани от „think-tanks”. Проблемът се изостря от все по-остри сигнали, които се подават „отвън”. Очертава се едно рухване на основните репери на образа на света , подържан последните 20 години. Примерът е практически отказ от доктрина на мултикултурализма, подържана от Запад, както и ограничаване на всемогъществото на „невидимата ръка на пазара”.
Ще оцелеят ли българските актори на разпадащата се вече „международната” мрежа? Никак не е изключено като се има предвиди тясната им връзка не само с „външните”, но и с вътрешните” мрежи, а главно и със самата държава. Нещо повече, за днешните държавници идеологията, носена от „think-tanks” става още по удобен параван за да играе собствената си игра, собствената си симулация за позитивното развитие и окончателния отказ от „стария ред”. Кризата, обаче, не оставя нито време, нито пространство за този род игри и симулации. Това ясно проличава във факта, че традиционно „не разбиращите се” помежду си идейни полюси в българското общество, окачествяват днешните практики на държавата като „лъжливи”, въпреки че за едните поради „отклоняване” от правилния Европейски проект, а за други - поради изначалната неправилност на самия този проект.

Бележки:

1.Обсъждането се състоя на 10 февруари т.г. в Стопанския факултет на СУ”Св.Кл.Охридски”

2. Достена Лаврен Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за влияние. Изд-во „Изток-Запад”,С.,2010. ,с.69-71

3. Пак там, с.27

4. Карл Манхейм Идеология и утопия В: Диагноз нашего времени. Изд.”Юристъ”, М.,1994, с.191-193
5. Достена Лаврен Експертите на прехода. Българските think-tanks и глобалните мрежи за влияние. Изд-во „Изток-Запад”,С.,2010. , с.63)
6. Бруно Латур Реасемблиране на социалното. Увод в социологията на дееца-мрежата , с.19
7. John Law Objects, Spaces and Others In “Theory, Culture and Society”N5/6,
2002) p.3-4 http://www.lancs.ac.uk/fass/sociology//papers/law-objects-spaces-others.pdf,

8. Op.cit., p. 3-4

9. Op.cit., p. 4

10. Bruno Latour ‘Drawing Things Together’, pp. 19-68 in Michael Lynch and Steve
Woolgar (eds), Representation in Scientific Practice. Cambridge, MA:
MIT Press. 1990

11.Olivier Abel L’ocean, le puritain, le pirate „Esprit”, Juillet 2009.


12.Antoine Garapon L’immaginaire pirate de la mondialistion Esprit, Juillet 2009

13.Olivier Abel Anthropologie de la flibuste et theologie radicale protestante Esprit,
Juillet 2009, p.112-113

20 януари 2011 г.

СИЛАТА НА БЪЛГАРСКИЯТ НЕГАТИВИЗЪМ

Иван Д.Стоянов

Силата на българският негативизъм е в неговата вярност - малко от лошите неща които си говорим за България и българите не са верни. Слабостта му е в това че е негативизъм – възможно най-неблагоприятната нагласа за постигане на какъвто и да е успех. Поради това всеки които иска българите да направят нещо полезно за самите себе си е принуден да заобикаля неприятните истини. Казано по-просто е принуден да ги лъже.
Лъжата е много ефикасно средство за постигане на желано поведение. Точно за това плашим децата си с Баба Меца или им обещаваме подаръци от Дядо Коледа. Не защото ни е кеф да ги мамим, а защото това е подходът който разбират. Децата стават възрастни тогава, когато се научават да виждат истината за живота каквато е. Същото се случва и с народите.
Традицията българският народ да бъде лъган за неговото собствено благо започва от Паисий Хилендарски. Факт е, че неговата “История” е допринесла за пробуждане на националното самосъзнание. Факт е обаче и това, че тази книга не е историческа, а пропагандна. Тя е смесица на неприкрит плагиат и откровенни лъжи. Но при тогавашното интелектуално ниво на българите това е бил единственият път към тяхното съзнание.
Факт е, че кланетата по време на Априлското въстание са допринесли за започването на Освободителната война. Факт е обаче и това, че провокирането на тези кланета е било основната цел на апостолите. За да закарат българското население под ножа те са го лъгали по най-безогледен начин. Но това е бил единственият начин въстанието да започне.
Отношението към подобни факти е много сложен морален въпрос. Но то е и много точен измерител на обществената зрялост. А откровенното им разглеждане е катализатор на общественото развитие. Защото съществуването на безкористни, благородни лъжи все пак е по-скоро изключение. Много по-често се лъже злонамерено, с цел политическа изгода.
Ние сме възпитани и живеем в атмосферата на патриотични полуистини – и за историята, и за съвременността. Много хора все още вярват, че измислянето на положителни примери е най-добрият път за развитие. Оттук се ражда и негативизмът, който непрекъснато ни напомня за другата част на истината и вярва, че правилният път е точно това. Проблемът ни е че ние все още не умеем да съберем тези две части и да видим истината каквато е, а не каквато ни се иска да бъде.
Умението да се прави това всъщност е границата между изостаналите и напредналите народи. Истината за проблемите, най-вече обществени, е възможна само тогава, когато ги разглеждаме в тяхната цялост. А самата тя е най-полезна тогава, когато върви заедно с начина за решаване на проблема. Големият недостатък на негативизма, неговата вреда е в това, че посочвайки нашите проблеми и дори разрушавайки донякъде техните основи, той не дава решения, не дава възможност за напредък.

Жизненото пространство на българският негативизъм

Днес ние ясно виждаме огромните разлики между собствените си резултати и постиженията на по-напредналите народи. Същевременно вярваме, дори приемаме за даденост своята равнопоставеност с тях. Точно това е пространството в което живее българският негативизъм – между внушената увереност в националното ни можене и реалните, всекидневните резултати на това можене.
Едната граница на това пространство е изградена от факти, втората – от пропаганда. Основният й автор е държавата и затова точно срещу нея днес е насочена практически цялата сила на негативизма. В огромна степен това е естествена реакция, естествено връщане на махалото след дългите години лъжи, с които държавата създаваше у нас завишената представата за нашите възможности.
Тя, нейните образователни и пропагандни институции са формирали и все още продължават да формират у българите това фалшиво самочувствие. Апотеозът на това е периодът когато тоталитарната държава брани лъжите си по възможно най-радикален начин – като отнема на своите граждани възможност да се сравняват с околния свят.
Забраняват се пътуванията в чужбина, заглушават се чуждите медии, отнема се достъп до огромна част на човешкото културно наследство, жестоко се цензурира всичко външно - литература, музика, наука. Тоталната цензура освобождава пространство за една всеобхватна пропагандна машина, която помпа българското самочувствие. Тук са всеобщ и непрекъснат медиен натиск, нагледна агитация, подбрани литература и кино, постоянната военно-патриотична пропаганда, тотална идеологизация на всички страни на обществения живот, непрекъснато изтъкване на всякакви, дори и най-дребни национални успехи в спорта или музиката и така нататък.
Цялата тази машина се срути в момента, в който изчезна нейната възможност за самоизолация и хората получиха възможност за сравнение. Резултатът на това сравнение се оказа тежък комплекс за национална малоценност. Една огромна част от населението просто избяга от страната, много други се канят да го направят, а всички заедно редовно се отдаваме на национален нихилизъм.
Все пак една част от пропагандната машина оцеля – тази, която не се е сравнявала с външния свят. Оцеля системата на българското историческо образование.

