Powered By Blogger

25 февруари 2010 г.

България е статична страна- интервю от 2006 г

- Казвате, че на вас като социолог изборите не са ви интересни. Защо?
- Разбира се, чисто професионално ме интересува каква е тази ситуация, в която няма ясен диалог, не се обсъждат платформи, никой нищо не обещава - дори в социалната сфера. Няма обещания, които биха ангажирали индивидуално избирателя. Основните аргументи са личностни или как конституцията ограничава президента.
Такава кампания мисля, че се случва за първи път. През 1996 г. се получи фалстарт с Пирински. Тогава всички се разделяха по оста "изток-запад", "демокрация-комунизъм". През 2001 г. двама се биеха, спечели трети. А сега няма битка. Има някакъв странен театър. На сцената играят няколко спектакъла, публиката мълчи и не реагира. Усеща се обаче общо напрежение. Получи се ситуация, подобно на спорта, когато всички са се отдръпнали и играчът е пуснат да играе както реши. Всички чакат да видят той какво ще направи.
- Защо Първанов се оказа без съперници?
- Той е добре облечен, добре стои в кадъра и най-вече не произвежда особено резки движения за разлика от Волен Сидеров. Лидерът на "Атака" изговаря това, което много хора мислят, но е срамно и невъзпитано да го кажат - и за американските бази, и за новите ни съюзници, и за ромите, и за турците. Здравият разум на българите обаче подсказва, че всичко, което е остро, може да е вярно, но остава съмнително. Затова хората няма да гласуват за Сидеров, а за Първанов, който успя да събере в себе си образа на средното. Той стои и мълчи, а ние отсреща - също. В това е единството между претендента и публиката му. Мълчанието пак е свързано с прагматизъм. Изборите са обвързани с датата 1 януари 2007 г., но никой не казва какво ще стане след това. Първанов затова и печели - защото датата се оказа непоклатима.
А "Атака", откакто съществува, го казва: "Ние не сме готови за ЕС, влизането е втора ръка". В деня, когато излезе докладът на Еврокомисията, медиите подеха същата песен. Когато сегашната власт беше в опозиция, говореше същото. Сега всички се оказаха изправени пред феномена: "Кралят е гол".
- Не сме готови икономически?
- По-сложно е. Преди години един норвежец оприличи поведението на българите на ученици, които постоянно се съревновават за одобрението на учителя. Управляващите тук подготвят материала така, че да се харесат на учителя в Европа, а не на управляваните от тях тук. Но както казва Ортега-и-Гасет, в Европа всички сме различни. А българите не искат да са различни, те предпочитат модела "алафранга". Това са рисувани орнаменти, които отдалеч приличат на хубава западна архитектура, а отблизо се вижда, че е пълна имитация. Това е типът поведение "Бай Ганьо".
- Какво толкова ни очаква след 1 януари 2007 г., което никой политик не формулира?
- Нищо стряскащо, но някои неща трябва да започнат да се случват - всекидневни свидетелства за спазване и защита на правата на гражданите. И търсене на сметка за неспазване на отговорностите им. В България границите са размити - тук няма престъпници, защото те не знаят, че нарушават закона. Тук просто действат други правила, при това толкова автоматично, че никой не се замисля как те влизат в противоречие със самия живот. Колите по правило карат със 180 км в час вместо с 80 км в час. Или друг пример - пада сграда и убива две невинни жени, защото тези, които са работили по сградата, въобще не са допускали подобна ситуация. Улицата, дори и входът на блока, не влиза в манталитета на хората. Те се интересуват само от това, което става вътре в апартамента им.
Европа отдавна е в България. Обаче тази Европа, с която трябва да се съобразяваме, ни е чужда.
България не рискува, тя стои на опашката. Тя е статична, озърта се и все изпуска момента, когато включването в едно ново движение има смисъл и носи печалба. Включва се чак когато новото заема стабилните позиции на нормалното. Така се случи с НАТО и ЕС. Европа, например, се разшири до границите, когато икономиката стана много напрегната. Ние й идваме малко в повечко.
Но макар в последния момент, ние непременно искаме да се включим, в никакъв случай не желаем да изпуснем общия поток. А се оказа, че светът не е еднополюсен. Системата отново започва да се развива нормално, т.е. различно. Оказа се, че държавите извън Европа и САЩ в своето своеобразие не са по-лоши или по-добри.
- А ние къде сме?
- България е изключително самобитна и интересна страна, която прави всичко възможно, за да изглежда като някоя друга. През 1990 г. се разхождах в Южния парк. Там на една естрада стояха дечица от чужбина и пееха евангелистки песни. Отсреща стояха българчета, облечени по същия начин, изглеждащи абсолютно същите. И дори реагираха на песните по американски. И тези на сцената ахнаха. Те разбраха, че стоят срещу огледало, нямат публика, няма ги тези, които те трябва да обучат. Това умение на българина да бъде с всеки точно такъв, какъвто трябва да бъде, сега подвежда България, защото светът много цени разнообразието.
- Имахме ли исторически друг път?
- Това наистина е историческа участ. България не е извън общоевропейската реалност в новата история. През 19 век много страни в Европа са в процес на национално възраждане и България не закъснява. Тя е в този ешелон. Електричество, чудеса на техниката, лампи, телефони... В края на по-миналия век "Сименс" гради трамвайна линия в София. Вярно, технически се развиват само малки, локализирани места, но все пак го правят. България е реагирала съвсем естествено на икономическите, политическите и военните реалии на всяко време. Всъщност умението да се оцелява е котвата на държавата. Българите не смеят да рискуват. Нещичко сигурно трябва да оставят настрана за черни дни. И това оставено настрана се е натрупало и сега проби в политиката. Закотвянето проби в изборите. В политиката днес няма рискуващи. На тези избори никой не рискува, всички залагат на сигурно.
- Но защо Първанов е единствен и толкова сигурен?
- През 1996 г. с Васил Тончев направихме малко проучване. Оказа се, че гражданите от първо поколение са привърженици на БСП, а гражданите от трето поколение гласуват за СДС. Оказа се, че в културно отношение СДС е ясен, адекватен израз на българското гражданство. Защо СДС изчезва? Защото днешните граждани по никакъв начин не се обвързват с доскорошните норми на гражданството. СДС умира, защото градският манталитет умира. Всъщност селото също е мъртво. Грубо казано, няма разлика между селото и града. Умря и виличката, и туршийката.
- И какво се роди?
- Родиха се тези кадри в интернет на битка между момичета, заснета с GSM. Пак там могат да се намерят кадри на секс между ученици. Роди се "Биг Брадър". Това не е нещо екстремно, това е нормално. Старите модели са отживели, събират прах по гардеробите. Но тези, които ги замениха, не са напълно нови, те не са дошли от Космоса или от американските филми. Те просто бяха извън публичната сфера, извън училището - някъде на улицата или в кръчмата на салатка с ракийка. Тези модели, които бяха ъндърграунд, получиха статуса на публичното. Няма кой да пази нормите.
- Кой ги пазеше досега?
- Съществуваше система на социален контрол - милиционери, училище. Знаеше се какво може и какво не може. Някои ги наричат правила на добрия тон.
- Защо изчезна контролът?
- Свободата... След идването на демокрацията пазарът свали много от забраните и наложи свои стереотипи. Освобождават се афекти, емоции, невербални начини на общуване, които досега бяха опитомявани. Но да погледнем от друга страна. Тази виталност на българина, дълго време потискана от идеологии, сега има шанс. Чалгата е начинът, по който тази виталност опитоми цяла музикална индустрия. Това е културата на българите, когато са просто хора.
- Как ще изглеждаме тогава в Европа?
- Очаква се, че Европа ще ни опитомява. Някога училището даваше образците, може би дори репресивно. Сега то отсъства. Няма също полиция, няма университет, няма църква. Няма ги институциите на модерните общества, където и България е имала място. Те се промениха бързо. Бързо имитираха бакалавърски и магистърски програми, бързо станаха американски, без да се променят всъщност. Това разминаване освободи българина. Сега се очаква, че Европа ще влезе, ще направи класна стая и всички отличници ще седнат отпред, а хулиганите - отзад. Очаква се да влезе учител. А кой е Първанов? Не е учител. Той е този със звънеца, който вика децата да влязат в клас. Въпросът е кой ще е учителят? Защото той не може да бъде някой си експерт от Брюксел или някоя неправителствена организация, работеща по някаква програма. Идва време на твърдо натаманяване, на вкарването на виталността в някаква форма. Може да е болезнено. В Европа се живее трудно, защото там всичко се дава трудно. Ние тепърва трябва да надграждаме, за да имаме база да получим нещо. Това надграждане не можем да го вземем наготово от Европа. Там то е строено с векове. А България още не е изградила приемлив за себе си вид. Иска да получи някакъв вид, който би бил приет отвън, който ще е приличен за пред хората. И не се сеща, че хората там също са различни.

Има ли бъдеще за сегашното настояще

"Вал на катастрофата. Множество променливи и подсистеми на системата функционират на границата на катастрофата. Основни характеристики:
Проблемите трябва да се решават в условията на остър времеви недостиг.
Сериозен е и ресурсният (финансов, кадрови, материално-технически и т.п.) дефицит. Прехвърлянето на ресурси към застрашените подсистеми поражда проблемни напрежения в „обезкървените" подсистеми и може да ги вкара в „зоната на катастрофата". По този начин се формира специфичен механизъм с положителна обратна връзка и разрушителността на „вала на катастрофата" се увеличава.
Без да политизираме излишно настоящите редове е подходящо да споменем факта, че от няколко години нашата страна се намира във „вала на катастрофата". И никак не трябва да ни изненадват трудностите в изобретяването на „печеливши стратегии", отсъствието на ясни програми, не особено приятното за наблюдаване подска¬чане от проблем към проблем, голословието, необмисленото изпол¬зване на безкритично възприети модели и т.н., и т.н.
България се оказа неподготвена за предизвикателството на не-определеността в развитието. Оказа се, че ние сме във времето, но времето съвсем не е в нас. Нашето усещане за бъдещето остана на нивото на първобитното магическо мислене - думите, вплетени в ритуалните парламентарни, президентски, правителствени действия, водят единствено до нарастване на словесния водопад, който налива вода във „вала на катастрофата". Все още не сме преминали онази трудно уловима граница, отвъд която бъдещето ще се превърне в пространство на националния оптимизъм.
Страхът от неопределеността и възможността от възникването на кризи и катастрофи мотивира търсенето на пътища за намаляване на неопределеността. „Отговорността за бъдещето е централно ядро
и есенция на всеки вид отговорност, навсякъде и винаги." (Роlак 1973).
Бъдещето е пространство на човешката свобода и сфера на отговорност пред идните поколения."
Това написа моят приятел Ал.Дейков почти преди 20 години. Актуален е до ден днешен.
Но с бъдещето нещата се оказаха още по-трудни, по - неопределени. Саша вярваше, че изходът е в това - от бъдещето да се вземат подходящите, намерените вече там начини и с тяхната помощ да се решат задачките в днешното настояще.
Но както се оказва такова идеално бъдеще, което е така щедро, че дава решение за всичко ...няма. Или ако го има, то не за нашето днешно настояще. За нечие друго.
Защо смятам така? Защото в днешното настояще има много ясни програми и планове, има и съвсем нови и буквално взети от бъдещето, което е тяхното ... там... настояще.
Но валът на катастрофата става все по-висок и бучи все по-страшно.
Изглежда не можеш да вземеш свободата от утре, на заем. Както казва Кралицата на Л.Керъл - сладкото е само за утре. Свободата е само за днес. Но не са дава, все се отлага ...пак за утре.

