МАМА И БЕЛЧО

Май 2007 Ботю Томов

Наред със здравето, добрият комшулук беше една от най-големите ценности за общността в нашето село. Времето е погълнало в миналото всяко предишно сега заедно с неговите реалности, сред които и множеството от човишки съдби, В този процес се е отработило съседското взаимодействие, превръщайки го в чудотворен добросъседски механизъм за взаимопомощ. С какво ли не си помагаха хората без да се вглеждат в етническите корени и религиозните чувства! По време на войната особено впечатлително беше, когато сутрин още по тъмно чуваш някоя съседка да вика: „стрино или бульо, дай ми един ръжен жар”! През нощта съседите „са изтървали” огъня – трябва „ да се захване нов”, а кибрит със седмици нямаше; появяваше ли се в магазина, не се разрешаваше запасяване. Знаеше се и друг традиционен начин на „захващане на огън” –с искра, произведена от удар с чакмак по ръба на парче кремък и почти случайно попадаща върху специално обработена прахан или овъглен край на фитил от памук. Много тъжно занимание, но обстоятелствата около войната налагаха практикуването му. А пушачите, както хората казваха,
бяха направо за горкосване. Накъдето и да тръгнеха,
върху им тегнеше задължението да не забравят тютюн-
джийския атрибут – кожена торбичка със ситно нарязан
тютюн, разкроени хартийки от вестнии, стари книги,
понякога и парченца от мека царевична шума,и древното кремъчно огниво.

Бях навлязал в тринадесетата година. Една приве-
чер, влизайки в дворчето между цветната градинка и къщата забелязах външна жена, облегната на плета от яки габрови пръти. С натъжено лице стоеше
стрина Хрисула, майката на малко по-големия от мене
Тишо. Приближих се, гледам мама наведена ниско долу над добре познатото гърне с биволско масло, от което отвреме навреме на нас децата се отпускаха пре-
мерени на око, не дай си Бог с излишества,дози върху комат хляб.А в този момент, мама с голяма дървена лъжица гребеше масло и го слагаше в една немалка за моите прдстави паница. Да се гребе по такъв начин от скъпоценното биволско масло за мене беше съвсем загадачно и учудващо. Мама изглеждаше тревожно сериозна. Двете жени не си разменяха нито думи, нито погледи. Изведнъж стрина се наведе, взе някак необикновено бързо паницата, зави я с парче дюлбен, погледна мама и каза:„Марийо, някой ден, когато кажеш ще дойдем да ти копаем, а сега благодаря ти.” Няма нищо, за ляк не се плаща – рече мама. Стрина се обърна бързо и заплете стъпки към тях, безшумно като че ли се стараеше никой да не разбере, че е взела нещо от нас. Мама, загледана след нея, леко се повдигаше на пръсти. Ах! Сетих се, тя гледаше към тяхната къща, която се намираше в югозападна посока на не близко и доста по-високо място. Нито сградите, нито дърветата пречеха на изгледа нататък. По-високото оставаше и по-осветено.
В тревожна омая, мама не беше на себе си и про-
дума, виждала как чичо Кольо, бащата на Тишо се за-
давял от кашлица и сигурно храчел кръв. Още по-зачу-
ден не преставах вглеждането в далечината и запитах: какво е станало? Защо са дошли чак от нас да вземат масло!? Нали, чичо Кольо има кози, немалко овце,син е на воденичаря дядо Добри– значи имат и хляб, и масло.
Отново замислила се, след кратко мълчание, охтчав е – каза мама и добави: дошла му е „жълтата
гостенка”. Пак замълча. При явно недовършения разтовор усещах това често замълчаване като някаква зловещина. След кратко време тя продължи разказа, което рядко правеше, защото грижите и задълженията в ежедневието запълваха изцяло времето й. За почивка и сън времето, както казваше, винаги го хващаше липсата.
В кратките минути, които съумяваше да отде-
ля пряко на децата – на нас петте братя и сестри, пле-
менници и други – никога не се караше, даже раздраз-
нена от лудориите или глупостите говореше невисоко,
с подчертана нотка за предаване без натякване на поука, извлечена от собствен и обществен опит. Клюки, леки несериозни приказки бяха изключени от речника й. Сега се възползва от случая, обърна се към мене с мек, почти ласкаещ поглед, думайки започна да излива спомени от преживяното в женския манастир„СветаТроица”, където е престояла от края на 1912 г. до септември, 1918 г. Бонка, чедо , на училище не съм ходила. Детството ми протече все във войни, как там ги наричат..Балканската, Съюзн.... Европейската, Световната? Била съм двегодишна, когато тетю и мама, бременна с вуйчо ти Димо са ме взели на ръце и побягнали от Турция към Българско. Пътьом са се скрили в манастира. Там леля
Велика, сестра на дядо ти, по волята на техния баща,
дядо Димо е била закалугерена още малка под името
Ирина. Викат и баба Ирина, която от десетилетия е игу-
менка на манастира. А знаеш ли какво значи гръцкото
име Ирина? То идва от думата”мир”. Гака че Ирина,
преведено на български става „Мира”.
Голяма миролюбка е леля, игуменката баба Ири-
на. Животът й в манастира, всичко което там в калу-
герската общност се върши e в името на Светата Трои-
ца: Бог- Отец; Сина- възкръсналия Христос, и Светия
Дух. По-начетените калугерки казват, че това е христи-
янското засвидетелстване на вярата. Те още хортуват:
„Догмата- не знам точно какво значи тази дума, ала я приемам за нещо подоно на основата на тъканото платно- за„Светата Троица” се състои от същността:
Бог е едновременно в нас, около нас и над нас. В нас
-като вътрешен мир, под формата на Дух; около нас-
като брат, Синът Божи, и над нас- като Отец в Отвъд-
ното”.
Наистина в манастира цялата работа, която се върши добива смисъл само в постигането на Вели-
ката православна християнска цел – мир между хората, между тях и природата, мир в Света, или как-
то се казва в черрковнославянското православие „Мир Миру”. Смисълът на това „мир миру” не го схванах съвсем добре. Стори ми се – Свят и мир като едно и също.
Бях слисан от две неща- мама, която никога няма свободно време, сега отделя лично на мене специал-
но внимание и ме запознава с подробности около ба-
ба Ирина. Почти се взирам през бързо настъпващия
мрак в маминото лице, питайки невъздържано: какво
общо има баба Ирина с „жълтата гостенка” и биволс-
кото масло? Макар и притъмняващо се виждаше как тя помрачня, погледна ме в очите и изохка! Чедо,
чедо, калугерките са отречени по чужда или своя воля от много , трябващи на живота неща, например: не се
омъжват, не създават свои лични семейства; грижат се за личния си живот като употребяват само най-не-
обходимите неща, но не мързелуват. Те се учат на четмо и писмо, молят се на Бога за живот и здраве на
всички хора, и за помощ в старанието си да научат, колкото може повече от познатото вече, да извлекат и натрупат опит, и полезното да донесат до хората, до всеки човек. Като носят такава съдба, калугерките познават много добри и много лоши неща, идващи до главата на човек. Разпознават много болести и прилагат начини за лекуването им. В едни случаи приготвят лякове от треви, а в други лекуват с мехлеми, разтривки или с подходящи хранителни диети. Владеят способността за контактуване с хората и умението за предразполагане към откритост да им съчувстват и да оказват помощ с чиста съвест. Съвестта – това е нещото, с което калугерките никога не се разделяха; тя е верния пазач на тяхната вяра, че помагат за добро на хората.
Аз не само, когато живях в манастира, а и после при многобройните ми посещения, и срещи с леля
като я слушам и гледам как контактува с хората, имам чувството, че душата й е пълна със светлина,
с която осветява вътрешно, стоящите срещу нея. Та-
ка разбира душите им, под надзора на постоянно
бдящата съвест намира правилните думи и действия,
с които въздейства, струва ми се винаги в правилната
насока. Един път я запитах: лельо, защо нищо не ми
казваш за католиците, нали и те са християни? Да християни са, някога сме били едно цяло. Векем
деветстотин годин сме разделени, защото те имат инквизицията. Това е мъчение, довело до страдания
и гибел на много знаещи хора като .... , замълча за
малко и продължи: ние се молим и борим за човещина без кръв- „Човещина” с голяма буква. Затова ние даваме подслон на люде, подгонени от властите,ала преценяваме дали са престъпници по божиите закони. Приех това като знак за приключване на разговора по въпроса.
Друг път, беше по-късно- в село нямаше поп, се
осмелих да попитам леля: може ли, след като нямаме
поп да се помолвам в католическата черква в село? Може, отец Кирил е Божи човек и не вярвам той да
злослови по православието или да възхвалява инквизицията. Ако ли, това се случи, веднага спокойно да напуснеш черквата. В това няма никакъв грях.