Негативизмът като рожба на национализма

Колкото и парадоксално ще се стори на мнозина, но националният ни негативизъм е директен продукт на българският национализъм. Логиката на живота неизбежно ни отведе от едното към другото. Основните етапи по този път са самохвалство, сблъсък с реалността и оценка на резултатите.
В книгата си «Осмисляне на историята» големият историк и социолог Арнолд Тойнби казва следното: «Селяните, подхванати от вихъра на историята, засмукани от цивилизацията за да осигурят материално привилегированото малцинство и до днес остават най-нещастен събрат на онези примитивни общества, които цивилизацията все още не е погълнала. В съзнанието на селянина правителството винаги е също толкова безмилостно и неизбежно зло, каквито са войната, чумата или гладът.»
Характеристика колкото точна, толкова и тъжна. Тя означава две прости неща. Първо, селянинът стои на най-ниското стъпало на цивилизационно развитие. По-долу от него е само дивакът. Второ, за селянина правителството, а оттам и държавата с цялата й администрация са враждебна, потисническа сила. И той по всички възможни начини се бори с нея.
Към момента на Освобождението българското население практически изцяло се е състояло от селяни. С този човешки материал България е трябвало да гради новата си държавност. Върху тази основа е била нахлузена цялата система на модерната европейска държава с нейните институции, закони, партии и избори. По необходимост цялата логика на държавното строителство е била обърната наопаки – не от основите към покрива, а точно обратното.
Като контраст можем да посочим други народи, които са добили своята държавност много по-късно от нас – чехите или финландците. Получавайки националната са независимост четиредесет години след българите, те на секундата са ни изпреварили в делото на държавното си изграждане. И причината за това е че те вече са били цивилизовани градски общества. Това им е позволило веднага да се превърнат в подредени, демократични, проспериращи страни, които и днес са далеч, далеч пред нас.
Новосъздадената България обаче не е разполагала нито с друг избор, нито с по-добър човешки материал. Най-наложителната й задача е било да се формира в населението чувство за национално достоинство и национално единство. Тук тя е била изправена пред същият проблем, пред който са стояли Паисий и апостолите – как да бъде накаран народът да върви напред? Единственото възможно средство за това тогава е била идеологията на национализма.
В условия, когато не е имало нито радио, нито телевизия, а и просто грамотните хора са били рядкост, основен инструмент за насаждането й става образованието. По Паисиевият почин то се напълни с безброй митове, в най-добрият случай – с огромен брой напълно несвързани със съвременната ни действителност исторически факти в прослава на българската държавност. А тъй като не е било възможно това да се прави без упоменаване на околните народи, така формираният начин на мислене неизбежно е бил не само националистичен, но и конфронтационен.
Само че същото правят и нашите съседи. В края на XIX век национализмът доминира в Европа и всичките новоосвободени балкански народи го възприемат и прилагат. Тогава те очевидно не разбират, че поради своите размери и ниво на развитие никой от тях изначално не е бил в състояние да образува икономически, политически и културно независима държава. Затова и резултатите се оказват много по-различни от очакванията им.
Копиране от така наречените Велики сили, яростна надпревара със съседите и най-вече собствената изостаналост довеждат до появата на истерични идеи за Велика България, Велика Румъния, Велика Сърбия, Велика Албания и т.н. Неизбежния сблъсък на тези величия превръща Балканите не просто в барутен погреб, а във взривил се барутен погреб на Европа. Още след Първата световна война национализмът осигурява на Балканите това, което останалата Европа получава след Втората – огромни жертви и разруха, в които няма победители. С тази разлика че Европа осъзнава този урок и създава Европейски съюз, докато Балканите продължават да са източник на проблеми и нестабилност.
Днес, от дистанцията на повече от век цивилизационно развитие, ние можем критично да погледнем към този етап от развитието си. Още повече, че днес пред очите ни същото театро разиграват нашите македонски съседи. Предизвикателното нахалство, с което си присвояват чужда история и постижения, днес е просто смешно. За щастие е и безсилно. А когато всички наоколо бяхме на същия акъл и нямаше кой да ни спре да се избиваме?
Основната цел, основният критерий за успеха на българският национализъм е било доказване на нашето превъзходство над околните. Те на свой ред правиха същото и като резултат всички национализми на Балканите рано или късно претърпяха провал. Потенциалът на самохвалството ни се изчерпа. Този провал доведе до неизбежната обратна реакция – търсенето на истината в отрицанието на наложените ни цености. Не подмяната им с нещо по-добро, а само тяхното отричане. Точно това е негативизъм. Днес очевидно ни липсват ценности и идеи, които да се преборят с него в общественото съзнание.