14 февруари 2010 г.

За прощаване

Няма такова. Даже по ТВ"Европа" непрощаващите са 40%
Симулация, имитация. Ами защо?
Вид асоциация в едно абстрактно общество, което го няма тук-и-сега.
Лесно е.Безпроблемно.
Отлага съмртоносните отговори.Но не ги измества

10 февруари 2010 г.

За образованието

Тече реформата. И правилно. Но все пак. Остават въпроси. Да ги отметнем-прекалено много отговори се натрупаха с течение на реформата.
Основното качество на реформата, че тя се държи за образованието вместо да го реформира.
А то не е реформируемо. Това е основният въпрос и проблем. Реформата, според мен, би трябвало да промени наличното да съотвества на правилното. Няма такава възможност. Наличното отдавна няма никаква връзка с правилното. Но това е тегоба на всяко образование. То въпреки че се старае все не може да съвмести наличното с правилното. Хегел стана велик върху това несъотвествие.
Проблемът за днешното българско образование не е в това, че то не съотвества на еди какви си норми. Дори и напротив - проблемът е, че съотвества. Но не е нужно.
То, българското образование, е направено за едно много по-голямо и по-богато общество отколкото е сегашното. Като проект, разбира се. Защото проектантите просто не са взимали предвид размерите на българското общество. Имали са други мащаби.
За сегашното реално българско общество това планирано образование е в повече. Не само поради липсата на децата, но и поради липсата на родителите.
Но по фатална е другата липса-нужда от знаещите в една просперираща с празнотата си територия. Нама такава. Нужни са посредниците и дистрибуторите, а не знаещите. Но дори и това е пресилено. Бизнесът, който търси под дърво и камък висшисти с пет чужди езика няма нужда дори и от средно образова персонал. Ще му пречи да ръководи по-образованият!
Та какво трабва да бъде реформирано. Нищо!
Не реформа-тоталното отрязване е нужно.
Но за да се режи са нужни ...знаещите. Не казвам образованите. Това съотношение е твърде условно. Нужни са учителите. За ограмотяване и за нищо повече. Това е голям проблем защото сегашните институции произвеждат всичко освен учителите. Това е първият и основен въпрос за реформата - да се произвеждат учителите. Толкова, колкото е нужно и за каквото е нужно.
За всичко останало трябва да се грижат другите. Ако има кой в България-евала. Но ресурсите и наличността остават тази надежда вероятностна. За занаят и модерен просперитет българчетата трябва да се учат другаде и до толкова, доколкото ще им стигнат паричките на тати и мама.
Но за самите тях все пак са нужни учителите. Не само за четмо, писмо и обноски но и за коренното, истинското. Това се научава в училището. Гимназията е за после. За подготовка към големия свят на модерното, за звания, титли и професии. Университетът трябва да готви учителите за двете- за училището и за гимназията. Но за да ги учи трябва да взима преподавателите отвън. Вътре няма как да отговарят. Няма пари, няма и знания.
Това е реформата.
Да има ясна граница между уцениците, учителите и учителите на учителите. Докато тя не се спазва съзнателно и масово никаква реформа няма да стане.

8 февруари 2010 г.

"Approximate" democracy

D.Varzonovtsev


The democracy in many countries of the post-Soviet space is similar to democracy only if seen from a distance.
A more attentive look would discover that it is absolutely untrue. However, it cannot be said that it is one dormant, idle democracy. Seemingly all the necessary lines inherent to developed democratic societies are at work here – free elections, parliament, division of power, multi-party system, freedom of speech, presence of various civil structures. Nevertheless, they all hardly approach the working democratic system. This is an approximate democracy. It is similar to the real one in the same manner as car Lada is similar to Renault. Both of them are drivable and carry people. But the impression they both create is completely different.
The basic problem of such approximate democracy is the relation between power and society. This relation has a notable defect – citizens and society do not have enough possibilities to supervise and correct the power and its actions.
And not because there are no channels for dialogue and there aren’t present the foreseen by the law forms of communication. The problem is that all these existent forms, channels and possibilities are false. They do not work. Media turned into voices of different and often not quite legal groups of interest. Standard procedures of dialogue with local administration are formal. The judicial system is almost blocked.
The Internet remains a unique place where people freely express their attitude towards "power". For now though - there is a danger that it will become closely watched by the law enforcement bodies.

As a result we observe mass mistrust in democratic institutions identified with real authorities in power.
The trust to politics in Bulgaria has decreased to its lowest level for the last 20 years. Many people simply do not vote. However, it is even more unpleasant that a practice of purchasing voices is spreading. After all, the participation in elections is practically the sole working channel of influence on the power on the part of the “sovereign”. According to the constitution, the power stems from the people, but then completely disappears!

Бельото в съветския стил на живота:

практики за производство на социалните идентичности и различия. (Върху материали на пост-съветските изследвания на съветския начин/стил на живота и собствени спомени на автора)