От леля и покрай нея научих разни полезни неща. Нали виждаш, от цялата околност, пък и от по-далече у нас довеждат деца да ги лекувам от струпеи с мехлема, който приготвям с пепел от охтикова трева, счукано сухо ленено семе и мед. На това ме научиха в манастира. Леля Ирина ме научи да разпознавам охтиката, тревата и как да помагам на хората за лекуването им. Охтиката, която докторите наричат „туберкулоза” е отколе известна широко разпространена болест. Я виж, колко болни от тази пущина има само в село! Та, тя направо вилнее. Вчера камбаната биеше на умряло. По-късно наминах край мама, още с влизането в двора срещам
тетьо, добър ден – викам, а той ми отговори с кимване и навдена глава. Преди да запитам, какво става, чувам: най- мразя да бия камбаната, когато оная „ жълтата гостенка” прибира някой млад човек;
в такива моменти имам усещането, че правя услуга на нея, а в душата си настръхвам срещу нея. Петър ..
.., е, нямал и тридесет и пет.
А защо все дядо бие камбаната? – Троснах аз. Ами, защото дядо ти е питроп в черквата! Там с никого не споделя какво изпитва в душата си, а съвестно изпълнява доброволно поетите ангажименти.
Сутринта на чешмата срещнах стрина ти Рисула.
Тя ми разказа за Кольо. Докторите от града казали:
няма цяр, освен повече стоене на слънце и чист въздух, и ядене на силна храна. Към нея причислили хляба от бяло брашно,меда и маслото. Попита ме, дали не зная някой ляк от манастира. Отговорих й, че така казва и баба Ирина, ама най-добре е маслото да е от биволско мляко. Ох! Марийо, мляко козе,и овче
имаме, но биволско нямаме – рече кольовица. Тогава
предложих да й дам нашето биволско масло,цялото заедно с гърнето. Нали е за цяр. Рисула се смути. Не,
Марийо, имаш деца, то трябва на вас – отвърна тя.
Но ето, свечери се. Стрина ти дойде с нещо завито под мишницата. Чичо ти Кольо цял ден нестърпимо е кашлял с кървави храчки.Изнесох маслото, помислих
завитото под мишницата е торба за гърнето. Тя разви
вързопа и подаде паницата, казвайки: само малко, утре ше потърся и у други. Съвестта сви сърцето ми, не ми позволи да сложа малко, а ме подканваше, докато не напълних паницата.
Е! Сега ясно ли ти е? А твоята съвест какво ти казва? Обърна се мама към мене. Очите й ме гледаха все така ласкаво, а тъгата, издавана от лицето й преди малко беше сменена със сериозност, нетърпяща никакви възражения и очакваща моето мнение. Очевидно тя искаше да разбере какво мисля за такива сериозни неща като здраве, живот и смърт. Изражението на лицето и думите тежко се стоварваха върху главата ми. Неспособен да мисля се оттеглих мълчаливо. А мама, все едно нищо особено не се е случило, се зае с обичайните си задължения. Оттегляйки се през полумрака глухо чувам : води борба за човещината, борба без да се пролива човешка кръв!
По-късно, изморен, леко зашеметен си легнах и
вероятно бързо съм заспал. Още със събуждането
мисълта за „жълтата гостенка” ме загложди.
Подтикваше ме да намина покрай чичо Кольо
особено след приказките на дядо за нейното
въздействие върху питропското му чувство.
Изчаках стадото кози да се събере на определеното място и ги подкарах към могилата с усоето. Пътят натам лъкатушеше покрай тишовата къща. Слънцето, издигнало се доста високо, вече
напичаше. Чичо Кольо, опрял се на вратника, сякаш ме
чакаше. Заизкачах се към него с неосъзнато очакване
да видя някаква жълта гостенка. Изведнъж вместо нея се стрелна познатата бяло- жълтеникава кучка и с гръмогласно лаене се спусна срещу ми. Варди се! – Чу се заглушения глас на стопанина. Скара й се, а тя послушно напусна постъпите към вратника. Отима малки, оставил съм две мъжки, пази ги. Затова се нахвърли така злобно. Тя е зла по характер, само когато варди своето и нашето , ама е добра като куче и майка.Малките – едното бяло като нея, а другото - черно подобно на бащата. Щом си станал козарче, не може без куче-такъв е природният закон по нашия край. Давам ти едното. Сега са на две недели. Ела след четирийсет и пет дни, вземи си, което избереш, макар че вече съм ги обещал на други! Избирам онова, което е като майка си – натъртих аз. Козите бяха отминали доста надълече и се забързах. Обаче сега в очите ми се вряза восъчножълтото лице на чичо Кольо. Замислих се - не е ли това „жълтата гостенка” ?.Значи тя е влязла вътре в него и побягнах да догонвам козите, защото можеше да навлязат в забраненото горско или да кривнат надолу по полското. Тогава правят големи бели и ядове, както на пастира, така и на стопаните. Над сто кози са. Какъв пастир си ти? – Рекох си. Да,ама
кученце ще си имам! – Зарадвах се по детски.
Направих си сметката – получаването на кучунцето се падаше по Петровден. Неусетно денят дойде. Нетърпеливо се озовах при чичо Кольо. Той, по-скоро бял, отколкото жълт, с хлътнали бузи, направи нещо като усмивка и вика: ахааа!Много хубаво, идваш точно навреме, кученцето расте здраво и игриво; майката вече не му дава да бозае, а то трябва да се храни добре. Сега за го видиш – разговорно почти всички от селото за образуване на бъдеще време употребяват частицата „за”. Влезе в една пострйка,покрита с ръжена слама. След секунди излезе, стори ми се с една бяла топка пред гърдите. Вземи го и бягай бързо! Майка му, ако усети, че го отнемаш, ще те изяде. Пак направи опит за усмивка, а охтиковата кашлица, напъвайки отвътре го принуди да изпусне малкото. Смаяно, то се озърна, разбра, че е освободено и се шмугна в шубрака от бъз.
Не, няма сега да го взема. Отивам на Калцунка. Там дядо жъне и вечер не се прибира. Остава да спи на нивата- хем да печели времето от пътя, хем да варди крушите от незнайни „доброволци-берачи”- от устата , вместо крадци, изкочи това словосъчетание под въздействието на появилото се около войната множество от разни форми на доброволци.
Ха! Таман за ми донесеш една торба круши – чух през измъчената усмивка на чичо. Усетих и шеговитост, но приех желанието насериозно. Прехвърлих торбата през рамо. Вътре имаше цял самун хляб и голям заструг с овче сирене. Не беше лека, но не можеше и мисъл да мине през главата ми за облекчаване на товара – имах задача да занеса храна на дядо, главата в къщи- изпълнява се, и толкоз. Мислите, породени от срещата с чичо Кольо се затаиха някъде навътре, отстъпайки сега място на други, заети с изпълнението на задачата. До Калцунка се отивае по няколко полски коларски пътища, които пресичт дерета и рътове. Имах немалък опит за ходенето дотам. Преди всичко следваше да преценя времето, което ми е
необходимо за отиване и връщане. Осномната цел вече е вземането на кученцето. За нейното най-сорошно постигане, мислено набелязах пътя, по който ще поема. Погледнах към небето – нямаше ни следа от облаци. Взорът напред се губи в много далечен хоризонт, до който се простира обляна със слънце шир;само около северозападните страни на близките предмети и дървета се гушеха , скъсяващи се сенки.Те изглеждаха като тъмни шарки по ширещите се зелени и жълти райони.Под впечатлението от гледката ми дойде хорската приказка, че сега в полето „Се пече Хляба”. Колко вярна е!- Възкликнах и завъртях поглед наоколо.
Ечемичените и ръжените ниви бяха ожънати. В пирамидалните купни от снопи се съдържаше част от този хляб. Друга част стоеше в пшеничните и още зелените овесени ниви. Дошъл е редът за жътва на пшеницата- най-важната хлебна съставка. Навсякъде се виждаха жътвари, захванали по-тесни или по-широки пости; тук- таме се мяркаха и самотници.
В нашия край се жънеше с каварма – неголяма, леко сърповидно огъната, коса и паламарка. Жътварите по цял ден мятат каварми и паламарки, пълнейки ръкойки от скъпоценните стъбла сьс зрели класове. Три-четири ръкойки се вързват в сноп с въже, подръчно приготвено от изкубнати заедно с коренището стъбла от прибираната култура. Кавармата е стоманен, наклепан като косата, а не назъбен подобно на сърпа, инструмент. Паламарката прилича на трипръста полуръкавица с рогче, завито навътре към дланта; изработва се от твърдо дърво. Въпреки неприятностите от горещината, слънчевите горещи дни се считаха за най- благоприятни за жътва.
Такъв ден е днешният. Премерих сянката си, беше почти четири стъпки- значи още не е пладне. Прибавих малко бързина към хода. По пладне трябва да съм при дядо. Дори по-късно, към икиндия да стигнех, той нямаше да ми се сърди, но не мога да го оставя без храна за обяд. Правя и моите сметки около връщането – набиране на круши, без дядо да разбере, не че щеше да ми се кара или да ми откаже- не, той е добър човек. Цялото село знае неговата всякогашна готовност за взаимопомощ. Просто намирах за срамно плащането за кучето с круши. От друга страна, може би крушите щяха да помогнат за оздравяването на болния. Зарадвах се при тази мисъл – и аз с нещо ще помогна срещу страшната болест, а мама ще разбере, що за съвест имам! Ех, съвест, съвест, май взех да разбирам, какво предствляваш!