Демитологизацията като лекарство срещу негативизма

Разрушителното влияние на негативизма е огромно. Наложително е да се отървем от него и начинът за това е само един – да премахнем раздвояването между истинските и въображаемите ни възможности. Понастоящем българският народ е достигнал онази степен на развитие, когато децата почват да се съмняват в съществуването на Дядо Коледа и Баба Меца. Затова запяват песнички от типа “Черна катафалка мина, Дядо Коледа почина”. Те просто не могат повече да живеят с привичните измами, колкото сладки и приятни да са те. Те осъзнават разликата между измисленият и реалният свят.
Българският негативизм е проява на подобно узряване – хората виждат и осъзнават реалността. Негативизмът е реакция срещу официалните лъжи. Тези лъжи обаче имат две нива. Едното са непосредствените политикански лъжи, които ни заобикалят в нашето всекидневие. Те могат да предизивикат краткосрочни публични реакции, но само толкова.
Второто, много по-дълбоко ниво, е дългогодишното натрупване, напластяване на лъжите. Както се знае, повторената хиляди пъти лъжа става истина, превръща се в даденост. Такова повтаряне формира начина на мислене и това с пълна сила важи за нашето историческо образование. Прекрасен пример в това отношение е организираната преди време истерия около Батак.
Ако оставим настрани научната й част и погледнем само към фактологията на конфликта, ще видим следната последователност. Българо-немско изследване произвежда доклад, публикуван в малотиражно научно издание. Докладът очевидно няма нито публицистична, нито политическа насоченост, а се занимава с непосредствената задача на науката – търсене и обяснение на факти. Авторката излага и аргументира своята теза че част от известните снимките за Баташкото клане не са автентични, а са направени от полския художник Антони Пьотровски при подготовка на картината му “Баташкото клане” дузина години по-късно.
Докладът предизвиква добре организирана реакция, която включва няколко елемента. Първо, чрез масовите медии на авторката й приписват твърдения, които тя никога не е правила и започват възмутено да ги оборват. Второ, отказват каквото и да е академично обсъждане на истинските й тези. Трето, максимално използват престижа на държавните институции - Президенстство, НИМ, БАН за дискредитиране на авторката и проекта. По същият сценарий преди време са били тъпкани и Пастернак, и Солженицин.
Като цяло кампанията очевидно е била насочена към така наречените “обикновенни хора” и бързо докарва част от тях до националистическа истерия. Погледнато изолирано и статично, това е типична политическа акция с цел печелене на електорални симпатии. Дали е била успешна за организаторите? Ако съдим по липса на продължение – едва ли. Срещу кампанията се обявява значителна част от академичната и културна общественост, която осъжда действията на президента и неговите съюзници.
Каква е равносметката от този епизод? Всъщност това е история с отворен край. Организаторите явно не са очаквали такъв силен отпор и такава негативна оценка от интелектуалната част на обществото. Академичните кръгове пък явно не са очаквали толкова груба атака. Техния отпор е бил силен, но не прерасна в контранастъпление.
Подобен изход е много показателен, защото тук се сблъскват два не само разнопосочни, но и разнородни процеса - митологизирането и демитологизирането на историята. Първият процес, включително и защита на вече изградените митове, винаги е организирано политическо мероприятие. Зад него стоят ясно различими интереси и лица. Напротив, демитологизирането е стихиен процес, чрез който се проявява общото развитие на обществото. Демитологизацията не е нечие целенасочено действие, а естествен резултат от интелектуалното узряване. Точно както с Дядо Коледа.
Още по-важна е моралната страна на въпроса. Желанието да извлечеш политически дивиденти от дългогодишни, осветени от време и авторитети митове, здраво вплетени в националното съзнание и традиция, е разбираемо. Тези митове са били създавани точно за това. А да се обявиш против тях е преди всичко огромно нравствено усилие. Да знаеш неприятната истина е едно, да я кажеш пред всички е съвсем друго. И това нравствено усилие идва съвсем навреме, защото и в нашата страна започва да се осъзнава нещо много важно - времето на национализма и породените от него митове свърши.

Еволюция на историческата митология

Митологизирането на историята се състои в нагласяване на реални факти към текущите политически нужди. Неудобството е че тези нужди имат качеството да се променят с времето, поради което се налага да се променя и съответният мит. Изключителната чувствителност на темата за Баташкото клане се определя от това, че трагедията му може буквално да се пипне с ръка. Веществените доказателства карат хората отново и отново да съпреживяват със страданието на жертвите. За съжаление, чистите човешки емоции винаги са били най-добрата почва за манипулация. В случая с тяхна помощ са засенчени, дори заличени от народната памет две много неудобни за нашата национална гордост обстоятелства. Ние, нашето масово съзнание знаем че в Батак турците са клали българи, въстанали в стремеж да се освободят срещу омразния поробител. Действителността обаче не е такава. Първо, клането било извършено от българи. Второ, в Батак не е имало въстание.
Докато е била жива възрожденската традиция българската народностна идентификация да се извършва на верска, а не национална основа, първият факт не е смущавал никого. Векове наред мюсулманите са били врагове на христианите независимо от етническите корени на едните и на другите. Но когато тази традиция е била изместена от идеологията на национализма и водещото значение придоби националността, това се превърна в проблем. Баташкото клане обаче е било вече толкова известно, че не е можело просто да се забрави. Затова българската историческа литература, включително и учебниците, се напълни с описания на вилнееща турска войска. Постепенно тя се подмени с турски башибозук, а после и просто с помаци. Вече много години вместо думата “помаци” навсякъде се използва “българи-мюсюлмани”, но в дадения случай все още никой не смее да го направи.
По подобен начин се ражда и митът за въстание. Трябва да се помни че от самото начало осъдителният патос за случилото се в Батак се е основавал преди всичко на това, че населението му е било репресирано невинно. Макгахан - очевидецът, който е донесъл цялата история до знанието на Европа и света, е акцентирал репортажите си точно върху това, че там не е бил убит и един турчин. Причината е много ясна и рационална – наказателните репресии срещу население въстанало срещу властта с оръжие в ръка не са могли да породят съчуствие в тогавашна Европа. Точно така англичаните са постъпвали тогава с ирландците, руснаците – с поляците, австрийците – с унгарците. Да се търси тяхната съпричастност с описания на жестокостите по отношение на реално въстанали Панагюрище или Клисура е било безполезно. Съвсем друго са невинно убиените батакчани.
Тази жалост обаче е била необходима само докато работи като аргумент за освобождаването на страната. Когато вече независимата България започва да се изгражда като военна сила, образът на избити без съпротива българи става неудобен. Военното възпитание в условията на всеобща военна служба неизбежно изисква от всяка държава да използва концепцията за всеобщ национален героизъм. С други думи са необходими примери за масова смелост и масова саможертва. И българската историческа литература отново се наглася към изискванията на момента с описания на безнадежната, но героичната борба на въстаниците.