Д.Варзоновцев

Днес е на мода „припомнянето на комунизма”. Но хората трудно и с нежелание разказват за своя живот тогава точно като за „комунизъм”, освен ако не им се подскаже какво именно те трябва да си спомнят. Много по-ясно чертите на миналото се проявяват в отношението им към вещите, към обикновените неща, като чи ли по никакъв начин не свързани със системата и нейните идеологически вериги.
Ето защо на смяна на политологическите и идеологическите „преобръщъния” така характерни за пост-съветското обществознание през 90-те години идва другата гледна точка за „паметта за комунизма”, гледна точка на всекидневието, на обикновеното(1). В изследователското поле навлизат не само личните документи или „устни” истории и разказите на очевидците, но и „обикновените” предмети на бита. Както пише Н.Козлова – „постепенно се осъществява отказ от третиране на обществото само като резултат от дейността на държавата, където в качеството едва ли не на единствен ресурс на социалната промяна се оказва властта. Вниманието се пренася върху процесите на всекидневния живот, на редовия участник на социалните процеси, взет като „актор”, деец. В различни области на социалното и хуманитарното знание се усеща необходимостта от разбиране на човешкия опит с оглед на позициите на действащите хора, на техните когнитивни структури, смисловата натовареност на действията, образците на чувстването и преживяването, на вербалните и телесни практики на идентичността. Изследването се оказва локализирано на граница на жизнените траектории на хората и развалящата се социална структура” (2)
Тук ще се ползват някои резултати от тази „познавателна перестройка”. Това налага, обаче, да бъдат направени известни уточнения.
Първо, в интереса не просто към всекидневието, а към всекидневието на рухналия съветски строй, се съдържат не само чисто познавателни интенции. Има и нещо като духът на времето, мода на спомените, както и на експонирането на предметите на миналото. В основата на тази мода стои желанието нещата от „тогава” да бъдат представени главно като странни, различни, ненормални. Дори – екзотични. Това го виждаме в множество кръчми, „музеи”, „изложби” на комунизма, които като камера-обскура преобръщат визиите и акцентите, смаляват размера на трагичното минало до шарж, анекдот, до елементарна простотия и глупост.
Второ, не по-малко е и желанието на изследователя (главно на руския, пост-съветския) нещата да бъдат поставени в редицата на „простите факти”, които се случват ...навсякъде. Това се прави въз основа на вече сакрализирани автори – Фуко, Бодрияр, дьо Серто, Халбвакс, Валерстайн и мн.други. Съществена черта на този подход е изместването от нормативно-интерпретативната доминанта, когато върху миналото се налагат мерките на настоящето, на актуалните обществени нормативни и ценностни стандарти към биографично-субективния план на спомените.
По този начин се коригира опитът хората да бъдат обучавани как да помнят комунизма, какво и защо да помнят. В играта между „миналото” и „настоящето” в опита за преживяване на света, който по-принцип е биографичен (А.Шуц) се вграждат странните въпроси, когато паметта престава да бъде редактирана и от питащия за миналото, и от помнещия това минало и се представя като просто и обикновено живеене (дьо Серто). Подобно „успокояване” на въпроса за миналото е свързано с конкретни изследователските практики, които поставят акцент не върху спомените като мисловни конструкти, а върху предметите от това минало.
Но в избора на предметното поле, обкръжаващо и изпълващо житейския хоризонт на „обикновения” човек все пак попадат не всички, дори и не най-съществените, а ..неочакваните, странните, дори срамните такива. Примерът е и в центъра на настоящата студия – бельото, долното бельо, което действително се крие зад горната дреха, а изваждането му на показ поражда интерес и известно съживяване на любопитството и ..всякакви странични интерпретации.
Но в случая става дума не за поредната експозиционна практика на „музея на комунизма”, а за сериозни научни изследвания точно на скритите, невидимите, а по-точно не можещи, забранени да бъдат видяни обстоятелства на съветския начин на живот (3).
За антропологията, за новото хуманитарно знание, свързано с традиция на „Анали”, френския структуралиъм и пост-модернизъм интересът към облеклото, в т.ч и към бельото може да бъде определен като класически. За съжаление в повечето пост-съветски и пост-комунистически материали отчетливо се проследява един вид карикатуризация на реалността. Бельото е изключително удобно за подобен род „смехови” обръщания предмет.
Карикатурните образи на „съветското”, прекалено лесно възприемаеми от външния наблюдател, обаче, по-скоро оправдават, отколкото разкриват скритата зад тях, но и в самите тях тоталитарна машина на потискането. Тук също се крие едно, така да се каже, „познавателно недоразумение”. Това недоразумение е свързано с отричането на каквато и да било връзка между комунистическите практики на потискане и „дисциплиниране” с новоевропейските. Тоталитарната непосредственност на насилието трасформира и прикрива, но не отменя тази връзка. Напротив може би точно това оголване на насилието позволява да бъде разкрита генезата му в новоевропейския проект на „дисциплинираното общество” (Ж.Делез). В този проект тялото, усещането и възприемането на живота се изтръгват от сферата на частното и интимното и се превръщат в публични практики, машини и устройства (Фуко, Делез, дьо Серто). В тоталитарния съветски строй частното практически се изтласква и се измества от грубо-публичното, отъждествява се с държавното и по този начин се деиндивидуализира, буквално се анихилира. Но интенциите съвсем не се изчерпват с тази си крайна форма. Ето защо днес все по-актуално става интелектуалното наследство на Х.Аренд. „В тази връзка , пише тя във „VITA ACTIVA”, ние трябва да изясним за себе си до каква степен е трудно поради новоевропейските усложнения изобщо да се разберат тези рещаващи разделения и различия между публично и частно, между пространството на полиса и сферата на домашното стопанство и семейство, накрая между видовете дейности, служещи за подържането на живота и тези, които са насочени към общия за всички свят; при това ние не трябва да изпускаме обстоятелството, че тези разделения и различия образуват от само себе си подразбиращо се и аксиоматическо основополагане на цялата политическа мисъл на античността. За нас е от само себе си разбираемо отсъствието на строго различие на тези неща едно от друго, защото от изворите на Новото време всеки национален организъм и всяко политическо обществено устройство ние разбираме в образа на семейството като представяме воденето и подреждането на всичките техни работи и всекидневни занимания според типа на гигантски разрастналия се апарат на домашното стопанство” (4)
Тази особеност на новоевропейското индустриално общество лежи в основите на всяка една негова тоталитарна еволюция и трансформация – „франкизъм”, „фашизъм,”, „национал-социализъм”, но особено ефективно се ползва от сталинизма за пълната унификация на живота във всичките му измерения. Главното в този процес на тоталната унификация е било именно последователното и целенасочено изтриване на всякакви граници и различия между публичното и частното, пълното изместване на частното от публичното.
От една страна съветската система се стреми да монополизира частното като не допуска „различното” дори в най-интимните сфери на човешкия свят. А от друга, колкото и да е парадоксално, превръща именно интимно-скритото във всеобщо, брутално го поставя напоказ за всички. Но дори и в тази абсурдна негация на частното съветският строй не е „изпадал” от модерната практика за производство на потреблението – еманципирането на „простите и обикновените неща” като напълно самостоятелни и автоматично действащи публични качества на индивида. Обаче, намирал доста специфични тактики за реализация на тази стратегия.
Много ярко тази своеобразна тактика на съветския строй се проследява в повече от тривиално нещо – в начина на ползването и присъствието в живота на „обикновения” човек на долното бельо.
По-нататък в анализа ще бъдат ползвани някои материали и изводи на руската изследователка Олга Гурова (както и собствените спомени на автора). Това съчетаване освен че дава много интересни и полезни „разрези” на съветския стил на живота, не изпада в неговата карикатуризация. (5).
Руската културна традиция и езиковата нормативистика свързва бельото именно с частната, интимната сфера на живота. Според Гурова тази връзка се индицира в три важни плана.
Първо, това е „скритостта” на бельото, неговата публична невидимост, т.е. недопустимост то да се „разкрие”, да попадне дори случайно на очи. Бельото е скрито зад външната дреха, но е най-близко да тялото. Устните разкази на съветските хора – свидетели на сталинския режим, цитирани от О.Гурова разкриват това.
„Долното бельо това са гащичките, панталонките, а у жените горната част, или грация. Това, което е по-близко до тялото. Но не и чорапите, аз не бих казала, че това е долно бельо. Аз така усещам това. А у мъжете това са фамилните гащи”- споменава жена, родена през 1937 г. Нейният връстник споменава други подробности „Долно бельо? Има такава пословица „без риза по-близо до тялото”. У мъжете по-рано имаше долната риза както и при жените. Преди носеха и гащи, и ризи, и поли, а сега всичко заедно – комбинация. Гащи. Фамилни гащи. Това, което се носи под другото облекло”.
Второ, скритостта на бельото има особена функция – позволява на стопанина си да прави с него каквото поиска, т.е. да го ползва индивидуално-частно. Интимната скритост предоставя на индивида възможност за контрол над тази вещ. Какъвто, както ще стане дума по-нататък, не би бил възможен по отношение на външната дреха.
Трето, бельото трябва да бъде „прилично”- да съотвества не само на телесните качества на своя притежател, но и неговите личностни черти, на неговия вкус.
Тези три качества на бельото като интимна, частна вещ се намират в единство, те са неразчленими, но се проявяват като различия в трите сфери на живот на своя притежател –на улицата, в комуналната квартита и вкъщи, у дома.(6)
Според О.Гурова, улицата е тотално публично пространство, където индивидът изцяло подлежи на външен контрол. Тук той не може да покаже бельото си под никакъв претекст, това е „срамно и неприлично”. В пространството на комуналния бит на преден план излиза „приличността” на бельото, защото то тук може да бъде показано, дори и не може да бъде скрито нито като вещ, нито като личностна характеристика на своя стопанин-вкус, акуратност, невъзпитаност и т.п. В собствено интимната зона – в къщи, у дома, в собствената стая бельото се превръща ...в домашното облекло, изцяло се еманципира и измества външното облекло, остава само.
На пръв поглед материалите на изследванията, използвани от О.Гурова потвърждават този модел на ползване на бельото, неговото функционално-символно предназначение. Но само на пръв поглед. Гурова разкрива, че всички тези важни качества и предназначения на бельото се нарушават, смесват се и се припокриват не така, както се налага от външната публична нормативна практика(7).
Хората ходят по бельо на улицата, показват своето домашно облекло извън домашния кръг, нарушават приличията и смесват предназначения на бельото всекидневно и масово. „Както показват интервютата, отбелязва Гурова, хората в съветската култура едновременно се притесняват и не се притесняват да демонстрират своето долно бельо на публичните местаи.” Според нея съветският (както и повечето други модерни, градски) кодекс на обноските предписва, че долното бельо може да бъде показано в едните места и ситуации, и не може да бъде показвано в други. „Освен традиционната баня, списъкът на публичните места, в които показването на долното бельо не предизвиква санкции не е голям, подчертава Гурова. Той се изчерпва с „плажа”, или „юга” – мястото за почивка, и с „овощната градина” или „дача” – работата на чист въздух. Дачите и индивидуалните парцели за отглеждане на овошки широко се разпространяват след втората световна война и служат за компенсация на жестокия дефицит, характерен за съветски строй. Тук, обикновената картина е такава – мъжът в семейни гащи или в трико и жена с бюстгалтер и сгънати до колената тренировъчни панталони от син трикотаж се занимават с дачните си работи.”(8)
На плажа можеше да се види същата картина не само в следвоенните години, но дори и през 80-те. Мъжете по гащи и жените по бельо волно се пляскат във водата или излежават на брега. Същото можеше да бъде видяно и на полянките по време на екскурзиите, дори и по тревните площи в парковете.
Другото място, където бельото е било простирано сред прането и носено без всякакви притеснения е комуналната квартира. Поради суровия климат за тази цел почти не са били ползвани балконите. А и архитектурно повечето от тях са били по-скоро украса, отколкото можещо да бъде ползвано за каквато и да било утилитарна цел място. Кухнята беше „естественото” място където бельото се простираше буквално над главите на обитателите на квартирата, както и върху врящите тенжери с готвеното за обяд или вечеря. Това не пречеше, но само в случай ако бельото принадлежеше на стопанката, която готвеше в момента.
В много кухни имаше не една а няколко готварски печки, обикновено газови и пространството около тях и над тях е било поделено от обитателите по принципа „своето над своето”. „Чуждото” не се допускаше в „своето” пространство толкова агресивно, че често водеше до сбивания и безкрайни „пунически войни” между живеещите в квартирата семейства.
Но ако някой от тях излизаше в кухнята или минаваше по коридора „по бельо” това на никой не правеше впечатление. Комбинезонът („Комбинацията”) – вид долно женско бельо дори се превърна едва ли не в официална дреха за всякакъв род публични акции в комуналното пространство, дори и на улицата.(9) През 50 и 60 те години този комбинезон, правен вече от синтетиката, главно се внасяше от ГДР и беше предмет на гордост на много съпруги за военни, служили в окупационните съветски войни в Германия.
Но скоро тази практика отминава и жените се появяват в „квазипубличното” , по определение на Гурова пространство на комуналките с „халати”, свободно наметнати върху все същите комбинезони. По халат жените можеха дори да отскачат до местните магазини или да клюкарстват с другите обитателки на големите блокове пред входовете им.
Ходенето „по бельо” – пижами, халати, грации и комбинации беше характерно и за болничния бит. Тук самото носене на бельо отграничаваше „своите” от „чуждите” – болните от посетителите. Посредниците са имали своего рода униформи – все същите халати, но от болничен тип.
Ако обобщим тези наблюдения, както и моите лични спомени бельото се оказва символен посредник именно в неформалното, ненормативното общуване ...навсякъде с изключение на местата на властта. Именно там, а не на „улица” всяко покушение върху униформата и нормата за външното облекло веднага се пресича и се квалифицира най-малко като хулиганство.
От друга страна, както разказват в своите мемуари много от представителите на висшето съветско партийно и административно ръководство, на номенклатурата – дори и на това място появата „по бельо” съвсем не е била рядко явление. В стила на „ръководителя” е било това своеволие, което обикновено е било свързано с безкрайно пиянство и липсата на каквито и да било сдържащи мотиви на поведението.
Тук нарушението е било признак на особеното положение на нарушителя. Но въпреки мълчаливото приемане на ситуацията, задължително е било включването на „случката” в съответните доноси и рапорти в системата на всеобщия контрол не само върху долницата, но и върху горницата в съветското общество.
Така по един странен, но и общоприет начин бельото изпълняваше ...чисто публична символна функция, разграничаваше социалното пространство според ранга и положението на своите притежатели. Всъщност категорията „приличност” разкрива точно това невидимо разделение в иначе „монолитното” съветско общество.
Все пак не мога да се съглася с иначе много дълбокото и богатото изследване на О.Гурова.
Бельото не е само частна, дори интимна вещ, която случайно и периферно се появява в публичния живот. Напротив това е начин, по който публичността не само контролира, но и подрежда частната сфера „отвътре”, т.е. според символните практики на ползването (дье Серто), а не с преки санкции и външно насилие.
Ето защо не мога да приема и основния аргумент на О.Гурова, че масовата практика на ненормирано ползване на долното бельо, както и тоталното му господство във всекидневния живот не само като вещ, но и като ценност, като модел за подражание и подчинение, произтича от липсата на достатъчното производство. Изобщо поради едни или други липси. Лично спомням, че дори и в края на 50-те години на плажа край река Москва вече се появиха и мъжете, и жените, носещи не семейни гащи или чудовищни комбинезони, а бански, макар и от същия материал и със същото качество както и традиционните семейни гащи.
„Ненормативното” ползване на бельото не беше някакъв страничен ефект от всеобщия потребителски дефицит, характерен за съветския начин на живот. Разбира се липсата на предлагането би могло да повлияе, и наистина влияеше върху всекидневната употреба на бельото. Но от друга страна и самият начин на тази употреба възпроизвеждаше и произвеждаше тоталната мизерия.
Днес много се говори за обществото на потреблението. Един от белезите на това общество в стила на живот е необикновеното ускоряване на живота на вещите, тяхната символна смърт веднага след произвеждането им (Ж.Бодриар). Вещите в съветското общество са имали коренно противоположно качество – били са безсмъртни (10).
Отново в тази особена черта в живота на вещите в съветското общество може да се види все същата тотална мизерия, произвеждана и възпроизвеждана от самата система.
Но нещата не се свеждат само до това.
Трябва да се отбележи и едно методическо обстоятелства. Изследванията на Гурова всъщност са ограничени до най-масовия пласт на съветското ГРАДСКО население. А точно в този план нивелиращите механизми на системата се проявяват и най-силно, най-абсурдно. Колкото и да се говори за „равенството”, за уравнивиловъчен характер на системата в града са били представени различни страти и групи.
Илф и Петров описват това разнообразие в своите сатирически романи в началото на 30-те години миналия век. Тогава, както и по-късно съвсем не всички жени са ходили по халат, а мъжете - с фамилни гащи. Имало е и коприна, и тънка изработка, дори и мода.
Модните списания секват към средата на 30-те години, но се съживяват след 1956 година. А през 70-те започва разпространение и на немското списание Burda. Широко разпространение получават и модните списания от балтийските републики. Широко, но „нелегално” се разпространяват и най-масовите каталози на западната продукция Neckerman и Quelе.
Както отбелязва Гурова през 50–те години започва една дълбока ценностна преориентация в съветското общество. Идеологическите норми и инструкции не се поставят под съмнение, но все повече престават да бъдат значими, формализират се и се ритуализират. Интересите се преориентират към всекидневието, към бита. Официалната системна пропаганда реагира на това преориентиране доста бурно и отново репресивно. През 50-те и 60-те години в недрата на тази пропаганда се раждат остро негативните и карикатуризирани образи на „стилягите”, а „битовизмът” се превръща в много сериозно идеологическо обвинение - „низкоплоничество пред Запад”.
В практиката на всекидневната употреба на вещите тези процеси се отразяват по свой начин. Вещите се произвеждат все по-масово, но и по-унифицирано. Грубо - само с три размера – малък, среден и голям. Облеклото беше изключително сиво и грубо. А бельото изобщо безразмерно. Това поражда един вид масова съпротива. Хората започват „да преправят” тези уродливи и изобщо не предназначени да бъдат ползвани като облекло или бельо неща. Появяват се и множество помагала, напъстващи тази масова практика. Популярността на Burda се обясняваше именно с факта, че там бяха публиковани „кройки” на най-масовите модели. Шири се и „кръжочната” форма по шев и кройка.(11)
Мизерията ,обаче, трансформира и това нормално за зараждащото се по същото време потребителско общество на Запад явление. Нещата не само се преправят, те остават „вечни”, кърпят се и се прекърпват безброй пъти, предават се от майка на дъщеря и на края отново остават в кръга на употребата като „тряпки”-парцали, широко ползвани поради липсата на съответните битови приспособления за всичко – при готвене, за почистване, за изолация и ...новото закърпване на следващата „вещ”.
Същевременно новото, удобното и привлекателното получава почти мигновена остро негативна реакция. Ето един от примерите, посочвани от О.Гурова «(обличам) една от тези рокли –камбанки, обувки на висок ток, които тогава трудно се намираха. Модни мрежести чорапогащи. Тази рокля, обувки и чорапогащник си подхождаха много. И отивам да видя една моя позната в болница. Излезе медицинската сестра и ми се скара с най-долни думи. Като че ли съм излязла от кабаре някакво или вариете и правя тук стриптиз. Ето такова беше настроението в обществото. А сега кой и с какво е облечен никому не прави впечатление. Ако се морализира” (12)
Контролът на системата в случая не е институционализиран и се осъществява от прякото обкръжение на „виновния” – в случая жена с мрежест чорапогашник. Словесната санкция маркира нещо неприемлимо за системата – не само външния вид на различната вещ, но и „телесната” експресия свързано с добре подбрания и направен тоалет, всеки намек за сексуалността веднага бива осъден. Публичното мнение може да бъде изразено, както вече посочих „от всеки”, от случайния минувач, продавачка в магазина, съседка в комуналната квартира или медецинска сестра както е в конкретния случай „на нарушението”. Ето още един пример, засягащ непосредствено практика за употреба на бельото. „Беше 1972 г. Тогава бях на 35 години и бяхме тогава в колхоз, а аз много обичах сутрин да ходя на езерото да се изкъпя. Когато се връщах обратно, обличах на голо тяло едно такова потниче от трико и също така трикотажна пола, жега беше. Гледам – идват <...>. Бяха с 10 години по-малки от мен. През цялото време ме засрамваха, че ходя без бюстгалтер. А аз бях много миниатюрна и не ми пукаше за нищо. Но те ме засрамваха” (13)
Нормите, които подлежат на контрол тук вече губят прекия си идеологически смисъл морализират се – срам/безсрамие, скромно/нескромно. Системната монолистност се поддържа от „отворения” характер на санкцията. Всеки можеше (и трябваше) да контролира и да санкционира „отклонението”. Тази отвореност , по-точно прозрачност на контрола е свързана с всеобщото участие в него ...по хоризонтала. Всеки непознат е имал и правото, и отговорността да осъди нарушаването на общата сивота в живота. Дори и бельото не можеше да бъде индивидуално. Мъжете трябваше да носят едни и същи фамилни гащи-тип боксерки от памучна тъкан-черни или тъмно син.
Жените –безобразни и неудобни „бюстгалтери”. „Всичко трябва да бъде просто. Какво е това гърда? Това е полусфера. Ето, взимаме кръг , разкрояваме и зашиваме го. Но кой има такава гръд? Никой” (14).
Тези примери подсказват, че мизерията, която наглед основава този примитивизъм беше системната парадигма на вместавне на безкрайното разнообразие на човешкия живот в немного опростени и лесно контролируеми предметно-вещни граници.
Точно на тази тотална стратегия се противопоставяше практиката за „преправяне” на вещите, изразът на неосъзната, но масова съпротива срещу системата. Колкото и да са ограничени тези практики, те се опитваха да върнат на вещите тяхното човешко предназначение, приватния характер.