Сутринта тръгнах бос. Вече напеклата се земя пареше по стъпалата, което ме караше още по-бързо да ги местя. Така още повече ускорявам хода, но не чувствам умора, а се засилва желанието по-бързо да видя дядо. Навлизам в немалката местност „Калцунка”.Какво причудливо име, откъде ли произлиза? Забелязал съм: невероятно находчиви са хората, когато дават прякори или наименования на хора или неща от ежедневието. Смисловото съответствие на
наименованията с реалността е толкова голямо, че те бързо, но дълготрайно се утвърждават. Завладян от тази философия, неусетно съм се приблизил към целта и пред погледа изплува голямата круша. Високо разклонено дърво; наоколо друго подобно нямаше. То растеше почти в центъра на голямата нива. Плододаваше всяка година едри красиви червеникаво- зелени, ароматни и вкусни круши. Миналата година с плодовете му напълнихме една волска кола с канати. Крушата стана толкова известна, та чак някои за обозначаване на местността казваха „При дядовата гергива круша”. В нивата растяха още две по-малки крушови дървета. Отдалече изглеждаше - трите дървета растяха във върховете на един триъгълник.
Вече вървя из нивата, ала дядо не се вижда. Зачудих се. Западно „Калцунка” граничи с местността „Лахнаджиев кладенец”. Там също имаме нива с две
круши. За да вкарва злосторниците в заблуда, дядо жънеше и спеше ту на едната, ту на другата нива. Ами сега къде ли е! Дядо..оо, дядо..о – започнах да викам. Никой нито се показва, нито се обажда. Повтарям виковете, озъртам се. Ето, из слога зад мене почти изкача дядо. Видях те отдалече – захилен вика той. Реших да те изпробвам:какво за решиш и какво за направиш. Ами, такъво,Лахн... тука той ме прекъсна – правилно направи, та взе да викаш, след този път и в тази жега силите се пазят. А сега да сядаме под крушата, на сянка,я виж, как прижуря! Напълнил съм дюдюла със студена калцункинска вода, откъснал съм няколко хубави круши, още не са съвсем озрели, ама са сладки; с твоите зъби добре за се хрускат. Към крушата водеше тясна, с утъпкана пшеница, пътека. Седнахме направо на земята. На сянка под нея е приятно прохладно. Дори дядо си наметна горната дреха. Подадох му торбата, Ух..у.. цял самун, пълен заструк със сирене, заструкчето-солениче, като прибавя и някоя по-мекичка, леко посоленка крушичка, за имам ядене до ожънването на двете ниви. Ами докога смяташ да стоиш тука? Абе то ..., не крушите са най-важни, по- важно е житото. Хората като минават оттука по работа, за жалост има и нарочни злосторници, се отбиват, примамени от крушовите дървета, без да се съобразяват с житото. Изтъпкват го, а то е вече узряло и не се изправя. Такъво жито е напълно поразено, не може да се ожъне, да се прибере. Та, хич не ми е жал за някой друг откъснаг плод, напротив, сам на всекиго давам по нещичко, когато съм тука. Затова до дънера постоянно се мъдри купчинка от плодове. Мъча се да предотвратя кощунството, с което „уж хора” поразяват узрелия, отгледан с чужд труд, без значение е, какъв плод. Затова стоя тук и прибирам житото. Нека някои да ме смятат за странен! Тука съм за правото и доброто.
Когато пожъна, ще се прибера. А крушите ли! Неблагодетилите никога не са толкова старателни, та всичко да приберат. За нас все нещичко за остане. Жалко! – Лишават баба ти от благодетелното удоволствие да раздава плодове на хората из махалата! Ах, знаеш ли защо хората по разни поводи си раздават?
Чувал съм „За Бог да прости!”- Отговарям. Даа и споделят си взаимно чувствата, на какво са способни вътре в душата. А защо толкова много круши си наашладисвал- тука, на „Азмака” , на „Модичевото ладенче” , къде ли не из мерата. То е дълг разговор, ама за ти кажа някои неща. Бях по-малък от тебе. Почина баща ми. Майка се беше споминала преди. Чичо Желю ме цани на работа в чифлика край Равна гора. Чиракувах на един аладаглиец, Георгаки. Значи от сегашното село Пъстрогор, православен, наполовина грък, наполовина българин. Учил е модерно земеделие във Френско. Много разбираше от всякаква работа в чифлика, който в същина управляваще. Не само знаеше, а беше добър, умен човек. Като забеляза, че съм старателен на практика ме учеше на онова, което знаеше. От него се научих да правя и ашлами, Както виждаш, навсякъде по нашия край растат круши-дивачки- богат материал за облагородяване. Той казваше: Георги, на нас православните християни, за да пребъдем се налага не само работа за хляба, а да съзиждаме по-благородни неща. Тогава заобикалящите ни с друга вяра ще разберат, че с нас им е по- добре, ще започнат да ни уважават, а ние ще вървим напред. Само да можеше да видищ какви очи ококорва бея, щом види нещо хубаво. Онзи ден като погледна плодовете от родилия вече франкски калем, лигите му потекоха. На Султана- рече -ще те похваля. На душата ми мехлем падна, не заради прочутоста ми пред Султана, а заради възможността за нашето православно добруване. Чичо - караше ме така да го наричам- Йоргаки носеше благородни калеми. При него, все едно земеделко училище изкарах. Близките му отглеждаха копринени буби. Пашкулите продаваха на франкски търговци. Да знаеш само какви черничеви градини беше направил край Марица. Понякога, когато работата в чифлика позволяваше с каруцата до там ме водеше, не за работа, ей така градините си да ми покаже. Усещах го и като малка награда за разтуха. По работа ме вземаше в Одрин. И там имоти имаше. Никога заповедническа дума не е продумвал за отиване в негов имот, а камо ли негова работа да вършим. Един път рече – познаваш ли града? Много пъти съм идвал , но да го позная, време не съм имал. Вържи коня, ела сега да го видиш! Минахме, покрай „Селим Султан джамия”. Голяма работа – чудя се аз! Завихме на изток, след стотина крачки спря при един празен двор. Продава се, искаш ли да го купиш? Свих рамене. Какво можех да кажа, такова нещо се купуваше само с алтъни. А при мене, само фаш...., замълчах. Минахме и покрай черквата „Свети Георги”. Това е нашата Черква. Да влезем да запалим по една свещ! Такъв човечен човек беше.
Есента, по Димитровден, когато се плащаше за чиракуването, извика ми много високо, Георги, къде си, идвай бързо! Стреснато се явявам, ето ти хака! Заплатата де, тогава „хак”и викаха. Броя, май парите са малко, ама с тях се мъдри и една голяма изписана хартия. Давам ти половината от хака, а този лист е тапия за онова място до джамията, купих го на твое име. Кажи на чичо си...Желю да зне! Ако ти се кара за по-малкото грошове, аз за се разправям. Одържа ми цената на няколко пъти. Сдобих се с двор в Одрин. Без него това никога нямаше да стане. Тапията още е в кожената торбичка при тескеретата и другите турски документи, ама двора е в Турция – чужда държава – нищо свободата е по-важната. Какво стана с аладаглията? - Продължавах да се интересувам, използвайки тая рядка възможност. Нещо сви гърлото му, почти задавен мълчеше. Капки сълзи изтекоха от очите, спускаха се по браздите, образувани между бръчките на лицето.
Спомина се, не, убиха го, Бог да го прости! Как така, кой? Читаците по време на бъркотията по преображение през 1903. Бях из къра, а и другите всеки по работа в туй работно време. Дошли двама, уж редовни аскери на проверка, а те били читаци, избягали аскери, искали жълтици. Той се скарал с тях , на пашата рекъл ще ви обадя. Хората наблизко чули разправията, гръмнало се. И аз чух гърмеж, ама то тогава постоянно се чуваше бу..ум, бу..ум. Прибрах се чак вечерта. Бяха го откарали.
Вземах калеми от неговите ашлами и ги прехвърлях в нашенското. Много от крушите носят спомена за него. Ох, мъка! Ама трябва да се съзижда. Приятно ми е да съсиждам живот. Ето на вие децата – да сте живи и здрави! Бонка, чедо, чувам: учиш се добре. Трябва да продължиш учението нагоре ...! Сега е друго. Не е, както по времето на нашите младини – безплатно се обучаваш само срущу чиракуване. Дойде време и за да чиракуваш, трябва училище да си завършил.
Хапнахме по малко. Почувствах умора и се опънах назад по гръб върху голата земя.Унесох се в дрямка. През нея усещам: дядо прибра яденето, зави ме с горната си дреха, говорейки тихо, сякаш на себе си; ха сега поспи малко! Аз, за да не преча, отивам на другата нива да пожъна останалото кюше. През полусъня минаваха приказки на други близки: „Дядовите ти кюшета са най-малко половин декар; винаги, когато жънем заедно, щом накрая на постата преброим снопите, неговите са повече даже от тези на баща ти; снопите му стегнати, неразрошени”. А той тихо продължаваше – като се наспиш, викни ми преди тръгване!