Държавата сме ние

Както казахме в началото, лъжата е много ефективно средство за постигане на желано поведение. Държавата ни дълги години е използвала този инструмент спрямо собствения си народ. Днес това е много по-трудно – най-вече защото за сто и тридесет години цивилизационно развитие сме постигнали огромен напредък в развитието си. Все по-точно преценяваме мястото си в редицата на европейски народи и се опитваме да вървим в крак с тях.
Тук негативизмът можеше дори да е полезен, ако не отиваше до крайности. Всички сме чували българския народ да бъде обявяван за генетично увреден или природно неспособен. Този песимизъм е самоубийствен. Още повече, че той се наслагва върху втората основна съставка на селският ни манталитет – недоверие и враждебност към държавата и нейните институции.
Ние все още използваме държавата като психологическа преграда между реалността и нас самите. Навикът да прехвърляме върху нея собствените си негативи, да говорим за нея “те” вместо “ние” е огромен проблем за нас. А това, че държавата и народ са едно и също, са знаели още древните римляни, които са оставили на потомците безсмъртния си афоризъм: «Прост народ - слаба държава».
Всички знаем че действията, които държавата изисква от нас, почти винаги са много неприятни. Тя ни налага множество законови ограничения. Тя ни принуждава да се разделяме с част от имуществото ни - да плащаме данъци. Тя ни праща по бойните полета да даваме живота си в името на нейното съществуване. В идеалният случай гражданите правят всичко това доброволно, защото разбират най-важното – че държавата е тяхна, че държавата са самите те, че срещу тези жертви тя им осигурява мир, свобода и просперитет. Но това важи само там, където важи формулата “От народа, чрез народа, за народа”. Важи за държави, създали се в процес на естественото развитие на собствените им народи и израснали заедно с него.
XX век с всичките му революции още веднъж убедително доказа, че в края на краищата определящо за съдбата на всяка държава се оказва единствено нивото на развитие на нейният народ. Най-добър пример в тази насока ни дава разпадналият се Съветски съюз и неговият социалистически лагер. Отделните му части, сега вече самостоятелни държави, много бързо си намериха място в точното съответствие с тяхното можене. Прибалтийските републики се озоваха в ЕС, средноазиатските се превърнаха в откровенни семейно-феодални диктатури. А България и Румъния болезнено се лутат между своите възможности и изискванията на цивилизована Европа.
Когато европейските институции ни казват, че България е най-бедната държава в Европа, те всъщност ни казват че българският народ е най-изостаналият народ на континента. Защото знаят че богатството на една държава зависи само и единствено от знанията и уменията на нейното население. А ние ги разбираме че нашите държавни институции, нашето правителство не се стараят достатъчно да ни направят богати.
Когато те ни казват, че България е най-корумпираната държава в Европа, те ни казват че българският народ е народ с най-низки нравствени критерии на континента. А ние ги разбираме че нашите държавни институции, нашето правителство не е изловило лошите и не ги е вкарало в затвора.
Като народ все още не сме дорасли да напълним с качествено съдържание заетата отвън държавна форма. Но в това отношение не сме никак уникални – подобно разминаване е много разпространено и е известно под названието трайбализъм, т.е. племенност. Той се проявява най-вече в предпочитането на местните културни, религиозни, политически разбирания и ценности пред общочовешките.
Цялата ни нова история е една вихрушка от политически хаос, военни преврати, загубени войни, външно управление, разноцветни диктатури, безмислени атентати, имиграционни вълни и какво ли още не. Крайно неприятни, но напълно съответстващи на цивилизационното ни равнище. Затова лошото функциониране на държавната машина в България засега е неизбежно. Причината е в продължаващият сблъсък между местните културно-битови ценности и копираните отвън политически правила и институции. Ще се изравним с цивилизованите народи тогава, когато усвоим тези ценности. Тогава и негативизмът ни ще изчезне от самосебе си.

Простотия българска

Каква е причината, която ни пречи веднага да заживеем като народи, на които толкова завиждаме за високия стандарт и качество на живота? Най-често я наричаме простотия. Затова напоследък задавам на околните един и същ въпрос – какво значи това?
Най-честият отговор е изненадано мълчание. Явно това е една от онези думи, които се използват толкова често, че никой не се замисля какво точно означават. В най-добрият случай ме препращат към тълковния речник. Думата простотия там я има - за разлика от думата простащина, която съще не остава без приложение в нашата действителност. Тя означава “Качество или проява на прост (в 6 и 7 знач.) човек.» Значенията пък 6 и 7 на «прост човек» са: «6. Необразован, неграмотен. Поради липса на пари остана прост.
7. Невъзпитан, недодялан, глупав, слабоумен.»
Явно тези определения са дадени в онези блаженни години, когато все още е могло да се самозаблуждаваме, че простотия означава само необразованост, а образование е равностойно на култура. Днес всеки у нас има поне една, а често пъти и повече дипломи, а простотията и простаците все не свършват и не свършват. Тълковният речник явно изостава от живота и това ми дава кураж да предложа собствена дефиниция.
Простотията е неумение да се живее по правилата на по-цивилизовано, по-сложно организирано общество. Простащината пък е демонстративно, показно нежелание да се живее по тези правила. Простият човек е този който не умее. Простакът е този който не ще. И простотията, и простащината всъщност са две страни на един и същ проблем – собствената ни изостаналост и нашето отношение към нея.
Да бъдеш прост не е вина, а беда. Простият човек може да има множество достоинства – да бъде работлив, добър, честен, дори умен. Той може искрено да се стреми към по-добър живот, но липсата на подходяща обществена среда да му пречи. А подходяща среда се създава бавно – толкова бавно, че време за това се измерва не с години, а с поколения.
Цивилизационното развитие не е еднократен акт, а процес. Поради това няма и не може да има някаква ясна граница, от една страна на която си още прост, а веднага след нея вече си културен. В България има и от едните, и от другите, но основната маса са хора в преходно състояние. Ние сме в процес на преминаване от просташкия, селския, ориенталския начин на живот към цивилизовано, градско, европейско общество. Образно казано, целият български народ вече си е тръгнал от селото, но още не е пристигнал в града. Този процес е най-основното, което се случва в страната ни от Освобождението насам и още е много далеч от завършването си.
Единствената машина, която може да превърне човека от прост в цивилизовано същество е градът. Истинският, голям град. Не село, не малко градче, както у нас срамежливо викат на големите села, а наистина голям град с традиция на градско живеене, каквито в България са малко. Хората се дигат от селата и отиват в тези градове, където за две – три поколения се превръщат в граждани. И сме в разгара на този преход. Затова градовете ни са като фронтовата линия между простотията и цивилизованост. Тя минава през отношението към чистотата, към музиката, към животните, към пушенето, към всичко.
Може да онагледим това с пример, който всеки от нас всекидневно вижда пред очите си. Този пример са циганите. Ние искаме от тях абсолютно същото, което европейците искат от самите нас – да работим повече, да крадем по-малко, да живеем по-чисто. Циганите реагират на тези искания по абсолютно същият начин, по който реагираме и ние. Една част разбира предимствата на по-цивилизованият живот и се опитва да живее по неговите правила. Другата съзнателно и упорито се противопоставя на промените. Третата, най-многобройната, просто върви по течението.
Причината за такава реакция и сред цигани, и сред българи е една и съща – това е националната култура на двата народа, най-вече обществената им култура. С други думи – отношението едни към други, отношенията към и във обществото.
Българският народ не е нито народ-идиот, нито народ-престъпник. Той е народ-дете. С детски разбирания и детско можене. Това, че не сме на нивото на другите се дължи не на това, че сме природно неспособни, а на това че сме стъпили на пътя на развитието си много по-късно от другите. Предстои ни да се научим на много неща, както и да се разделим с много заблуди. Най-важното което трябва да усвоим не са някакви технически или организационни умения, а нравствените, морални правила за функциониране на съвременното общество. Най-важното за нас не е образование, а възпитание.
Технологиите на обществените отношения са изживяли също толкова продължителна и дълбока еволюция, както и технологиите в останалите сфери на живота. Понеже искаме да се радваме на резултатит от тяхното прилагане, трябва да ги усвоим и да ги прилагаме. Сами можем донякъде да се образоваме - самообразованието е доказано добър начин за развитие. Но пък никой не е и чувал за самовъзпитание. Това сами не го можем. Затова основното усилие на развитите страни спрямо нас е за издигането ни до нивото на европейските морални стандарти. В това е смисълът на цивилизационния натиск, на който ни подлагат.