Бележки:

1. Вж. например Н. Н. Козлова. Сцены из частной жизни периода "застоя": семейная переписка Журнал социологии и социальной антропологии. 1999. Том II. № 3 http://www.soc.pu.ru/publications/jssa/; И.Е. Козлова ХХ век в социальной памяти российского крестьянства http://www.philosophy.ru/iphras/library/koznova.html ; Гефтер М.Л. Из тех и этих лет. М., 1991)
2.Н.Козлова Сцены из частной жизни периода "застоя": семейная переписка. Журнал социологии и социальной антропологии. 1999, http://www.soc.pu.ru/publications/jssa/1999/3/7kozlova.html.
3. . О. Гурова Нижнее белье в советской культуре: особенности приватной вещи. В „ Журнал социологии и социальной антропологии.” 2004. Том VII. № 2; Алексей Плуцер-Сарно Язык тела и политика: Символика воровских татуировок Предисловие к книге: Татуировки заключенных: Альбом. СПб.: Лимбус-пресс, 2001. С. 9-12Ольга Гурова Советское нижнее белье. Между идеологией и повседневностью Издательство: Новое литературное обозрение, 2008 г
4.Х.Арендт „VITA ACTIVA, Или о деятельной жизни” СПб., 2000,с.165
5. Ольга Гурова Концепция «культурной биографии» вещей. В «Неприкосновенный запас» 2004, №2(34); О. Гурова НИЖНЕЕ БЕЛЬЕ В СОВЕТСКОЙ КУЛЬТУРЕ: ОСОБЕННОСТИ ПРИВАТНОЙ ВЕЩИ Журнал социологии и социальной антропологии. 2004. Том VII. № 2
6. О. Гурова НИЖНЕЕ БЕЛЬЕ В СОВЕТСКОЙ КУЛЬТУРЕ: ОСОБЕННОСТИ ПРИВАТНОЙ ВЕЩИ Журнал социологии и социальной антропологии. 2004. Том VII. № 2 с.100-101
7.О.Гурова, Цит.съч, с.103
8. О.Гурова, Цит.съч, с.102
9. О.Гурова, Цит.съч, с.105
10. О.Гурова, Цит.съч, с.112; Ольга Гурова Продолжительность жизни вещей в советском обществе: заметки по социологии нижнего белья, В «Неприкосновенный запас» 2004, №2(34) http://magazines.russ.ru/nz/2004/34/gurov9.html.
11. Ольга Гурова Продолжительность жизни вещей в советском обществе: заметки по социологии нижнего белья, В «Неприкосновенный запас» 2004, №2(34) http://magazines.russ.ru/nz/2004/34/gurov9.html.
12. О. Гурова НИЖНЕЕ БЕЛЬЕ В СОВЕТСКОЙ КУЛЬТУРЕ: ОСОБЕННОСТИ ПРИВАТНОЙ ВЕЩИ Журнал социологии и социальной антропологии. 2004. Том VII. № 2 с.111
13.Пак там, с.110-111
14. Пак там, с.111