Дрямката бързо ме освежи. Станах, почти подскочих, подтикнат от мисълта за кученцето. Закачена на дървото висеше опразнената торба, с която донесох яденето. Каква сгода! Дядо е на другата нива, май нарочно е изпразнил торбата, за да сложа за вкъщи крушите, събрани до дънера; ще набера още, нали имам обещание към чичо Кольо. Грабнах торбата и почти на „хоп” се озовах сред плодовото царство. Избирах „хващащите” окото. Напълних съда над половината. Тежичко е, иска носене. Поомекналите до дънера плодове оставих на дядо. С нарамена торба, колкото можех извиках: тръгвааам и потеглих за село. Слънцето още е високо, но вече напичаше от запад, май нарочно нацелило се в тила ми. Освен бялото кученце, нищо друго нямаше значение.
Все пак, чака ме повече от час път, по които всичко ми е познато, мога да мисля и за други неща. Хрумна ми мисълта за дядо. Започва седемдесет и третата година. Стар е, съсухрен, попригърбен, ама без работа не стои. Скрил се в слога, за да види какво ще правя, щом него го няма. Защо се интересува от това? Само забавление ли е? Не, не отива на такъв сериозен човек! Какъв съм глупак! Искал е да ми покаже, че в подобни случаи, в тая жега, не трябва да се втурваш като ахмак. Първом огледаай се, ослушай се, повикай и тогава - решавай и деиствай! От малък, от как се помня, повечето време съм прекарвал с него. С тетю не можех и да бъда. Откакто войната започна, мине не мине някой друг месец, него все „запас го викат”. Вкъщи след дядо, аз оставах най-големият мъж. Помня случая, леля ми казва било е през 1939 г. , значи нямал съм пълни пет години, когато дядо за пръв път ме заведе на нивата – той ореше, а аз пасях биволицата. Говореше ми:маслото трябва да се изкара. От тогава до тази година, всяко лято пасях наши и чужди говеда, не само за да си изкарвам хляба и цървулите, а най-важното, както ме съветваха родитилите да се науча и свикна на труд. Това лято ме направиха козарче. Днес смесих „моите” кози с махаленските, защото се налагаше носенето на хляб за дядо.
Научи ме на сечене и дялане на дърва да оседлавам магарето, да впрягам воловете и т.н..Най-впечатляваща
в това отношение остана есента на 1943 г. Трябваше да се засява, а тетю пак е „в запас”. Дядо имаше сериозни кризи с хернията. Една сутрин, навън ръмеше. през охканиците чувам гласа му – Боте, отиди до училището, помоли се на учителката за днес да те освободи; кажи и, че ми трябваш за сеитбата! Учителката недоумя, какъв сеяч мога да бъда аз, такъв дребен! Бях добър ученик – добре, сеитбата е сериозно нещо, ако трябва и за утре те пущам.Утрето щеше да е събота, значи към отпуската се присъединява и празничния ден – неделя. Отидохме на една недалечна нива. Беше влажно, приготвени сме за оран с рало. Дядо захваща първия кръг, аз вървя отстрани до него – това онова показва ми той, докато стигнахме до мястото, откъдето започнахме. Сега хвани дръжката, отпусни се, тъй, тъй, направихме и втория кръг. Облян съм в пот, малко почивка и пак – започнах да ора, нямах девет години. На последвалото лято ме научи на коситба и на жътва. Постепенно овладявах работите около селския живот. Показа ми как става ашладисването. Прави се сега по Петровден. В багажа си носи инструменти – тесла, трионче и косер, завити във влажна кърпа свежи калеми, Из мерата за общо ползване растат десетки ашладисани от него круши, наричани от хората „Дядови Гергиви”. За живота му беше особено важно да създава живот. Всичко, което правеше – отглеждане на растения и животни, събиране на дърва, поддържане на сградите и т.н., в края на краищата беше насочено към една цел – отглеждане на потомци. За него оставаше само удоволствието от труда и успеха от полаганите грижи. По големите християнски празници ходеше на Черква. Вино и ракия
пийваше „само за адет” при възникващите случаи. Пушене на тютюн, Боже упаси! Въпреки че в семейството, отколе се отглеждаше в доста голямо количество тази ужасна „култура”. Какво да се прави? Налагаше се, от нещо да се изкарват, макар трудно , с много неприятности и малко пари.
Само веднъж съм го виждал напълно отчаян, плачещ, даже ридаещ. То беше през март 1945 г. Получихме съобщение, че тетю е убит на фронта, някъде в Унгария. Страшна вест, голяма мъка. Направи се и формално погребение. След месец обаче дойде нова вест: станала е грешка – баща ми, единственият син на дядо, временно изчезнал. Не е за вярване – погребахме тетю, а той е жив! Голяма радост, но дядо се успокои, чак през юли, котато баща ми се завърна. Вече беше се родил и най-малкият ми брат Георги – станахме трима братя и две сестри.
Завладян от мислите за дядо, което можеше да продължи до утре, неусетно се оказах пред крайните къщи на селото. Погледнах Слънцето – наклонило се е към икиндия. Икачвам се нагоре – ето двора, където е оня палавник,но не знае, че след минути ще е в прегъдката ми. Чичооо, провикнах се. Чичо Кольо се показа. Ето крушите, ама нито дядо, нито някой друг знае. Ти да не си ги откраднал? Аз от дядо не крада, ама.... и се замотах в обяснението.. Ама аз ти казах на майтап. Давам ти крушите за здраве, а ти ми дай кученцето за радост. Нека това да ни е пазарлъка. Изпразни торбата и сложи малкото върху нея! За момент, таман майка му я няма.След минути ми подава Белчо. Веднага така го нарекох, заради белия му цвят. По-късно той леко пожълтя, но името му се утвърди.
Отнесох го вкъщи. Беше неспокоен. Осгавих го затворен в една сая, с малко натопен в суроватка хляб. Реших да не го тревожа повече за днес. Сутринта на другия ден се показа като лакомник. Взех го с мен – ще го правя помощник-козарче. Не беше ходил из полето, всичко му беше интересно и не смеех да го оставя по-далече от погледа си. От време на време го носех. Към края на деня показваше такава умора, при която, вероятно без моя помощ, нямаше да се прибере. Носех го блажено отпуснал се на ръцете ми. През следващия ден всичко се повтори, а аз не преставах да му викам Белчо, Белчо! На обяд му издоих мляко, което лакомо излочи. Това се повтаряше дни наред.
След известно време забелязах, щом около обяд, козите, понаядени спираха под сенките да попладнят, той незабавно заставаше срещу мене, с молещ за мляко поглед. Към други храни посягаше, само след време, изминало от лоченето на млякото. Свикна, нямаше нужда да го нося, а изминавахме дневно минимум по десетина километъра. Вървеше или заставаше близо до мене, само боязливо преминаваше през деретата с вода. Тогава му помагах. За повече от месец, нито веднъж не се изгуби. При произнасяне на името му веднага се озърташе и притичваше към мене. Сутрин, щом види да вземам тоягата , радостно завърта опашката и се затичва напреде , без да се плете в краката ми. Близките ми се чудеха, шеговито започнаха да мълвят за белчовата войнишка дисциплина. Все пак, ако аз по някаква причина не тръгвах с козите, той не тръгваше с тях, оставаше в двора и не го напускаше. Изглежда Белчо се беше здраво привързал към комбинацията от моя „образ” - кози- обедно мляко.
Дойде Богородица, 28 август, голям празник. След дни започвах третия клас на прогимназията. Много ми се искаше в този ден да не ходя с козите. Цяло лято не бях оставал свободен в село. Обикновено в такива дни се създава празнична обстановка. Военните години се забравяха. Младежите организираха нова форма на забавление сред село – разходка по двойки, така нареченото „стъргало”. Ние, по - малките вече се притакаламисвахме към по-големите младежи и девойки. Имах чувството, че изоставам. Беше ми интересно да взема участие в „стъргалото” след обяд. Сутринта, както вече бе говорено, очаквах някой да ме отмени от задълженията със стадото. Обаче по едно време баща ми, меко каза: не можахме да намерим кой да те отмени, пак тръгвай!
Не направих никакъв опит за спор. От устата изкочи моменталното добре, но ще ги откарам отсреща в „Прангия”, ама няма да взема кучето – то може да се уплаши , когато преминаваме през реката. Мигновено си направих сметката. Там гората е голяма дъбова, козите не й вредят, хранят се с иначе безполезните храсталаци, не бягат много и аз няма да се изморя. Привечер като се върна по-раничко, ще има време за разходката. Баща ми замълча, значи се съгласи. Бях сигурен, ще се срещне с горския, ще му каже, а той винаги е бил убеден, че няма да допусна козите в младия участък, на който те нанасят големи вреди. Затворих кучето и тръгнах. До набелязаното пасище се стига за повече от половин час. Очертаваше се облачно негорещо време. Днес ще се належа – мислех си.