Къде сме ...

Днес ние стъпваме на същият път, по който европейските държави вървят отдавна. Точно както е казал цитираният вече Арнолд Тойнби: “През нашият век главното за общественото съзнание става неговото самоосмисляне като част от по-широк свят, докато за общественото самосъзнание на миналият век е било характерно да приема себе си, своето общество като затворен свят.»
Къде е мястото ни в този широк свят? То много точно е посочено в интервюто на Харалан Александров за в-к “Труд” от 5.07.2010 г. «Ние сме нация от неуспешно урбанизирани селяни. Селото опустява, но селският дух тържествува и превзема града. Това, че хората живеят в градовете с телевизорите си, а не в селата с прасетата и кокошките, не означава, че са станали граждани. По своята дълбока социална и културна принадлежност ние си оставаме селяни, макар и развратени от градските кефове.»
«Tова [на ГЕРБ] е първото автентично представителство на типичния българин във властта – самороден и самонаправил се елит, почти недокоснат от външни цивилизационни влияния – истински триумф на родната демокрация. Налице е пълно манталитетно съвпадение между "народа" и управляващите. След 20 г. бъхтене и търсене най-накрая се роди на местна почва съвършеният популистки лидер, възникна тази здрава и неделима сплав между Борисов и влюбения в него електорат. … В нашата нова история сме постигали такава политическа хармония само при славното управление на земеделците начело със Стамболийски.»
В голяма степен споделям всяко от тези твърдения. Това, което не ми харесва, е статичният характер на нарисуваната картина. Вярвам че посоката на движение е по-важна от достигнатата точка. Затова ми се иска да добавя малко динамика към цитираните пасажи.
Най-напред, “неуспешно урбанизираните селяни” е определение, страдащо от неточност. Правилната дума не е неуспешно, а недостатъчно и разликата е в това, че този процес продължава. Стига да погледнем един век назад, за да се убедим колко далеч сме отишли напред. И продължаваме да вървим, макар това ще ни отнеме още няколко поколения.
Градът превръща селяните в граждани не с градските си кефове, а с това, че ги принуждава да вземат решения в много-по сложна, по-разнообразна и по-динамична среда. Най-елементарен пример е уличното движение - често се случва да видим по софийските улици обърканото и плахо движение на автомобили с провинциални номера. Софиянци са по-добри шофьори не защото са по-даровити, а единствено защото са принудени всекидневно да се движат в много по-труден трафик. Уменията се създават от трудности и това важи за всички сфери на живота. Градът е много по-трудна жизнена среда от селото и не пита, дали новодошлите искат да живеят по неговите правила или не. Той просто ги принуждава да го правят и ги подрежда по места в живота в зависимост от тяхното можене. Това е надпреварата, която съдава прогреса.
На второ място, не съм и съвсем съгласен с иронията на Харалан Александров за сегашното управление. Истински компетентно правителство в България засега по принцип е непостижимо, защото като народ все още не сме се научили сполучливо да се самоуправляваме. Досега българският народ дори не е умеел сам да излъчва политици и е трябвало да избира между спуснати отгоре и изградени основно върху манипулативни технологии политически проекти. Днес народът за първи път е избрал себеподобни да го управляват. Това е крачка напред, а не назад.
Верно е, че и като електорат, и като членска маса, и като ръководни лица в ГЕРБ преобладават простите хора с всичките им недостатъци, включително очевадна управленска некомпетентност. Но такава е основната маса от българският народ и по-добре е да управляват те, отколкото рафинирани измамници. Протестният вот, който е довел ГЕРБ на власт, е бил преди всичко морално мотивиран. Той показа, че моралните, нравствените критерии на избирателите са по-високи от тези на досегашната политическа класа. Тя беше наказана за нейният цинизъм и това е една от добрите страни на “менталитетно съвпадение между “народа” и управляващите”. Успехът на това правителство ще се измерва преди всичко с промяна на моралната атмосфера в страната, колкото и да е плах, непоследователен и труден е този процес.
Тук е и третото ми възражение - паралелът, който се прави с управлението на Стамболийски. Той е разбираем, но все пак неточен. По-правилно е да се видят приликите и разликите между тези два периода в новата българска история. Единият е след проиграната Първа световна война, вторият – след проиграната “студена” война. И в двата случая загубата довежда до падането на едноличните режими – съответно на Фердинанад и на Тодор Живков. И в двата случая пред българския народ се отваря неочаквана възможност да преподреди живота си по един по-добър начин.
Падането на Фердинанд е било последвано от една де-факто гражданска война на всеки срещу всеки. Виждаме преврати и контрпреврати, възстания, четничество, индивидуален и масов терор, безкрайна поредица от политически убийства, фалшифицирани избори, побоища над политически противници и така нататък. Както се казва, такава борба за мир падна, че камък по камък не остана. След 16 години кървав хаос страната се успокои - върна се отново към едноличен режим на монарха. Българският народ убедително доказа на себе си и на околните, че не е дораснал и не умее да се самоуправлява.
Такава ситуация не е нещо ново. Още преди пет века Николо Макиавели е написал: “Много е трудно за един народ, свикнал да живее под властта на господаря, да запази свобода си, ако по някаква случайност я е придобил. Тези трудности са разбираеми, защото подобен народ не е нищо друго освен грубо животно, което не стига това че по природата си е свирепо и диво, но и винаги е било отглеждано в неволя; озовавайки се случайно на свобода и не умеейки нито да се храни, нито да се крие, то става плячка за първият срещнат, който поиска отново да му нахлузи ярема”.
Последиците от падането на Тодор Живков изглеждат много подобни - срив на държавността, тотална криминализация на живота, разграбване на собствеността и там подобни. Но при цялата си разрушителност тези процеси не ни върнаха към изходната точка. Нямахме нито една от крайните прояви, за които стана дума по-горе. Годините след промяната се характеризират с несравнимо по-голяма цивилизованост на политическия живот. Имаме само едно политическо убийство. Нямаме никакви признаци за засилване на непарламентарни тенденции – напротив, изборите у нас все по-добре си вършат работата. Парламентарната демокрация работи.
Основната причина за това е очевидна – много по-високото културно равнище на българският народ спрямо същото това равнище няколко поколения по-рано. Приликата между Стамболийски и Борисове е в техния популизъм, който им осигурява достатъчно широка подкрепа. Но самата тази подкрепа е много различна. По времето на Стамболийски най-многобройна е била най-простата част от населението – селяните. Тяхната простотия е определяла характера на управлението. Днес това не е така.
Днес мнозинството са онези българи, за които казахме че вече са си тръгнали от селото, но още не са пристигнали в града. Във всички отношения те стоят несравнимо по-високо от Оранжевата гвардия с нейният химн “Грабвайте буците, бийте гражданята!” Разликата е преди всичко в изминали оттогава близо стоте години цивилизационно развитие. Плюс още една несъществувала тогава причина – осезаемото присътствие на Европа.