The "hybrid" modernization of Bulgaria (based on a qualitative research of changes in Bulgarian society after 1989)

D.Varzonovtsev

In the visible and as though quite comparable to other countries field of changes in Bulgaria after 1989, things go „as necessary”. Democratic institutes in politics, market economy, freedom of speech and tolerance to cultural and ethnic diversity are created and function. However, in an invisible, hidden and firm manner absolutely other tendencies resist to these changes.
Changes did not lead society to the results which have served as an argument and occasion for their realization. In politics, economy and ordinary life rules a total mistrust to institutions. Corruption remains the leading factor in institutional relations in all spheres of life – economy, education, public health services, and what is extremely dangerous - in judicial system. It is active even in politics where practice of buying votes has been widely developed. The corporate system is also unpromising – small organizations with low organizational culture and bad management dominate here. In the areas of industry, service, and especially agriculture, there are very few effective and competitive firms. Low qualified labor prevails in employment structure and the deficiency of highly skilled experts is more clearly outlined with every day. The resettlement system is significantly misbalanced. Two thirds of the population and economic activity are concentrated in the capital and few other dynamically developing regional centers. At the other pole is the depopulation of the small cities and villages. „To explain something it means to give a plausible substantiation of why in the present state of affairs, - in which there was at least one more possibility ¬ exactly this something was actualized.” (G.Terborn)
Even if this is capitalism, it is very different not only from classical samples, but also from „the capitalisms” of other East European countries and societies. According not only to simple Bulgarians, but also to experts - it is a "rough" capitalism, capitalism in its initial and far outlived in other countries form. As a result the country and society lose innovative and adaptive qualities in an increasing tempo. The hopes that integration with Europe can considerably change the situation do not justify. Something more, Bulgaria remains among the few newly accepted members of EU for which the introduction of restrictive rules on realisation of its membership is not excluded. This backward capitalism has much in common with capitalism in the post-Soviet space which could be explained with many - economic and political, as well as cultural factors.
In a figurative plan, Bulgarian society is "erzats-modern" and "quasi-ritual" - a hybrid, combining not only diverse, but even incompatible elements. Bulgarian researcher A.Rajchev as early as 1990’s had noticed that modernisation remains purely external expression of the adaptation of stable kin based patriarchal structures (or networks of "the second order”) to external, as well as internal, influences and effects of global changes. The author and his colleagues M.Georgieva and N.Obreshkov have connected this with the fact that modernizing effects and practices are substituted and „being reversed”. Decisive conditions for the aforementioned are some traditional behavioral patterns which kept their cultural potential and influence, namely “gurbet” and “alafranga”. Their essence can be defined with the Brodel term – these are some kind of "transformers".Transformers which are not accelerating, but delaying and even turning the direction of the changes. As a result the traditional society includes modernization practices as a resource of its preservation and reproduction.
„Gurbet” could be outwardly defined as a kind of economic migration. Inhabitants of any village or a small city, where they do not have the possibility to earn, in large numbers leave to work abroad. There, however, they do not assimilate, but just the opposite, capsulate themselves and keep all characteristic of their lifestyle, skills and customs. When they come back home, they do not break with the traditional way of life, but remain the same as before departure.
„Аlafranga” (Bulgarian expression with a source “a la Franga / France”) is close in meaning to „simulacrum”. Like the “simulacrum” „alafranga” not simply simulates the "present" in clothes, behaviour and mentality, but substitutes, replaces them with itself, leaving structures of interpretation and comprehension of signs of modernity through a technical inversion of the traditional signs and signification.
From the end of the last century, but especially in the last years, pressure grows in society. People are dissatisfied and disappointed by the course of things, and mainly by the result of changes. This situation is paradoxical, i.e. contrary to the general backlog in wide European and global scale Bulgaria had managed to raise the standard of living for many. Observers have started talking even about a beginning of a middle class. However, critical tendencies have remained – the basic cultural mechanisms that could issue positive effects practically do not work. Education, public health services and social security are in a constant crisis. Criminality grows.
In the course of a focused interview with students from the New Bulgarian University in 2008, participants had come to the conclusion that the deviation and the norm cannot be unequivocally differentiated. Or in the words of the students, „deviations are so many that there’s no space left for the norm”. In quantitative researches of the valuable orientations of young people performed also in NBU for a number of years the classical scale of the anomy by Merton does not give clear dispersion of results, i.e. does not work - on all questions something average is outlined. Young people are ambivalent and inclined to accept the conformism as well as radicalism. But in the nominal scale of values traditional remains a priority – the family, friends, native country.
Both students and mature people, when they want to be explained something, in fact insist to be proved the necessity of doing this, and not that.
There upon the sociology has appeared lagging behind other "explanators". As Terborn has also noted, it is successfully substituted by philosophers and political scientists.
To explain, in this context means - to put a situation in a framework not only due and correct, but also practical.
Once Weber spoke of rationalisation, casting spell off society, when people cease to believe in magic and start acting rationally with trust only in the power of scientific knowledge.
In social sphere, however, the magic – in the form of ideologies and utopias, remained actual. For many the rational explanation is connected with reduction of the case or the problem to the ideological or utopian scheme.
The hybrid modernity in Bulgarian society is also a practical magic in a way - it substitutes the sense and meaning of events and situations. A very good example for classical “alafranga” is the civil society. People know about it, in the public sphere certain images and practices are demonstrated to them - realities that should confirm its existence. But if you ask them if they are familiar with an NGO or had taken part in number of demonstrated and propagated civil practices, they cannot answer.
Today such situation becomes problematic. If even in the classical modern societies "informal", paternal structures and relations remained effective, why exactly Bulgaria needs to be modernised to such a depth?
The problem is that in the last years something specific comes in sight. Mechanisms of "backspacing" of modernisation do not cope with the impact of changes, not only those coming from the outside, but also those made in the society. That is why the reality begins to be percepted by many as chaos. Working routine and traditional explanations are “broken". The effect of compression of the time horizon can certify that. The Future has merged with the Present, people simply cannot and do not wish to plan life rationally. Even when they take credits from banks, many do not think about the moment of paying back. Tomorrow remains unclear and uncertain.
Another way of reversing the changes also lost its relevance for the Bulgarians. In this problematic situation already from the end of the 20th century an image started to form - the image of the "savior" who in a magical way can make things right. And again, this is not some new cultural mechanism - it’s the same old “alafranga”. As our qualitative research from the 1990’s had shown, the image of the savior adds to and develops the traditional image of the “magical helper” (V. Propp), the Big brother, Russia, USA, Europe. The “Big brother” is not very likeable and people say bad things about him but he is needed as a symbol of the tower of strength which by the means of wonder helps Bulgarians to accept and survive the changes even if they do not accept them inwardly. That is to say, on one hand, to keep traditional thinking and behaviour, and on another - to protect the status of modern society, to present it „as needed” to external observers. Last years show a certain tendency of disillusionment for a big part of the population in the sense that “abroad won’t help us”. Precisely on the basis of this disillusionment, ressentiment (Nietzsche), the expectation of the “saviour on a white horse” began to grow. In the last ten years two people have played such a role in Bulgaria – the prime-minister from the right majority in the end of the last century and the former Bulgarian tsar. Both have failed. Nevertheless, the tendency for constructing the image of a "saviour", who could explain the situation better and more reliably to science, remains strong.
The Last representative research in the frame of the European Research of Values for Bulgaria it arise a vary interesting conclusion, that 80% of Bulgarians living not in a town, but in their own village. They not have a political imagination about the citizens of modern national state. They formulate their national identity as an ethnical.

6 февруари 2010 г.

За какво на слона ...локомотив!

Той е голям и върши работота си чудесно.
В джунгла.
Локомотивът също работи. Вози дървета от тази джунгла.
Така че въпросът е излишен?
Но какво става когато дърветата се извозват ...окончателно?
Локомотивът преминава на другите релси. Ако ли свършват-преваравят го и правят нещо друго, пак полезно
Слонът - умира. Защото той работи срещу храна и изхабяване на силите си. А като няма работа, няма храна- пълна умирачка.
Е тогава в последния си рейс локомотивът извозва и слона заедно с другие отпадъци

2 февруари 2010 г.

РУСКАТА СИЛА

Иван.Д.Стоянов

Целта на това изложение е да представи мнението на автора за съвременното развитие на Русия. Авторът вярва, че правилният отговор трябва да се търси не в точката която тя е достигнала, а в посока в която върви.

Силата и общество

На 5 март 1946 г. в град Фултън Уинстън Чърчил произнася реч, която се счита за начало на студената война. Обосновавайки нужда от твърдото противопоставяне на съветските амбиции, той казва: “Общувайки по време на войната с нашите руски приятели и съюзници, аз стигнах до извода, че те най-много се възхищават от силата и най-малко уважават слабостта, най-вече военната.”
Вижда се усилието, което той прави за да донесе тази иначе проста мисъл до съзнанието на своите слушатели. Тяхното разбиране за ролята на силата очевидно е различно. Това е така, защото отношението на обществото към силата не е въпрос на индивидуална преценка, а е въпрос за устройството на самото общество. Силата е универсална, но не винаги достатъчна. Понякога побеждава не по-силният, а по-умният. Точно така нашите предци са победили лъвовете и мамутите. Същото се случва и между човеците. Отначало физически по-силните убиват, ограбват, заробват по-слабите. Превръщат се във войска и полиция, монополизират цялата власт, измислят за себе си всевъзможни привилегии, отнемат и си присвояват труда на другите съсловия. Властта и парите принадлежат на силата.
Този обществен ред продължава с хилядолетия, но не и вечно. Тези, които умеят да работят, да мислят, да създават, побеждават тези които умеят само да отнемат. Разумът тържествува над силата. Промяната е трудна, кървава и жестока. В учебниците тя се нарича буржоазна революция. За да укрепи своята победа, тя премахва феодалните привилегии и предоставя на всички хора еднакви условия за развитие - лична свобода, равенство пред закона, справедлив съд, изборност на управниците и въобще всичко това което наричаме демокрация. Властта и парите вече не отиват при силата. Силата, заедно с властта, отива на служба при парите.
Тази разлика не е игра на думи. Ролята на силата е същинската граница между двата типа общества. Промяна в общественото устройство е трудна, но промяна в обществените нагласи и манталитета е много по-трудна. Демократичната форма на управление днес е възприета в целия свят, но реална демокрация има само там, където самото общество е достигнало необходимото цивилизационно равнище. При руснаците, точно както и при българите, съществува огромно разминаване между копираните отвън демократични атрибути и възможностите на самото общество. Руското обществено съзнание, точно както и българското обществено съзнание са много близо до феодалното и това определя състоянието на тези държави.
Най-очевидното, всекидневното доказателство за това е корупцията. При феодализма тя не е престъпление, а начин за организация на обществото. По цялата стълбица по-силният феодал раздава на по-малките не заплати, а градове, земи, доходни служби. Цялата йерархия открито живее от осребряването на властта и цялото общество се наглася към това. В изостаналите общества търговията с власт, нейната покупко-продажба и днес си остава масова, общонародна практика. Такава е реалността в Русия, в България, в много други страни. Всеки с парченце власт - от редови катаджия до министър се стреми да печели от нея. И масовото им съзнание го приема за нормално, защото такава е самата народна маса.
В постсъветска Русия цялата преподреба на държавната власт се извърши въз основа на физическата сила, а не морала, разума или идеологиите на участниците. Съвсем естествено властта отиде при силовите структури. При тези, които умеят не да създават, а само да отнемат. Докато присвояваха и разпределяха държавната собственост им трябваше управленски хаос. Затова известно време те подържаха илюзията за политическия плурализъм. Веднага след това и при огромно народно задоволство възродиха авторитарното централизирано управление.