Още с изминаването на стотина метра, замисленото
започна да се обърква. Белчо намерил пролука, измъкнал се е незабелязано, тичешком се блъсна в краката ми, за да привлече внимание. С виновен поглед се вгледа в мене, молейки за благоразположение, което от своя страна сочи посредством въртящата по особен начин опашка. Няма как, получи го, защото с появата си разведри мрачната обстановка, впечатление засилено и от моментното блясване на Слънцето. Козите май усещаха накъде ги насочвам и продъжихме към реката. Водата й, сякаш лазеше по дъното. Над течението се показваха множество камъни. Безпроблемно я прекосихме. Козите, оказали се на обилна трапеза се захванаха с любимото си гризане на разнородната чиста шума. Няма жега. Козя идилия охранявана от козарче и кученце.
Реката, чиято вода през лятото на места се губи, заема дъното на доста голям пролом през Сакар планина. Като води началото си високо от платото, проломът пресича местността с увеличаваща се дълбочина в посока почти изток- запад в продължение на десетки километри. През периодите на валежи и снеготопене става корито на голям водосборен район. Тогава голямото полусухо дере се превръща в значима река, чиито води задвижваха мелничните камъни на пет воденици, разположени по течението.
В местността, която заема част от южния склон на пролома, навлязохме при „Гунчевата” воденица, Замисълът ми беше козите да се движат, пасейки нагоре покрай брега против течението на водата. Мислех за времето на паша да стигнем до „Футчеджиевата” воденица, където има добър брод за вечерното завръщане към селото. Затова с кучето заехме позиция, удобна за контролиране на направлението, без да позволяваме изкачването на козите високо по ската.
Предвижването тръгна плавно по замисъла. Обаче не след дълго прикапа дъжд. Белчо взе да търси начин за защита от мокрото. Издаваше тревога. Небето стана като захлупено с оловен връшник. Прескочи светкавица. Чу се гръм. Кучето изскимтя – явно усеща нещо ново, предизвикващо безпокойство, защо не и страх. Светна се и тресна втори път. Сега козите изоставиха пашата и се включиха в тревогата, което показаха с вдигнане на глави като че ли търсеха възможност за изостряне на слуха и подобряване на зримия хоризонт. В този момент долових тихо, но зловещо ечене. Животните го бяха усетили преди мене. Дъждът се усили.
О оо! През Сакара преминава буря, реката може да придойде всеки момент, няма да можем да я преминем – щракна ми в главата. Спонтанно извиках с пълно гърло: хайде, пъъъч! Подгоних козите, налагаше се възможно най-скоро да стигнем до гичита и да пресечем дерето. Нищо друго не ме интересуваше, главата щракаше само около преминаването през дерето . Пресичайки реката, усетих покаченото й ниво, но се спрях едва на отсрещния бряг. Дъждът вече проливен се носи от силен вятър –буря! Козите са отпреде ми, а кученцето! Бууу – засилващо се чуваше бученето отгоре. Инстинктивно завъртях глава през лявото рамо назад. Така по-бързо пред очите ми изкочи огроомната „глава” на събралата се от планината вода. Приличаше на змейска глава, с издаден високо напред в средата нос и със снишаващи се към бреговете леко изоставащи бузи. Бързо изместих погледа надолу по течението. На няколко крачки от мене то влачеше Белчо, на когото силиците не достигаха да издрапа на брега. Още малко и край! – Тресна ме ужасяващата мисъл. Хвърлих се, водата достигаще коленете, Трудно улових кученцето, направо го сграбчих , не обръщайки внимание на няколкото болезнени удара, получени от влачените предмети. Сам едвам с последни сили издрапах извън коритото.
Нямаше сухо местенце по мене. Мокротия от пот и вода. Белчо примрял от ужас се сгуши в мене. Бурята не стихваше и заставяше козите да се крият из храстите. Треперех от студ. Не за пръв път стоях сред суровите условия на природата. В такива случаи, по малко, колкото може, но трябва да се върви. Вятърът поотихна. Пак се развиках към козите. Разбраха намерението, макар и проточено потеглихме. От страх някоя коза да не изостане из храсталака, с Белчо на ръце, вървях най - отзад. С облекчение въздъхнах, когато видях, че излизаме на път. Неговото наклонено платно беше отцедливо, което правеше вървежа значително по-лесен.
... тее, ...тее - заехтя габровата яка. Отправих взор в посока към селото. Някой бързо крачи. Насреща вървеше баша ми. Горският, чичо Добри като добър служител рано след обяд заобиколил повереното му стопанство. Видял стадото из едрата дъбова гора, но не направи никаква забележка. Когато се завръщал в село, започвала бурята. Това дете, помислил той за мене, в такова време, не ще успее да мине реката. Отишъл направо вкъщи, казал на баща ми: момчето е с козите над „Футчеджиевата” воденица, не прави бели, ама не знам в тази буря как ще премине през приидващата вода! Баща ми грабнал две върхни дрехи и ето го при нас. Как сте? – Пита той отдалече. Добре, всички сме живи и горският не ни е закачал. Знам – той беше у нас. Върви си с кучето в къщи, а аз ще ссе оправям с козите!
Оставих Белчо в саята върху суха слама. Кротко се подчини. Сутринта на следващия ден тръгвам, него го няма. Поглеждам лежи върху сламата, отворил големите пъстри очи, върти крайчеца на опашката, но не става. Необичайно е. Разравям козината, при което прозират няколко синини. Пипам ги - реагира болезнено. Вчера при влаченето в реката се е наранил. По-добре е да лежи. Тръгнах, не се помръдна. На следващия ден се повтори същото. Изял е само половината от яденето. На третата сутрин нося паничка с мляко и си мърморя: „Болен ми лежи Белчо”, префразирайки известната народна песен. Като забеляза млякото скочи, нетърпеливо го излочи. Явно, попреминала му е болката, Оставих го сам „да реши” действията си. Потеглих с козите. Него пак го нямаше. Важното е – възстановява се. След силната буря и големия дъжд в онова страшно дере бяха намерени три бивола, убити от влачените с внезапно застигналата ги вода. За щастие Белчо се беше разминал с подобна участ.
Природата, създавайки своите чада, ги е наделила не само със сетива. Дала им е и ум ведно със способността да се развиват. Така, че би трябвало да усещаш грозящите сили, идващи, както от околната среда, така и отвътре, от самия себе си, включително удоволствието. Отдадени на него, самодоволниге биволи онзи ден, лежейки във вировете под ярките слънчеви лъчи, нито виждали очевадните светкавици, нито чували трещящите гръмотевици. Но какво да се прави? Биволска им работа. Голям търбух, ограден от ужким як костен скелет, накачулен със снопове от мускули, пазен от здрави рога и копита, ама без надеждна охранително-информационна система с достатъчно качествен интелект. Ами то, такива типове, колкото щеш! Сила много, големи, гледащи с бялото очи, ала и те, подобно на убитите недосетили се биволи, че бързо носените от водата камъни могат да удрят смъртоносно, забравят: летящото и с дозвукова скорост куршумче върши аналогична работа. Не дай си Боже! - Има и по-мощни неща! Един мъдрец е казвал: „Не ме е страх от силата на бивола, а от това,че вижда най-големия си кумир в себе си.” Кумирите по принцип са опасна работа. А да си кумир сам на себе си – това със сигурност е най-опасният кумир. Виж, Белчо е друга работа - кучешка му работа – със собствена интелегентно устроена охранеителна система.
Първи септември е. Винаги забелязвам тази дата. Спомнях си онзи първи септември, когато един войник късно след обяд се втурна вкъщи, викайки високо:”Бабо Гергано, войната е започнала”. Боже, Боже, пак ли? Лоши хора, колкото и да имат, все имането не им стига. Затова се правят войните – заключи баба филисофски. Само двадесетина години не чувахме за тази пущина. Из селото и около него в бараки беше пълно с войници. Чувстваше се напрежение. Хората шушукаха, очакваше се нещо неприятно. И, ето пристигна страшната новина. Има ли по-срашно от воната? Питаха се хората.
Днес е друго. Хубавото време се върна. Слънцето огрява „Мечова курия”. Нищо не е пречка за Белчо да усеща моята примесена с козята, добре позната му миризма. След тридневната почивка е набрал сили. Навел муцуна ниско над земята притичва в лек тръс. От време, навреме прави неголеми кръгове, за да се увери в правилността на посоката, откъдето идва следваното писмо. То накрая на дългия трикиломитров ред е толкова свежо, та си заслужава Белчо да вдигне тлава и да отрправи поглед към хоризонта. Моментът е удобен, защото пресича висок синур, а начиная от него се простира голямо келеме, което по принцип е обичано от козите място за паша – обекновено сред него расте тяхното лакомство от млади храсти и бодили.