... и накъде вървим

При всичките си критики към нас и с цялото разбиране на сегашните ни възможности, Европа ни прие в своето голямо семейство. Това означава, че тя ни възприема като народ и държава, способни да стигнем нейното ниво и да заемем мястото си като равностоен и равноправен участник. Ако трябва с едно изречение да кажем какво иска от нас, то тя иска в България да има добре функциониращ капитализъм. Днес това е главната посока на нашето движение.
Определящи за капитализма не са нито частната собственост върху средствата на производство, нито пък експлоатацията на човека от човека. Основното качество на капитализма е правото на всеки човек на пряк достъп до резултатите от собствения му труд. Това е оръжието, с което капитализма е победил както феодализма, така и социализма. При феодализма по-силните просто са отнемали от по-слабите и капитализмът прекрати този грабеж. При социализма уравниловката обезмисли човешкия труд и съсипа самата система.
Капитализмът спечели безусловна победа над съветският социализъм. Това стана в пълно съответствие с предсказанията на Ленин, който често е повтарял, че рещаваща за изхода на състезанието между капитализма и социализма ще бъде производителността на труда. При капитализма тя се оказа с пъти по-висока. Също толкова точно Ленин е посочил и решаващият фактор за това – главната производителна сила са хората. При социализма те са работили много по-лошо отколкото при капитализма. И това е напълно естествено и закономерно.
Капитализмът разбира, приема и максимално използва природната даденост че хората се различават по своите възможности. Социализмът се бореше с този природен закон и се опитваше на всяка цена да направи всичките еднакви. Това се оказа гибелно за него, защото е възможно само на най-ниско, най-примитивно равнище. Затова отношението на източноевропейските народи към реалния социализъм и съответно резултатите от тяхната дейност са били в една кристално ясно зависимост – колкото по-цивилизован е народа, толкова по-негативно е отношението му към социализма.
Специфичното за българският народ е че той е бил най-изостаналият измежду всички, озовали се в тези система. Поради това в България социализмът е бил най-успешен от всичките страни в съветския блок. Той наистина даде много на българският народ. Но основната, фундаменталната причина за това бе крайно ниското ни изходно равнище. Точно на този фон се откроиха основните придобивки, които народът ни е получил.
Поради това преди да погледнем към днешната и утрешната функция на капитализма в България нека погледнемкъм това, което е постигнал у нас социалистическият строй.