Силата и реформи
Промяна на общественото съзнание в полза на нови, включително и идващите отвън идеи винаги е много трудна. Това е причина за пропадане на безброй амбициозни реформи. Успехите са много по-малко и един от най-ярките е именно Русия - Петър Велики е не само руски, но и световен символ на успешен цивилизационен скок. Как е постигнал безспорният си успех? Всъщност, Петър е направил две неща – насилно е подменил руските национални ценности с европейски и е въвел силен елемент на външно управление на държавата.
Подмяната или поне подражанието са всеобхватни – променят се армията, администрацията, индустрията, архитектурата, образованието, облеклата, прическите, брадите. Последните две често се премахват заедно с главите които ги носят, защото методите на реформата никак не са меки. Брадвата е един от основните аргументи на Петър, но масовите екзекуции рядко се споменават от благодарните потомци.
Най-забележителното в преобразованията на Петър обаче е това, че те не потъват в забрава след смъртта му. Коя е силата, която ги запазва и предвижва напред? Това е втората съставка на неговия успех - външното управление. По-просто казано – огромното присътствие на не-руснаци в ръководството на армията и държавата. Чуждестранното дворянство има огромно участие във властта, а след Екатерина Втора самата царска династия практически няма руска кръв.
Руската империя набира управленски кадри в най-цивилизованата си част – прибалтийските страни плюс директно привличане на чужденци. Този подход не е нов. Османската империя прави същото сред поробените от нея народи, най-вече в Гърция. Тази наречена девширмето система е толкова разпространена, че много турци дори покръстват децата си, защото като христиани те имат много по-добър шанс за административна кариера. В Русия, точно както и в Турция, тази система предизвиква силно недоволство сред местната военна аристокрация. Историята ни е запазила чудесен пример, когато император Александър I е попитал своя любимец генерал Ермолов каква награда иска. “Моля да ме повишите в немец!” бил отговорът на героя.
Съветската и съвременната руска историография са положили и полагат огромни усилия за заличаване на външното присътствие във всички области на развитието на Русия. И това съвсем не се ограничава с петровски период, защото приложената от него формула на успеха не е негово изобретение. Да, той е превърнал подражателството към Европа в национален път на развитие и го е гарантирал със силно външно присътствие. Но това се е случвало в руската история и преди. Самото създаване на Русия като държава е осъщественo по същият начин. Няколко местни племена са поканили чужденец, скандинавски княз Рюрик да дойде да ги оглави. Той е дошъл с армия и админстрация, които са основали руската държавност. Те са донесли със себе си и названието “Русь”.
Рюрик и неговите наследници копират и налагат в страната чуждите законодателство, писменост, религия. Дори държавните символи в Русия по произход не са руски. Двуглавият орел е копиран от Византия, царската корона е донесена от Азия, руското знаме много прилича на това от любимата на Петър Холандия. Най-известният руски символ - Кремъл е построен от италианци и копира италианските крепости. Руските деца растат с хубавите народни приказки без да знаят, че “Аленото цвете” навсякъде по света е “Красавицата и звяра”, че любимият им Буратино е Пинокио, а “Вълшебник от изумрудения град” си е “Магоьсникът от Оз”. Те влизат в училища и вузове, чиято система изцяло е копирана от немската. Те навлизат в живота, в който администрацията, полицията, армията също така са организирани по копирани отвън начини. Този списък на външни влияния може да се продължава безкрайно. Безкрайно или до разбирането, че руската цивилизация е подражателска цивилизация.
По света съществуват и други такива – най-известният пример е Япония. Подражателските умения на японците са пословични и се обясняват с тяхната история и география. Намирайки се в периферия на огромната китайска цивилизация, те възприемат оттам основните си ценности, но запазват известна индивидуалност. Русия се намира по отношение на Европа в същото периферно отношение, както Япония спрямо Китай и по същият начин попива външните постижения.
Само по себе си подражателството не е проблем. Множество страни получават отвън повече, отколкото създават сами. България също е сред тях. Проблемът идва тогава, когато наученото дава сили, изпреварващи собственото развитие. Докато си няма пушки и кораби, феодалната Япония се самоизолира на своите острови. Веднага след като се научава да ги прави, се самообявява за велика и започва като бясна да налита всичките си съседи. Не мирясава, докато не изживява страшен ядрен разгром.
Русия не е изживала военно поражение и е запазила военните си възможности. Ядреният й потенциал, тази материализирана руска физическа сила, днес определя нейното място в света. А на самите руснаци, на руското обществено съзнание наличието на тази сила дава усещане за величие.

Силата и величие
Думата “величие” е от тези думи, чийто смисъл се губи от прекалено честото им използване. Говорим за велики герои и велики злодеи, велики художници и велики фалшификатори, велико това, велико онова и винаги сме убедени че разбираме за какво става въпрос. Но ако се запитаме какво значи тази дума сама по себе си, повечето хора ще се затруднят с отговора.
Величието е способността да се постига недостижимото за други. Държава, която самостоятелно се бори за световно господство, е велика държава. Макар и загубил в тази борба, никой не отрича величието на СССР. Само че днес то се счита за величието на Русия, а провалът му - за провал на комунистическата система. Тази версия идеално устройва както идейните противници на комунизма, така и самите руснаци. Първите – защото рязко намалява привлекателността на комунистическите идеи, вторите – защото намира друг да им бъде виновен за провала.
За основна причина на рухването на СССР се счита неефективната социалистическа икономика. Наистина, породените от нея дефицити бяха ужасни, теорията тържествуваше над здравия разум, страната трудно се изхранваше. Подмяната на икономическия модел беше неизбежна. Тази подмяна се извърши, но с какво днешната руска икономика е по-добра от съветската? Като размер на БВП тя още не е достигнала съветски показатели. Като качество тя е в дълбока деградация, загубени са и се губят цели производствени отрасли, най-вече технологични. Потреблението се осигурява предимно от внос, а износът е чисто суровинен. Заклинанието “ Ние сме велика енергийна сила” звучи по-добре от “суровинен придатък” и безусловно ласкае руското сърдце – все пак велика, все пак сила! Но променя ли това същността?
Съветската икономика била лоша, но кое в страната е било по-добро? Прехвалената съветска армия? Тя безславно загуби войната срещу афганските племена, с което много спомогна за разпада на съветската държавност. Отношенията със света? СССР се беше конфронтирал практически с всички. Съюзниците от Варшавския договор? Те го мразеха по-силно и от противниците. Националната политика в самата страна? Да си припомним с каква поразителна лекота тя се разпадна на части.
Звучи парадоксално, но най-силните си удари Съветския съюз нанесе по единственият си реален съюзник в борбата за световно господство – комунистическото движение. След втората световна война то започна да бележи реални успехи в целият свят. Постигналите ги партии и движения осъзнаваха своето значение и очакваха уважение и солидарност от Москва. Вместо това от тях се изискваше раболепно подчинение. Съветското ръководство започна неуклонно да влиза в непримирими конфликти с всяка компартия позволила си каквато и да е самостоятелност. Дълбоки противоречия с Югославия и Китай, потъпкване на Пражката пролет, злобно отричане на еврокомунизма – всички тези, а и много други, по-малки вътрешни битки тотално обезсилиха световното комунистическо движение. И го постигна не световния капитализъм, не американския империализъм, а руското ръководството на Съветския съюз.
Воистину, тази държава работеше против себе си! И като си припомняме всички тези, а и много други, по-дребни глупости, не е ли по-честно да си кажем, че всички те са резултат не на определена философска концепция, а на елементарна управленска слабост? Много съблазнително е провалът да се обяснава с вродената и непоправимата погрешност на марксизма, но днешния успех на комунистическия Китай не ни оставя такава възможност. Точно по Ленин: “Марксизмът не е догма, а ръководство за действие”. И за двата народа марксизма е външна, заета концепция за обществено-икономическо устройство. Но руснаците го докараха до абсурд, а китайците – до успех. И причината е в самите тези народи. За руснаците марксизмът бе поредната европейска концепция, каквито те винаги механично са копирали и прилагали. А самодостатъчната, с хилядолетен управленски опит китайската цивилизация успешно адаптира външното влияние и успя да го използва по най-продуктивен начин.
Трябва да подчертаем, че за определен период Русия също успяваше да извлича огромна полза от марксизма. В историята на СССР има два ясно очертани етапа. Първият, през който СССР стремително набира сили и се превръща в свръхдържава и вторият, когато той тотално рухва. Тръгвайки от страна с 80% неграмотно население за тридесет години комунистите постигнаха пълна грамотност, създадоха огромна индустрия, прекрасна наука, спечелиха най-страшната война в световната история, разпространиха комунизма в половината свят, дадоха страхотен тласък на левите и национално-освободителните движения. Страната повтори скока си от времето на Петър I, но в много по-големи мащаби.
Какво се е променило, че целият този подем се превърна в катастрофа? Катастрофа, в която бе загубено не само всичко спечелено от самият Съветски съюз, но и от Руската империя, а и от Московското царство? Обратно до границите от 17-ти век само за няколко години! Трябва известно усилие дори само да се изговори причината за този срив. А тя е проста – в средата на 20-ти век на власт в Русия след 250 години външно управление се завърнаха руснаците.