Преди минути бях пресякъл същия синур, а сега стоях на долния край до яката от габрови, кленови и карачови храсти. Белчо, при такава ситуация, ме вижда директно, значи вярно е разчитал заплетеното писмо от миризми. Въпреки ненапълно преминалите болки около синините, в галоп пресича келемето и ето го, спира пред мене, Този път не се блъсна в краката, както правеше в предишните случаи, а застана фронтално на три разкрача, с вперен срещу ми поглед. С примигващи очи търсеше разбиране за стореното. Молеше за прошка, ако е виновен за непозволената паловост и да го приемем в нашата козя компания. С въртене на опашка показваше радостта си от срещата. Пристъпих към него, леко го погалих. Ласката прие за очакваното одобрение на поведението си.
Тръгнах покрай самозалесилата се яка, сюрията се беше отдалечила. Белчо притичваше на три-четири метра встрани и леко назад. Спирам и той спира, сякаш подчертава водещата ми роля, а неговата е да следва и да действа в съответствие с обстоятелствата. Правеното от това малко кученце събуждаше удивление и нескончаема верига от въпроси. Искаше ми се да споделя чувстваното, ала наоколо само храсти и келемета – жив човек няма. Завъртях глава надясно и за кой ли път, след неочакваната поява, вървейки погледнах Белчо. Последва внезапен отговор с устремен поглед. Не, това не може да бъде! Да не би призрак да ме следва! Нито темпото на хода, нито нещо друго бях променил освен посоката на погледа си – със засилено учудване помислих. Как без да ме гледа разбра, че го погледнах, а той с поглед сякаш ми отговаря: „От същината на кучешката ми природа е; ние кучетата можем да гладуваме, да студуваме, други невсгоди да понасяме, но без приятелство, вярно приятелство не можем, това е то, в кръвта ми е. Три дни в болки лежах, хората от къщи идваха, предлагаха ми вода и храна- хляб и разни там манджи, ама никой не се сети да налее една капка от любимото ми мляко, макар и не козе. Майка ми, откакто съм отделен от нея, се разхожда в ергенски компании на стотина метра от двора, няма начин с кучешката си природа да не ме усеща, но не ме поглежда. Само ти влизаше искрено при мене, даваше млякото и някоя недооглозгана костичка , без което сигурно щях да умра. Щом почувствах сили, тръгнах в неизвестното. Улавях посланието на майка ми – аз изпълних моите естествени задължения; отгледах те три месеца в утробата и два в леговището, кърмих и грижовно, често с ярост те защитавах; вече можеш да водиш независим от мене живот като потърсиш подходящо приятелство, намери го! Аз имам задължения за създаване на още потомства. Сега грижите ми са насочени натам. Не се маях дълго. Ти вече показа към мене голямата си грижовност. Помислих и реших, че тя е добра основа за изпълнението на съветите на майка ми. Не знаех къде сте. Трудно разчитах писмото, оставяно от вас, нали съм още малък, макар че ние кучетата се раждаме научени да четем. Реших, каквото и да ми коства, да ти засвидетелствам благодарността си като на приятел, а аз отговарям с приятелство завинаги.”Така в мислите си разбирах поведението на кученцето. Бях виждал, минаваме на петдесетина метра от майка му, а тя никакво внимание. Все едно казваше: оправяй се сам в живота! Явно, Белчо вземаше фундаменталното за живота решение: най-напред намери си приятел! Защото не си сам на този свят. А лошотии, колкото щеш. Налага се необходимостта от надеждна помощ в труда за тяхното отстраняване по пътя към постигане на успехи.
В осттаналите до започването на училище две недели нещата вървяха без сътресения в ежедневието. Кучето продължи да утвърждава поведението на приятелство. Неотклонно ме следваше в полето, очевидно се стараеше в никакъв случай да не ми създава неудобства и не дай си Боже, ядове!
Дойде денят за започване на новата учебна година. Той отрано застанал в началото на прохода към вратнята не седеше, както обикновено очакаше тръгването, а стоеше. Отидох при нето без познатата тояга, в малко по други дрехи. Стори ми се, че това му направи впечатление и му казвам: Белчо, от днес няма да сме заедно, тръгвам на училище, с козите ще бъдете с дядо, който в този момент се показа, съответно приготвен. Той вместо да върти опашка, подви я, отмествайки се встрани . Дядо отмина, скри се от погледа , а кучето остана с очакваща физиономия.
Влязох вкъщи, взех училищната торба, показах му я, минавайки покрай него. Той стана с неопределено настроение, направи крачка за следване. Не! - Викнах строго, тази торба е друга, почти завирайки я в очитте му. Белчо с неудоволствие се обърна, скри се някъде.
Вечерта дядо каза, че през деня при него не се е появявал. Следващите три-четири дни ситуацията се повтаряше. Някак си странеше от мене. Никога не ме последваше към училището и започна да пидружава дядо.
Зазими се. Сюрията с козите се разтури. Овцете и козите се пасяха от други пастири. Белчо намираше за по-смислено, вместо по цял ден лежане из двора у нас да ходи по къра с онзи пастир, който включваше нашето стадо овце. Никой не го е заставял. Сработи пак природното кучешко. При ежедневните ни срещи, той не забравяше да лизне външната страна на лявата ми китка, с чиято длан го погалвах , поради по-голямото удобство, което изпитвах, диктувано от левичарската ми пррода.
На село през май се преформират овчите стада. В семейството беше решено да се образува сюрия от стотина овце, с която да се занимавам през идващата лятна вакавция и в свободното дотогава време. Не можеше в сериозно семейство на подрастващ младеж да остава време за хайлазуване, още повече бях добър ученик. В здравата българска традиция трудът и личният пример в семейството стоят в основата на възпитанието. Да си овчар на сюрия, в която две трети от животните са дойни или известнто в традицията наименование „сагмал” е сериозна работа. До ваканцията се занимавахме аз в извън учиилищното време и дядо.
Дойде време получих дипломата за завършен трети клас на прогимназията. Задълженията ми изцяло се прехвърлиха към стадото. Прие се за по-благоприятно „моите” овце да се обединят с тези на двадесет години по-големия от мене опитен овчар бай Христо. Той, неуспорим кехая, леко накуцваше. Аз щях да му помагам като чираче срещу предаване на опит.
През вековете е извлечена поуката: човек трябва още от малък да се научи да върши добре много неща, защото никога не са известни капризите на съдбата, а главен участник в твоята си ти. Даже широко се разказваше приказката за онзи цар, който попаднал в затвора, но прекарвал по-лесно, защото знаел добре да плете кошници. Само мама беше твърда – ще учиш в гимназията и толкоз, ама ней си и овчарлъка може да се окаже полезен опит.
Образува се внушителна сюрия с триста брави, както бай Христо казваше, от които двеста и двадесет дойни. Той имаше две големи мъжки овчарски кучета- Куртю, шарен дълговлакнест, внушителен и Чутран, също голям, с гладка като подстригана, чисто бяла козина. С Белчо, макар още негодинясал ставаха компания от три мъжки кучета. Куртю някак си се примери с третия мъжкар . Но Чутран не допускаше Белчо покрай стадото. Бай Христо го беше нарекъл така, защото имаше огромна глава. Отвореше ли паст, можеше да лапне моята глава цяла. С големия джумак се опитвах да опазвам моето куче, а той яростно ме нападаше и само силни удари ме спасяваха. Белчо целият в рани не се отказваше от неравната борба, намираше начини да се доближава до мене и скимтейки молеше за помощ. Намеси се и кехаята, който на няколко пъти приложи древния метод на по-силния. С безжалостни удари застави злия вълкодав да стои настрани от мене и кучето ми.
Бай Христо съгласувано със собствениците на овцете предвид настъпващите горещини реши, че най-добре ще е да се изнесем със стадото в една кошара, в местността „Извора”, намираща се в Сакар планина. Там от карстовия извор блика студена вода. Гората е голяма, но и ливади разкошни има. Овцете пасяхме нощем, прибирахме сутрин преди нстъпване на горещината, дояхме ги и до икиндия пладнене. Отново доене за деня и пускане на паша по хладното. За Белчо, доста израстнал на височина и разширил гръбнак това беше съвсем нова обстановка. Въпреки укротяването на Чутран не се доближаваше до него, придържаше се по- близко до мене. Със съгласието на кехаята давах му по малко разредено овче мляко и хляб. Другите кучета, по стар овчарски закон, се хранеха само със засъхнали тестени топки и млечната вода от измитите съдове.Привелегированото положение като че ли беше забелязано от по-възрастните кучета, които вече заемаха прмирително отношение към хлапака. А той по-спокойно усвояваше овчарския „занаят”, прибавяше и нещо ново във взаимоотношението със мене, не само като приятел, но и като стопани. Оставях ли багажа си, не ровеше из него, както правят мастиите, а лягаше в близост.Друг човек или животно не можеше да се приближи; с нахалниците самоотвержено влизаше в бой; дори къде, къде по-силния Чутран се пазеше от навличане на беля. Няма познати-непознати. Само заедно с мене се допускаше доближаването на някой до моя вещ. А стоя ли до багажа, обикаляше наоколо, ловеше разни животни, включително и зайци или търсеше предмети пипани от човешки ръце – всичко носеше при мене. Събрах колекция от дялани тояги, парчета от кавали, подкови, дори една стара кесия с изгнили в нея книжни пари и още какво ли не. Хората се чудеха, баща ми се шегуваше – да тръгнем за изгубени жълтици! Нередки бяха случаите, нощем овцете да се подплашат от нещо – той пръв се хвърля по посока на „плашилото”, за него то е или любопитното, или опасността за ликвидиране.