Ретроспектива на българският социализъм

Най-напред социализмът трайно осигури на българите незаслужено висок жизнен стандарт. Тази теза вероятно ще породи възражения, поради което искам да отворя една скоба. България вече е изживявала подобен проблем след Освобождението. Икономическата основа на българското Възраждане е било наличието на огромен пазар за нашите занаяти – Османската империя. След излизането ни от нея и приобщаването към Европа се оказва, че същите тези занаяти са обречени да изчезнат поради тяхната ненужност в по-напредналия свят. Оттук е и онова обедняване, от което толкова горчиво се оплаква занаятчийския син Иван Хаджийски в известната си “Оптимистична теория за българския народ”.
България се е оказала неконкурентоспособна и като неизбежна последица от това – бедна. Преодоляване на бедността за огромната част от българското население при социализма се дължи не на предимствата на плановата икономика. Просто България се сдоби с нов гигантски пазар за пласмент на нискокачествените си стоки – СССР. Не случайно една политическа легенда приписва Тодор Живков следните слова: “Аз управлявах толкова дълго и толкова успешно защото разполагах с най-голямата колoния в света – Съветският съюз”. Може да се спори дали наистина и точно така го е казал, но по същество това е самата истина. Изчезването на тази колония ни докара икономическият срив от 90-те години.
Загубата на “огромния руски пазар” е резултат не толкова на българските грешки, а на отварянето на същият този пазар към света, превръщането му в конкурентен. А какво можем ние на такива пазари? Днес сме част от най-големият и най-богатият пазар в света – Европейският съюз. Нямаме никакви пречки и ограничения за износ към него. И какво изнасяме? Най-вече неквалифицирана работна ръка.
Другия решаващ фактор за успеха на съветският модел у нас е бил добре познатият начин на държавно управление. Тоталитарният режим е висша форма на патернализъм, на обществената патриархалност. Българското общество е било точно такова и затова толкова органично се вмести в този модел на управление. Още повече, че самото му формиране се извърши в условия, много близки до българските.
До 1928 година в СССР е процъфтявала творческата свобода, икономиката се е развивала по ненасилствен начин, селяните са се разпореждали с дадената им земя, няма политически терор, гражданите достатъчно свободно могат да пътуват в чужбина. Въпреки всичките си проблеми страната не се е страхувала да се сравнява с околния свят. Напротив, смело е пропагандирала своят начин на живот.
И отведнъж всичко се променя – границите се затварят, започват политическите процеси, жестоко се налага колективизацията, в индустрията се преминава към непоколебимо централизирано планиране с неговите петилетки. И всичко това под мощните акорди на всепроникващата, непрекъсната пропагандна машина. Ражда се тоталната диктатура, която още помним.
Каква е причината за тази промяна? Тя е проста. За десет години съветските водачи са разбрали, че от само себе си никаква радикална и положителна промяна в мисленето и поведението, а следователно в моженето на народа няма да настъпи. Че освободеният труд няма да се отблагодари с по-висока производителност, с по-съзнателна дисциплина, с по-голяма готовност да се работи за общественото благо. Разбрали са, че никакви политически стъпки не могат бързо да компенсират културното и цивилизационното изоставане. И че ако искат успешно да управляват, трябва да се върнат към добре проверените практики на всяка една диктатура – лъжа, заплаха и насилие.
Успехите от прилагането на тези средства са се оказали толкова огромни, че скоро от средства те се превърнали в цел. Наистина, след смъртта на Сталин насилието в общи линии се сведе към заплаха от насилие, но пък лъжите разцъфтяха в неимоверни размери. Те се превърнаха в самоцел, а тяхната защита срещу очевидните житейски и политически истини – в смисъл на съществуването на режима. Особено деморализиращо това се оказа за новите поколения, които навлизаха в живота с искрено желание да го подобряват, а се сблъскваха с всеобхватния и циничен двоен морал.
Точно моралната, нравствената слабост на социализма се оказа решителна за неговото срутване. Десетилетия на очевадни лъжи съсъпаха както вътрешната му подкрепа, така и първоначалната външна симпатия. Все ново и ново наслояване на лъжи натискаше надолу всяка сфера на обществения живот докато цялото това устройство не се срути.
Третият основен фактор за успеха на съветският модел у нас е неговият модернизационен характер. Повечето от нас си спомнят самодоволният застой, но в началото си социализмът се е развивал исключително динамично. Един от най-известните му лозунги от това време е “Догнать и перегнать!” Той ясно показва както разбирането на проблема, така и желанието бързо да го преодолее. Очевидно е, че в страни с крайно изостанало население основните усилията се насочват точно към най-неграмотната част и й позволяват рязко да дръпне напред.
В България, както и в Русия тази най-изостаналата част от населението е била и най-многобройната. Затова стремителната модернизация отварят пред множество хора огромни възможности за образование, професионално и лично развитие. Естествено е те да са благодарни на системата, която им даде това.
А какво е дал социализмът на другите страни? Тенденцията там е била съвсем ясна – колкото по-цивилизован народ, толкова по-несполучлив социализъм. И това е съвсем разбираемо. Причините за това са съвсем същите като у нас, но с обратен знак.
Тоталитаризмът винаги отнема от хората тяхните човешки права и граждански свободи. У нас, както и в самата Русия (да не говорим за Монголия) това почти не се усети просто защото основната маса не само че никога не ги е имала, но дори не е и чувала за тяхното съществуване. Но раздялата с тези права и свободи е била много болезнена за попадналите в съветска зависимост цивилизовани европейски народи.
Социализмът предприемаше огромни усилия да постигне успехи в науката, техниката, образованието. Само че чехите и германците са ги имали отпреди това и то в много по-добър вид. И това че им се наложи да ги влошават чрез преустройство по съветски образец никак не им беше приятно. Все пак СССР се е опитвал да догонва Европа, а не обратното.
И най-важното – социализмът доведе до рязък спад в жизненото равнище на тези народи. Те живееха много по-лошо отколкото заслужават и то само по една политическа причина – не е било допустимо да живеят много по-добре от самите руснаци. Всъщност, Москва се сблъска с този проблем за първи път още през 1940 г. при окупацията на прибалтийските републики. В една от публикуваните стенограми на Хитлер този въпрос се визира много точно: “Сталин наложи болшевизъм в Балтия поради това, че войниците от окупационната му армия са били просто ошашавени, сравнявайки тамошен живот със своя собствен. Първоначално той не е искал това”.
Социализмът не само отне на тези народи национална независимост, свободата и добрият жизнен стандарт, но и ги изправи във военна конфронтация срещу останалата част на свет. Да се учудваме ли че те отново и отново се надигаха на борба с него?

Перспективите на българският капитализъм

По инерция си мислим, че преди 9 септември в България е имало капитализм. Това е очевидно неправилно. Тогава в страната е една мешавица от най-разнообразни фактори – най-вече неграмотност, силна патриархалност с вкус на феодализъм, силна милитаризация и само някакви първоначални елементи на капитализма. Този бульон е бил зает едновременно със самоутвърждаване, водене и подготовка на войни, трупане на богатства, самоунищожителни вътрешни борби.
10 ноември също така не доведе до появата на капитализъм. Какъв капитализъм може да има при номенклатурна приватизация, назначени милионери, всесилни бандитски групировки? Какъв капитализъм в държава, в която е по-лесно да откраднеш отколкото да заработиш?
Европейският капитализм много добре разбира, че за успешното му функциониране са необходими два инструмента - свобода и демокрация. Всичките им правила и институции са преди всичко средства, които осигуряват реализацията на това фундаментално право. Свободата предпазва гражданите от произвола на държавата, а демокрацията пази държавата от произвола на управляващите.
Където свободата и демокрацията не функционират, не може да има капитализъм. Прекрасен пример в това отношение е последната феодална държава в Европа - Русия. Както е редно при феодализма, всичко там е подчинено на силата, на силовите групировки, независимо от коя страна на закона стоят те. И това че ние не сме в същото положение, е заслуга преди всичко на европейското влияние.
Днес, в началото на XXI век българският народ за първи път е дораснал до такова равнище на цивилизованост, което му позволява достатъчно ефективно да използва предимствата на капиталистическия строй. Защото капитализъм е не толкова икономическо, колкото цивилизационно стъпало в развитието на човечеството. Степента на развитие на хората и на обществото определя характера на икономическите отношения в него, а не обратното. Затова капитализмът може да бъде ефективен само в условията на достатъчна високо ниво на развитие. Днес в България за първи път има почти истински капитализъм, т.е. общество което започва да разпределя хората според техните лични качества, а не роднински връзки, партийна или политическа принадлежност, физическа сила и т.д.
Казвам “започва да разпределя” защото всички знаем, че последните двадесет години това не е било така. През тези години забогатяването е било преди всичко криминално-политическо. И то е било резултат на беззаконието и политическата незрялост в обществото. Днес и правната, и политическата среда в странта са съвсем други. И главната заслуга за подобряването на тази среда в постсоциалистическа България има капиталистическата Европа.
Тези, които искат и могат повече, днес вървят нагоре. Тези, които не могат, затъват. Имущественото и социалното разслоение в българското общество е неизбежно. Важно е то все повече да се определя не от това кой колко е откраднал и приватизирал, а да съответства на уменията, интелегентността и енергията на всеки отделен човек. Това е добре работещ капитализъм, това е което иска да изгради у нас Европа. И една от неизбежните му бъдещи особености е общественото разслояване.
Усещане за равенство у нас е многопластово. Най-напред то се корени в селската ни култура, където всички се занимават с едно и също, живеят в еднакви условия и по един и същ начин. Втори “слой” е военната ни традиция. От Освобождението си до 1989 г. България е била свръхмилитаризирана националистична държава и цялата държавна пропаганда е била насочена в посока омаловажаване значението на индивида в полза на държавата. Гръбнакът на военната подготовка е ужищожаването у човека на чувство за собствена значимост. Пълното уеднаквяване – казарма, униформа, храна има за цел да докаже на всеки че той е само една безлична част от една огромна маса и че никой не е по-важен от другите. Отгоре на всичко, социализмът с неговата уравниловка добави още един дебел слой към това всеобщо подравняване.
Капитализмът неизбежно разрушава тази еднаквост. Задължителното условие за нормалното функциониране на съвременния европейски капитализъм е високото качество на човешкия потенциал. Затова той неизбежно поощрява хора можещи, образовани, правещи нещо полезно за себе си и околните. Напротив, той удря най-силно най-неграмотната, най-простата част от населението, изпращайки ги директно към дъното на обществото. В нашия конкретен случай той също така удря и нашият политико-приватизационен елит, който е спечелил капиталите си по антикапиталистически начин и трудно се справя без властова хранилка. Симбиозата на тези две групи поражда екзотични, демагогско-клиенталистки политически субекти, с които напоследък активно се пълни политическата ни сцена.
В този контекст можем отново да споменем историята около Батак – много показателно е колко лесно се оказа насъскването на маса малограмотни хора срещу група интелектуалци. Достатъчно бе да им се каже, че “тези” искат да променят историята. И никой от тази тълпа не се опита дори да разбере какво казват набедените учени. Напротив, с вой и заплахи тя се опита да отхвърля каквато и да е промяна в изградения у нея стереотип.
Тези хора убедително показаха защо са и ще бъдат бедни и прости – те толкова могат. Лошото е че броя на такива хора у нас е огромен. Техният начин на мислене и реагиране ги превръща в прекрасен материал за манипулиране. Затова авторите на подобни провокации още дълго ще се радват на тяхната подкрепа. Само че срещу тази подкрепа самите те няма да получават нищо, ще си стоят там където са и затова винаги ще бъдат най-негативно настроената част от обществото.