Залезът на силата
Наскоро историците изровиха цитат от Ленин, че “най-голямата заплаха за започнатото от нас дело на световната пролетарска революция е руският национализъм”. Сигурно е верен, защото точно съответства както на националната му политика, така и на националният състав на неговата власт. В днешна Русия много обичат да обявавят Октомврийската революция за плод на еврейско-масонски заговор. Основно доказателство – огромен брой на не-руснаци във властта. А всъщност водачите на революцията, освен че са били изкрени интернационалисти, просто са разбирали опасността от русификация.
Тези водачи са гледали на световната революция като на цел, а на самият СССР като на едно от средства за постигането й. В този период и делото на революцията, и самият Съветски съюз стремително вървят напред. Водеща роля играе идеологията. Големите идеи често действат на народи както допинг. Историята познава множество религиозни или светски идеологии, които неимоверно са увеличавали силите на приелите ги общества. През двадесети век доминират нацизмът и комунизмът които осигуряват изключителен скок във възможностите на Германия и Русия.
Трудната за разбиране идея за световната пролетарска революция много бързо се трансформира в кристално понятната на руснаците идея за световно господство. А от всички средства за постигането му те възприемат само най-разбираемото за тях – военната сила. Тук комунизмът се оказа много ефективен, защото като никоя друга система позволява максимална мобилизация и концентрация на ресурсите. Насочени в тази посока, те бързо напомпаха съветските мускули и самочувствие до невиждани висоти.
Но от самото начало на комунистите им се е налагало да се съобразяват със заобикалящата ги руска среда, нейните разбирания и навици. Култа към личността не е прищявка на самовлюбения грузинец. Политиката на култа към личността е съзнателен избор на съветското ръководство, опитващо се да управлява руския народ по разбираеми от него начин. “Робско възхитено преклонение, безмерен фимиам който накрая става непоносим за божествения идол – целият този култ на обожествяване на своя монарх се прекъсва внезапно от страшни, кървави антракти. Руският начин на управление – това е абсолютна монархия, редуваща се с убийства”. Това не е описание на сталинизма. Така през далечната 1839 г. описва видяното в Русия френски маркиз де Кюстин.
Идеята, че гледането на консервиран труп на владетеля укрепва режима, също не е научно постижение на марксизма. Мавзолеят отново е опит на новите владетели да се нагласят към руските обичаи. От векове в Русия е прието да се излагат на публична показ мощите на различни дейци като доказателство за тяхната святост. А неизбежната тема за репресиите? “За всичко: за подаване на молба до държавния глава извън специални места, за незаконна сеч на дъбове и елхи, за неявяване на военен сбор, за търговия с руски дрехи – конфискация на имуществото, лишаване от всички права, бичуване, каторга, бесило, политическа или физическа смърт.” Това отново не е описание на сталинизма – така в края на 19 век историкът Ключевски описва методите на петровската реформа.
Вижда се как националната среда пречупва и наглася към себе новата си власт. Не минава много време и тя придобива образа на съборената от нея монархия. Същото се повтаря и след разпада на СССР. Новите, този път либерални, демократични и пазарни идеи много бързо замлъкват пред реалността. В страната отново управлява авторитарен режим с привидна демокрация, ограничаване на всичко и всички, тържество на грубата сила. Повтаря се това, което виждаме и при монархията, и при комунизма. Единствената разлика е в много по-дребните задачи които си поставя сегашната власт. За разлика от искащото да определя световни съдбини съветско ръководство, днешната руска власт има само една цел – спокойно да ползва облагите на властта. Спокойно и дългo.
250 години Русия се движеше нагоре, съчетавайки собствените си възможности с наученото отвън плюс идеологически допинг-ефект. Когато се видя на световния връх, тя самодоволно се отказа първо от външния опит, а след това престана да действа и идейния допинг. Съвсем естествено възможностите на страната тръгнаха надолу, започна процес на свиване на възможностите на руската държава до реалните възможности на руския народ. Разпадът на СССР не беше нито начало, нито края на този процес – това беше просто момент, в който удържането на с векове приобщавани земи и народи стана непосилно за руснаците.
Точно както се е опасявал Ленин, руският национализъм победи идеята за световната пролетарска революция, но разрушителното му действие не спря с това. То продължава и днес. След количествен срив в страната продължава качествената деградация. Наследеният от предишното време потенциал – научен, промишлен, образователен, военен се руши. Демографското и здравното състояние на нацията се влошават, социалното разслояване премина всякакви разумни граници. Липсва не само някаква национална идея, но и елементарни нравствени стандарти. Понякога тези проблеми изчезват от погледа на публиката под дебелия слой незаработени, изпомпани от земята пари, но не спират своята разрушителна работа.
Очевидно е, че тази ситуация тревожи самите руснаци, но те не разбират нейната причина. Те продължават да бъдат заслепени от любимата си илюзия. А тя, този основен източник на всички проблеми, които руснаци създават най-напред на себе си, а след това и на целият останал свят, си остава тяхната неспособност да разберат разликата между думите “велико” и “голямо”.

Руската слабост
Бъдещето на Русия зависи от това кога и как тя ще осъзнае тази разлика. Засега тя се криe от този въпрос зад планината наследени от СССР ракети. Те наистина я правят велика, но не велика държава, а само велика сила. Нещастието на руснаците е че за тях това е едно и също. По тяхната скала на ценности това наистина е така, но самата тази скала вече е много остаряла. Фундаменталните причини за това изоставане са две. Първата е обща за всички цивилизации – това е селото. Всяка държава в света минава през този етап и за Русия той още не е приключен. Втората причина е в нравственото възпитание, което всеки народ получава през вековете на своята история. Руското възпитание е доста специфично и се нарича православие.
Със селото нещата стоят просто - никога не е имало, няма и не може да има общество, което да е едновременно напреднало и селско. Цивилизацията е градско чедо. Най-забележима, а и най-лесно преодолима за селянина цивилизационна разлика са технологиите. Изостаналите общества вярват, че тяхното копиране и усвояване наистина означава настигане на по-напредналите. Когато се научи да прави ракети и бомби, Русия си повярва че е настигнала Америка. Точно поради това думите на г-жа Тачър “Горна Волта с атомни ракети” са били, са и още дълго ще бъдат толкова болезнени за тях.
Както хората, така и нациите виждат само тези свои слабости, които могат да разберат. Културните, а не технологичните разлики често остават незабелязани. Ето как историкът Ключевски описва един от епизодите на образователното пътешествие на Петър I из Европа. В Англия “Петър със свитата е бил настанен в частна къща до корабостроителницата, оборудвана съгласно заповедта на краля както се полага за толкова висок гост. Когато след три месеца царят и неговите хора си заминали, собственикът е представил сметка за повреди, причинени от гостите. Ужас те обхваща когато четеш този списък. Подовете и стените са в храчки и следи от веселби, мебелите потрошени, завесите скъсани, картините са продупчени защото са ползвани като мишени за стрелба, градината е изпотъпкана. Вижда се, че тръгвайки на Запад за неговата наука, московските ученици не са и помисляли как да се държат там. Внимателно наблюдавайки техническите умения, те не са сметнали за нужно да се вгледат в местните нрави и порядъци”.
Но и разбраните културни разлики често са трудни за преодоляване. Поради това изостаналите общества си създават множество компенсаторни механизми. В техническата област лесно се използват обикновенни лъжи – че руснак е изобретил самолета или че българин е изобретил компютъра. В хуманитарната област обаче компенсаторните механизми са по-изтънчени. Най-напред думата “култура” започва да се използва вместо думата “изкуство”, а след това проявите на високото изкуство се обявяват за висша културна ценност. Така няколко добри певци или балетисти се оказват доказателство за високото културно равнище на цялата нация.
Култура, както и величие, е от онези думи, чието прекомерно използване води до забравяне на техния смисъл. Културата е натрупан и осъзнат опит. Само натрупания опит е образование. Разликата между него и културата е както между информацията и умението тя да се ползва. Информацията много лесно се копира и възпроизвежда. Културата може да бъде изградена единствено вътре в самото общество.
Високото изкуство не е висша култура. Културата на един народ не се определя от броя на добрите певци, а от чистотата по улиците, поведението по пътищата, подържането на сградите, подредеността на гробищата, от целия човешки бит. Висшата култура е битовата култура. Тя включва в себе си художествена, материална, правна, политическа, здравна и всички други видове култура, тя е всеобхватна. Затова всякакви опити тя да бъде подценявана или обвинявана в недостатъчна “духовност” са отново механизми за прикриване на собствената изостаналост.
Днес България има възможност свободно да черпи и да се учи от европейската култура, най-вече политическа и правна, докато руската власт с всички сили се старае да не допусне проникването им в страната. Един от проверените й инструментите за това е православието. Няма общество, което едновременно да е високоразвито и православно. Това е толкова забележимо, че в “Сблъсъка на цивилизациите” Самюел Хънтингтон сочи за граница на европейската цивилизация не границата между христианството и исляма, а между протестантско-католическите и православно-мюсулманските общества.
Православието е било създадено от Византийската империя поради желанието й да има собствена, независима от Римския престол църква. За оправдание на разкола са били измислени няколко незначителни външни различия, но същинската разлика е другаде. Папството винаги се е опитвало и почти винаги е успявало да бъде независимо от светската власт. Духовната му власт винаги е била нейна алтернатива, поради което то се е запазило като единен наднационален и наддържавен център. Православната църква винаги и навсякъде е обслужвала властта. Близката, конкретната власт. Роенето на властта е водило до роенето на православните църкви. Започнатото от византийците църковно разцепление продължава и днес всяка православна държава си има поне една, а често и повече, православни църковни организации.
Смесването на вярата, религията и църквата в едно е вечната, фундаменталната манипулация. Шамани, лами и патриарси са правили и правят това с една единствена цел – власт над вярващите. Вярата е индивидуална, тя не може да бъде премахната или насадена насила. Религията е посока на вярата. Дали е насочена към дървета, слънцето или някое върховно същество зависи единствено от нивото на развитие на самото общество. А църквата е организация на тези, които се самообявяват за платени посредници между човека и неговото божеството. Премахването на този самозван посредник е гигантската крачка в човешкото развитие и заслугата за това има европейския протестантизъм.
“Райхстага във Вормс – пише Томас Карлайл - и появата там на Лутер на 17 април 1521 година може да се разглежда като най-великото събитие в съвременната европейска история, като истинската изходна точка за цялата последваща история на цивилизацията. Английското пуританство, Англия и нейният парламент, Америка и цялата грамадна работа извършена от човечеството през тези столетия, Френската революция, Европа и цялото й по-нататъшно развитие до настоящия момент – началото на всичко това е там: ако в онзи момент Лутер би постъпил другояче, всичко щеще да вземе друг обрат!”
Премахването на църквата означава издигането на човека, а издигането на човека води след себе си издигането на общества и народи, приели тази промяна. Отделянето на църковната машинария от обществения живот доведе до огромен напредък в обществата, възприели протестантското учение. Предимствата на създаден от тях модел на държавно управление са толкова очевидни, че с времето го възприеха и католическите страни. Съвременната европейска държава, за разлика от феодалната, не се нуждае от църквата като елемент от властта.
Тази промяна преобрази Западна Европа, но много по-малко повлия върху нейната източна, православна част. Тук в продължение на векове, на десетки поколения православните църкви не просто са държали народите си в изолация от духовното развитие на Запада. Всичките тези векове и поколения те са ги възпитавали като роби на властта, насаждали са им робския манталитет. При цялото съчуствие, което предизвиква у всеки човек нещастната съдба на роба, трябва да помним че в своята маса това са тънещи в невежество, духовно осакатени хора, свикнали някой друг да държи в ръцете си и най-малките подробности от живота им. Колко далеч са те от свободния и разчитащия на себе си човек, от неговите обществени и морални идеали, от неговите духовни и материални постижения!