Нишо не се е заличило от един случай. В заоблачена, ветровита вечер подкарахме овцете към ожънатите ниви, намиращи се в дол с мисълта: там вече поизморени, те сигурно ще легнат, условие по благоприятно за охрана, в случай, че вълците атакуват, възползвайки се от подходящото за тях време. Така и стана. Тъмница като в рог. Легнах откъм единия край на гората. Завит с ямурлука, с джумака между краката, главата опряна върху единия му край, играещ ролята на възглавница. Бързо съм се унесъл в дрямка – най блаженото нещо за бродещия през нощта овчар. Понякога се дреме върху подпряна под дланите и брадата тояга. Стряскам се от силен шум и тропота на подплашените овце. Поредица от светкавици подсказва, че суматохата е в резултат на гръмотевица. Подплашените овце се втурват в една посока. Белчо, лаейки на неканен гост хуква на друга. Последвах го, викайки у…у,у..у за кураж. Светкавиците осветяват всичко наоколо. На деситина метра Белчо пресрещнал вълк поне два пъти по-едър от него. Озъбен и като господар на дивото вълкът се готвеше да го схруска. Кучето дребно, пъргаво кривна встрани и безстрашно се озова отзад на звяра. Опитах се да извикам, ала уста и гърло бяха от уплаха пресъхнали. Отдолу се чу мощния лай на другите две кучута. В едно кълбо се затъркаляха неканен „гост” и пазачи. Ортакът се мъчеше от другата страна да овладее командата над овцете.
Внезапно отихна. Кучетата задъхани се завръщаха. Белчо изкочи от храсталака точно пред мене. Разбрах, уведомяваше приятеля си – спокойно, всичко е наред. Едва не изхвръкналото от гърдите сърце се успокояваше. В главата нахлу представата от наскоро препрочетеното стихотворение „Балканджи Йово”. След картината, развила се пред очите ми и видяното преди как в мое отсъствие бранеше всяка вещ, до която съм се докосвал, помислих защо да не прекръстя кучето. То, годинакът беше готов не за братя, сестри или майка, а за мене приятеля, за стадото ми, за всяко мое нещо да отдаде живота си. Сега осъзнах приятелството, което ми предлагаше. Не прекръстих кучето само от страх да не объркам нещо, поради недостатъчното познаване на природата му. По-нататъшнте събития показаха невероятната величина на приятелството, което едно същество като куче може да предостави.
Пак е празника „Богородица,” Но, какво значение за овцете има това? Овчарят е длъжен да се грижи за живота им. Боте, обръща се бай Христо, вчера умувахме днеска да отида до село за кърма и хляб, ама от развалящото се време болката в крака много се засили. Оставам да полежа, ти вземи магарето и тръгвай! И в нормалната, спокойна приказка на кехаята, чиракът е длъжен да улови заповедта и само може според акъла си да я изпълнява. Сложих, не по-скоро с нескривана радост хвърлих дисагите върху голия гръб на магарето, качих се и хайде марко...! Потеглихме. Цяла нощ не спал, скоро заклатих глава в полудрямка. Бях овладял изкуството за дрямка, подпрян на тояга или качен на магаре. В презсъницата се сетих за минологодишните събития на този празник.
Дано, тази година да е по-добре!
След близо два часа магарешка езда, включително и през пролома, където станаха събитията от миналата година, влязох в двора. Мама метеше. Ах, таман мислех за тебе, там в тоя балкан! Мамо, много съм уморен, Страшно ми се спи. Сетне за поговорим. За недълго време се освежих. Станах, мама стоеше в трема. Защо толкова бързо, накъде тръгваш? Да събирам кърмилото- отговарям. Не, никъде няма да ходиш. Баща ти вече тръгна да го събира и повече с овцете няма да ходиш. Как така! Бай Христо е болен, овцете трябва да се доят, най – малко два часа път ме чака. Не, няма да ходиш! Аз настоях да останеш, малко по... такъв вид да добиеш, нали след петнадесетина дена в града ще ходиш, в гимназията де. У нас заедно с Вичка дойдоха двете учителки, много приказки надумаха на баща ти, че си най-добрият им ученик и трябва да породължиш училището. Голяма помощ ми направиха, защото той все се колебаеше – пари няма, къща трябва да правим, е така все вика. Дядо ти и той се радва, много иска да учиш нагоре. Наскоро в село беше и баба Ирина, Ботето – вика в гимназията да пратите! Щом разбрах, че днес идваш за сол, казах на баща ти – детето остава овцете и толкоз! Умълчан тръгна да събира ярмата, значи вече е съгласен. Бях сигурен, че той не е против, но все неможеше да реши. Вичка е по-голямата ми сестра – без нейната поддръжка нещата можеше и да бъдат други. Изпълних се с радост. Сега мога да поспя повечко, а довечера на хорището, на стъргалото. Тока започна решителната промяна в живота ми, новата следвоенна епоха наруши традицията – в българските селски семейства да се раждат само земеделци.
След два дни сутринта мама вика: ставай, я виж кой те чака! Изскачам - Белчо, лежейки с вдигната върху предните крака глава устремено гледа във вратата. Неизтраял, дошъл е да ме види. Скочи, втурна се като кумица целуна ръка, изчака обичайното погалване и се оттегли на почетно разстояние. Цял ден се мести из двора, а на следващия - вече го нямяше. Увери се, че нищо ми няма – рекох си.
Ученето в гимназията много ми хареса. Скоро започнах да се утвърждам като един от добрите ученици, особено ми вървеше математиката. Първият срок приключваше към средата на февруари. Ден преди даването на бележниците със срочните оценки, мама се е приготвила, въпреки още суровата зима и тридесет километровия път, който тогава можише да се измине само пеши да дойде в Свиленград и лично да се увери за резултатите от моето учение. По време на вечеря обаче и прилошава и изпада в безсъзнание. Наоколо няма откъде да дойде бързо медицинска помощ. Рано сутринта баща ми, вуйчо и леля я натоварват на волската кола и тръгват за града. Преспи, виелица нищо не ги спира, но по средата на пътя, почти на влизане в с. Левка мама издъхва. Нищо не може да се направи, обръщат колата и обратно. Точно на обяд ми връчват телеграмата със страшната вест. Бележки, бележник вече изгубват всякакво значение. Втурвам се и тръгвам за село пеши, а в главата ми все се мъдри мисълта – ами може да не е вярно. Пристигнах по тъмно. Не е вярно! Ама е.
Плачове, прощаване, погребение – свършиха. Баща ми се приблизи до мене, тихо ми казва – училището свърши. За видим какво за се прави. А Белчо все около мене се въртеше. Излизам сутрин от къщи бърза с лизането на ръката. Тръгвам нанякъде – той след мене. Отправям се за гробищата, тича преди мене. Тръгвам обратно, прощава се с трикратно излайване. По едно време нахлуха мисли, че води някакви призраци. Вглеждам се отблизо в него – мълчи и ме пронизва с дълбочината на почти стъкленопрозрачните очи.
Пресмятам, е двадесети ден от напускането на училището. В двора влизат разсилният с още някакъв, май познат човек. Ах, бай Димитър е, прислужника в гимназията, „конника” му викахме, заради вечно яхналия велосипед. Как така, обръщам се към бай Димитър. Нося ти писмо с вест от директора . Учителският съвет, заради случилото се нещастие и отличния успех взе решение да ти даде стипендия и да влезеш в ревизионата комисия на стола срещу безплатно хранене. Така ще мажеш да продължиш учението. В този момент се показва баща ми, брадясал, съсипан. Като разбра за какво става дума, обръщайки се в моя посока каза: аз не мога да ти давам пари, нямам, решавай ти! Само това и чаках. След триседмично напускане отнвово се върнах в класа. Завърших гимназията с отличен успех. Учителският съвет отново взема решение, касаещо съдбата ми като предлага на Хасковския окръжен съвет да ме има предвид за евнтуален степендиант за техническо висше образование. От там предвид заявките предложиха кандидатсудентско място за Съветския Съюз. След успешно положените изпити в Софийския университет, заминах за Ленинград.
След десет месеца отсъствие се завърнах в село, една вечер, за пръв път с автобус. Емоционално поприказвахме след дългата интригуваща раздяла. Изморени, аз от дългия път, другите от работа, лято е- най-работното време на село. Преди настъпването на полунощ си легнахме. През дълбокия сън, чувам дразнещо дращене по вратата на стаята, в която сам на втория етаж спях. Усещам, но не разбирам какво става и не мърдам. По едно време чувам гласа на баща ми - Боте, Белчо те е усетил, дошъл е, покажи му се, иначе няма да ни остави да спим. Отварям вратата, Белчо! На лунната светлина изглеждаше много пораснал, заякнал. Изправи се, опря предните лапи на раменете , лизна ме по лявата буза, после по външната страна на лявата китка. Получил моята мулувка, безшумно се обърна и тихо слезе по стълбите. Невероятно. Полусънен мъчно осъзнавах току що случилото се. Трудно продължих съня.