Заключение

Върховна проява на българският негативизъм са предсказания за скорошното заличаване на нашият народ и държава. Аргументите са очевидни – бедност, отслабване на държавността, деградация в образованието, лоша администрация, висока престъпност, демографски проблеми, тежка корупция и така нататък и така нататък.
Звучи неприятно, няма спор. С основание някой може да твърди, че споменатата по-горе мисъл на Макиавели за съдбата на незаслужено освободил се народ отново се сбъдва у нас. Само че няколко реда надолу великият флорентиец добавя няколко думи, които радикално променят картината. «С подобни трудности, казва Макиавели, се сблъскват народи, които не са били подложени на нравствена поквара. Защото народи, които са напълно покварени, не само че малко време, но дори и минута не могат да живеят свободни».
В мъчителните двадесет години на прехода песимистите виждат доказателство за мрачните си прогнози. В действителност те доказват точно обратното. Това, че успяваме да не пропаднем толкова време, е истински успех за нас. Да не забравямя все пак, че наистина сме народ, който тепърва започва да се учи да се самоуправлява. Това, че сме все още в детската си възраст, неизбежно ограничава кръга на нашите възможности. Но същевременно ни пази от безнадеждност и поквара.
Децата са оптимисти по природа защото живота е пред тях. След като се научават да правят разлика между приказките и реалния живот, те минават през още един решителен момент – това е когато започват да учат сами. Отначало ги принуждаваме да ходят на училище и да си учат уроците, но в един момент разбират, че учението е нужно за тях самите, а не за възрастните. Същото е и с народите. Досега насила ни бутат напред, но е време да правим нещо и сами.

* * * * *

Какво е, в крайна сметка, българският негативизъм? Това е разбиране за собствената изостаналост умножено по неумението или нежеланието тя да бъде преодоляна. Това преодоляване изисква няколко наистина трудни стъпки. Първата е да осъзнаем характера на тази изостаналост. Втората е да си наложим същите правила, по които живеят по-напредналите народи.
Стремежът към по-добър живот е в основата на човещкото битие. За България и българите образец отдавна е животът на цивилизованите западни народи. Единствената причина да не живеем като тях сме самите ние – нашето нерезбиране, неумение, а често и нежелание да спазваме правилата, по които живеят те.
За да скъсят този път, много хора просто отиват там, където тези правила са изградени и се спазват. Техният успех или неуспех зависят от индивидуалните им усилия и възможности. Несравнимо по-трудно е тези правила да бъдат наложени на българска почва, по тях да заживее цялото българско общество. Това изисква постоянни и общи усилия. Вече сме на етап, когато не можем да се върнем назад. С ясното разбиране, че много хора искат да вървим по-бавно или да не вървим въобще.
Качеството на живот в България е такова каквото е не защото така го искаме, а защото толкова можем. То отговаря на нашето изоставане, а самото това изоставане е интелектуално и най-вече нравствено. Интелектуалният ни потенциал като сбор от интелектуалните възможности на всички живущи в тази страна е много по-слаб отколкото при народите с които се опитваме да се сравняваме. Но той неизбежно ще се подобрява чрез натрупване и осъзнаване на опит, с навлизането на нови отворени към света поколения, със стопяването на лошо образованите социални групи, с промяна на структурата на обществото. Това е естествен еволюционен процес.
По-трудна е нравствената промяна. Обществената нравственост, общественият морал на Запада са формирали неговото държавно и социално устройство. У нас процесът е обратен. Чрез заемане на европейските правила ние се опитваме да се изградим като европейска нация. Вече сме се убедили и продължаваме да се убеждаваме, че подражаването само на външните форми на това устройство не ни позволява да постигаме добри резултати. Трябва да приемем и нравствените принципи, върху които те са изградени. Засега водеща роля в тази посока играе външната принуда, но истинският успех е възможен само когато самите ние осъзнаем тази необходимост.
Българският обществен морал е основната причина за българската изостаналост. Докато не бъде променен, ще си оставаме бедна държава с лошо качество на живот. А за разлика от интелектуалното развитие нравствената промяна не може да мине само с количествено натрупване.
Единственият начин България да се развива е да подобрява качеството на човешкият си потенциал. Развитите народи са тези, където мнозинството е достатъчно високо по стълбичката на културното развитие, изостаналите са онези, където такива хора са по-малко. Силата на негативизма е в простите хора защото негативизъм е религия на неуспелите.