Сутринта станах при доста напекло вече Слънце. По това време само баба беше останала вкъщи, другите близки са отишли на жътва. В селото още не беше образувано ТКЗС, всичко се вършеше по традиционния начин. Нямаше трактори, нямаше комбайни, нито камиони. Напъните на историята се усещаха, но реалността с мъка се променяще. Погледнах през прозореца, Белчо на няколко метра от къщата, лежейки в познатата поза с вдигната върху предните крака глава и вперен в терасата поглед, явно очакваше моето появяване. Слязох, отново ласки, милувки. Обадих се на баба, която вече трудно ставаше от постелята, до краен предел смазана от тягобите на живота, очакваше последната му част. Според повелите на традицията за човещината , не само в това, а дори и в лазещо състояние, тя не можеше да изостави грижите за децата. Беше приготвила,
станалата класическа на село закуска – козе мляко и парче корав хляб. Защо не ни изпрати хабер, че ще пристигнеш вчера, баница щях да направя – обади се тих придавен глас. Това беше последното лято, когато я виждах.
Тръгнах да излизам от двора през малката вратичка, кучето подканено ме последва, но стигна до нея спря и се върна. Не беше забравило – натам се отиваше из село, където то нямаше работа. Повърнах се, откъснах една китка, Белчо тръгна пред мене. Очевидно досетил се е– отиваме на гробищата. Заведе ме направо на гроба на мама. И до днес се чудя, какъв е този магически усет, свързващ появяването ми в удивителната логика за обязателното почитане на паметта на майка ми! Дали Белчо осъзнаваше, заровената там е моята майка? Неговото поведение е без съмнение обективен показател за съществуването на фини форми на реалността, които засега човекът не може да включи в сферата на познанието си. Всеки път, когато след продължителни отсъствия пристигах в село, Белчо където, с когото и да беше, в най - скорото възможно време се явяваше вкъщи. Каква е тази острота на нюха, с която от няколко километра разстояние, не само определяше местоположението на приятеля, но и с изключителна преданост оставаше за няколко дни до мене „на мое разположение”? Ходехме заедно до гробищата и завършвахме с „прощаления салют” от три излайвания. Стоеше по негова преценка неоходимите денонощия и отиваше да изпълнява „служевните” си задължения. С времето това белчово поведение приемах като същност на истинското приятелство- „До крайна степен на преданост съм ти приятел, убеден съм в същото от твоя страна.” Относно появата му, ден преди тръгване на дълга раздяла, не смея да правя никакви заключения от страх „отстрани да не изглеждам в състоятие на психическо разстройство”.
Разказваха ми, станал е овчарско „куче-майстор” до такава степен, та не били редки случаите да завръща овцете, когато застрашително настъпвали към някоа нива със селскостопанска култура. Самоотвержеността му при защита от зверовете без разлика на породата, в това число и човешката беше пословична.Никой не можеше да влезе в нашия двор без семеен придружител, иначе всеки рискуваше да бъде мълчешком ухапан. Баща ми, видял се в чудо от тази белчова вярност към нашето, му вързал звънец на шията. Ала Белчо се ухитрил като в налагащите се ситуации лазел без да клати звънеца. Много овчари са го искали от баща ми, но кучето е проявявало един „каприз.” Отказвало да придружава стадата, ако в тях не са включени нашите овце. Това ставало повод за философски тълкувания на нашенските „мъдреци”, изпълващи „Хоремага”. Според тях, приятелството на Белчо е истинско, защото той пази не само стопанина, но и собствеността му. Кой друг е верен като Белчо, а Ботето си вее байряка по света. По- развеселените от ракийката подемали :„Къде си вярна ти любов народна?”....
За последен път го видях, когато през 1957 тръгнах за София на работа в Хладилния завод по разнределение след завършването на инженерството в Ленинградския технологичиски институт по хладилна промишленост. Течаха последните дни на юли. Белчо беше пак с овцете из Сакара. Ден преди да тръгна, сякаш съм му партил телесъобщение, а той приятелски се явява.
Кога и къде точно е починал не зная, но никога не мога да си спомня за мама, без Белчо да се яви в съзнанието ми и обратното. В него, те се явяват като един цялостен двукомпонентен комплекс – мама, дала ми живот, с грижите си до последния момент на своя живот е осигурила подтика за моето развитие, и Белчо - въплътен образ на приятел, цялостно изпълнен със съдържанието на приятелство, без което не може да се гарантира развитието.

ЕПИЛОГ


Преди пет години компания от близки посетихме девическия манастир „Света Троица”, съграден през 1813 г. като манастир за мъже, по инициатива и със средства на Христо войвода. Разположен е върху източната част на „Сакар” планина, в долинка, сред която се разливат студените води на „като с ведро” бликащ карстов извор. Огражда го голяма широколистна, изпълнена приемуществено с дъбове, гора. Наблизо се намира и „Каракольовата дупка”, където според преданията се е криел народният защитник кара Кольо, заедно със семейството си- жена Божура, родом от с. Дервишка могила и двама сина.
Историческите събития са наложили преобразуването на манастира от мъжки в женски. В манастира жвееха три калугерки – игуменката, възрастна образована жена и две може би непълнолетни момичета. Игуменката ни заведе на манастирските гробища. Над добре поддържан гроб стоеше голяма плоча от бял мрамор с надпис: „Монахиня Ирина” , отдолу: 1882 – 1`970 .
Срещал съм исторически описания, според които славяните са наричали „Сакар” планина „Аверелая обраслая”.
+ + +

Дядо Георги Томов почина през 1961 г. Действително цял живот е съзиждал живот. Растенията и животните е отглеждал за благото на хората. С баба ми Герга са отгледали до зряла възраст седем деца – баща ми и шест дъщери. Останал кръгъл сирак на дванадесет години, дядо е отгледал и трите си по-малки сестри. Баба и дядо са направили освен своята, още десет сватби – на децата си и на дядовите сестри. Трудно е човек да си представи девет женски сватби с по десетина сукмана и белкосника – най- малко деветдесет сукмана, купища хасъри, дюшеци и строши. Всичко това е изработено на ръка с почти сто процента собствен материал. Единствените, купувани неща са: сърма, фина и копчета. Към това трябва да се прибавят нещата и за ежедневието.
Великият архитект Гароди през целия си живот е съзиждал катедралата „Саграда фамилия” в Барцелона, а дядо е съграждал фамилия. Гароди е казвал: „За да си умен, трябва да си и добър”. Дядо Георги беше безспорно добър и умен. Освен килийното училище, завършил е и „образованието на чиракуването”. Впоследствие става майстор на живота. Всеки може да съгражда според времето и мястото.
Дядо, поради историческите обстоятелвтва, нито веднъж не е могъл да отиде в купения с тапия на негово име имот в Одрин, в най-големия тракийски град, както той често го наричаше. При хубаво време Одрин се вижда като на длан от върха на „Дервишка могила”. Няколко пъти ме е вземал със себе си да гледаме нашия двор от върха „Каменна могила”. Ето виж най- лявото минаре, по- наляво от него се намира нашият двор. Отиде си дядо с такива, отправени отдалече взори по собстнения двор. Е! Така е по онази част на Европа, откъдето тя е започнала. Странното е, че западноевропейците не могат да разбират чувства, подобни на дядовите! Тези чувства са предадени на нотомците, а те вече са в Европа. Е! Няма какво – налага се всички европейци да се разберат по общоевропейското разбирателство!
..... .
Не е трудно сред човешкото общество да се забележат индивиди с биволско поведение. Гледат с бялото на очите, не за да видят другите с презумцията да ги разберат, а те другите са длъжни да виждат бялото в биволските очи. То е предупреждение, че те околните могат само да се подчиняват и да изпълняват заповеди. Само те биволите имат право на живот, какъвто си поискат и затова са кумири сами на себе си. Всъщност те се смятат за Бог-ове. Не е ли това най-голямото безбожие!?
....

Има сред хората и балканджи Йово. Всъщност, истински такъв може да бъде само човек. Но този човек, не може да си смени вярата и затова не е модерен. Къде, къде по-модерна е героинята Цвята от един лиричен разказ на писателя Георги Рангелов. Там, гимназистката Цвята се влюбила в съученика си Георги. Нещеш ли, на панаира, където се оглеждат хубавици са я запознали с двадессетина години по-възрастния търговец. Той постоянно говорел за пари и размахвал жълтици. Чувствата й към Георги, макар и затаени някъде дълбоко в сърцето не без влиянието на модернизма били помачкани. Цвята взела прагматично решение- отишла е с търговеца. Баба и одобрително потривала ръце. Ама, година – две и станали много, неводещи към щастие неща. Късно разбира – парите не са всичкото в човешкия живот. Разбира се и без тях не .може.