Руската сила днес
Днес ние виждаме в Русия един голям, свръхвъоръжен, подражателски, усещащ своята изостаналост и убеден в своето величие народ. Народ, чиито възможности все още значително надвишават реалния му потенциал. Затова процесът на свиването им ще продължи. Същевременно самият потенциал също намалява – демографски, здравословно, образователно. Но най-важното, което трябва да се подчертава и да се помни - това негативно развитие устройва огромното мнозинство от руснаци. Те не искат промени, по-точно не искат да полагат никакви усилия за постигането им. И това е така защото жизненото им равнище многократно надвишава онова което заслужават с труда си.
Както и хората, държавите трябва да се трудят за прехраната си. Както и хората, някои държави наследяват или намират някакво богатство, което не само им спестява нуждата да работят, но и позволява да живеят много по-добре от по-работливите, по-образованите, по-достойните. Дали такова богатство е късмет или проклятие? Философите много са мислили по този въпрос, докато самите наследници винаги са избирали да харчат. Русия е точно в такова положение. Тя разполага с природни ресурси, които й позволяват добре да се изхранва само от правене на дупки в земята. Който притежава властта, притежава и дупките. От дупките се вадят нефтедолари, които се разменят срещу народна лоялност. Това е днешният обществен договор в Русия. Той устройва и властта, и народа и докато властта изпълнява своята част тя няма от какво да се страхува.
Разбира се, тя няма да се ограничава само с това. Добре се вижда една всеобхватна, обмислена и последователно реализирана стратегия чиято единствената цел е нейното собствено запазване. Стремежът към постигане на реални резултати е подменен със стремежа да се демонстрират успехи. Максимално се използват политическите технологии и пропаганда. Руската телевизията е най-оглупяващата телевизия. Но освен чистото оглупяване тя непрекъснато излъчва и едно ясно послание. Чрез подчертаване на руската уникалност и сила, изтъкване на стабилност и приемственост, ругаене на революциите, превъзнасяне на техните жертви тя внушава на зрителите си главната мисъл - властта е неприкосновенна.
Липсата на национална идеология или дори идея се замества от църквата. Днес в тези източноевропейски държави, които са възприели западния модел, православните църкви са пред катастрофален проблем. Държавата, този вечен работодател, вече не се нуждае от техните услуги! Нещо повече – оцелелите им феодални привилегии се рушат под натиска на европейските закони. Само в Русия ситуацията е обратна. Властта затрупва църквата с внимание, пари и имоти. Църквата с благодарност и възторг й отвръща с вярна и всеотдайна служба. Феодалната власт и вярната й слугиня отново са в перфектен синхрон.
Външната политика е продължение на вътрешната. Вместо да преследва национални интереси тя има за цел единствено да се хареса на родната публика. Войната с Грузия не се е провела заради някакви територии – на уморения от национални унижения руски народ му е трябвала победа. Малка победоносна война и народът е във възторг. Заяждания със Запада? Руската власт няма с него никакви реални проблеми, но народът е свикнал да го има за враг и тя му го осигурява.
Най-голямата заплаха за властта обаче е бизнесът. Не държавните мегакорпорации, а прохождащият дребен и среден бизнес. Той, създадената от него средна класа са хранителната среда за свобода и демокрация. Оттам идва заплахата и с нея се води борба. Националното законодателство съзнателно е създадено така че правенето на бизнес в пълно съответствие със закона е невъзможно. Всеки бизнесмен постоянно усеща своята уязвимост и безброй проверяващи органи му го напомнят всеки ден. Дори фундаметалното му право – правото на собственост се крепи не на закона, а на силата. Масова практика е със заплахи, принуда или съдебна разправа предприятия и имоти да се отнемат от собствениците им в полза на самата държава, нейните фаворити или обикновенни бандити.
Такава е била съдбата на бизнеса навсякъде преди той да вземе политическата власт от феодалите. Но дотогава той е могъл да се развива защото произвежданите от него богатства са били необходими за собствените им страни. В Русия основните богатства не се произвеждат, а се извличат от земята. И докато е така, средната класа няма да имат шанс.
Налице е цялостна, обмислена система за предотратяване на всякаква реална политическа алтернатива. И още веднъж да повторим най-важното - тя не е насочена срещу народа, а е изградена върху неговите навици и разбирания. Руската власт в максимална степен се е нагодила към собствения си народ и максимално използва неговите слабости. Докато Русия и руснаците продължават да се самонадценяват, властта се държи реалистично до цинизъм. Дори в най-нефтеносните години тя не инвестира нищо в националната индустрия и наука. Защо да прави нещо от което ще имат полза някакви там потомци? Собствените потомци на властта ще се справят и без това – иначе за какво днес тя придобива все нови и нови активи на Запад.
Подмазване към народните инстинкти, пренебрегване на дългосрочните национални интереси, изнасяне на богатство – всичко това ясно показва, че днешната руска власт не си прави илюзии нито за своята полезност, нито за своята трайност.

Руската сила утре
Накъде могат да вървят такъв народ и такава власт? Като идеал за тях изглежда Саудитска Арабия – крайно консервативна, чисто феодална и клерикална монархия, самозатворила се за външни влияния, но регионална военна суперсила, лишена от модерна индустрия или наука, използваща труда на безправни гастарбайтери, силово потискаща вътрешните напрежения. Единствения проблем който ще затрудни Русия да постигне този идеал – много повече гърла които трябва да се изхранват от всеки варел.
Недостигът на варели трябва да се компенсира. Теоретичните възможности за това са няколко. Едната е връщане към политиката на Петър Велики - модернизация на страната, стремеж към ускорено цивилизационно развитие. Звучи прекрасно, но неправдоподобно. Двата големи модернизационни проекта в руската история са били осъществени отгоре, с репресивни средства и за сметка на живота и благополучието на безброй хора. И в двата случая са били налице няколко липсващи в момента фактора. Първо, изоставането на страната е било очевидно при наличие на реална външна заплаха. Второ, реформаторите са имали ясна визия за насоките и мащаба на реформите. И трето, те са имали неограничена възможност да принуждават. Петър и Сталин са ползвали насилието не защото са били садисти, а защото това е най-разбираемият от народа им език.
Усилията на Горбачев безвъзвратно са се провалили в момента, когато номенклатурата престана да се страхува от него. Той се е опитал да убеди управляващият елит да работи за модернизиране на страната. Същият този елит чиято управленска немощ я докара до колапс! Елит, който ясно е разбирал, че един от първите ефекти на тази модернизация ще бъде собствената му подмяна. Трябва ли да се учудваме че е избрал да пожертва държавата в полза на собственото си оцеляване? Оцеляване и забогатяване. И ще пази този избор доколкото може.
Еволюцията си има принципи. Един от тях е принципа на най-малкото съпротивление. Скотовъди-кочевници не се местят от туристически подбуди. Напротив, те не го правят докато добитъка не изяде цялата трева наоколо. Производителите подобряват стоките си не от любовта към клиентите, а заради печалбите и страх от конкуренция. Управляващите елити остават на власт докато имат с какво да убеждават и принуждават обществото си да ги търпи.
Затова недостига на варели в Русия се компенсира не с труд и реформи, а с политически маневри и протакане. По същият начин залязваше предпоследната източна империя – Турция. Вместо очевидно необходимите промени елитът й лавирал между по-силните държави. Така той си е спечил няколко десетилетия, но е докарал страната до разпад. За неин късмет в последния момент се явил военен герой, който първо я спасил от военна катастрофа, а след това е предприел огромни граждански реформи, приличащи като две капки вода с реформите на Петър I.
Някой може да каже че Русия и Турция са несравними величини. Ще трябва да им напомним обаче, че ако Русия е успявала да се противопоставя на целият западен свят в продължение на четиредесет години, то Турция го е правила повече от четиристотин. Приликите между тези бивши империи са безброй, а принципните разлики днес са само три. На първо място Турция няма ядрен потенциал. Естествено е че тя заема по-малко място в световните работи, но то реално съответства на нейните възможности. Второ, Турция няма руските природни ресурси. Затова на турците им се налага повече да работят. Това не е толкова печелившо колкото да помпаш пари от земята, но пък е много по-полезно. Но най-важното отличие е, че турците са надживяли убедеността в собствената си изключителност и величие. Това им позволява осъзнато и с достоинство да се учат от по-напредналите от тях.
Основната маса от руснаците са още далеч от това разбиране. Те все още не са проумяли дори и това, че Съветския съюз дължеше величието си не на тях, а на своята идеология. Русия неизбежно ще мине през момента, в който на руския народ ще му се наложи да се откаже от илюзията си за величие. Въпросът е дали този момент ще настъпи преди или след като деградацията на държавата му ще придобие необратим характер.

Руската сила и света
Както и хората, държавите неизбежно се сравняват с околните. Самата идея за напредък или изоставане има сравнителен характер. Процесите във всяка една страна са интересни на околните дотолкова, доколкото дават отражение върху тях. Гледайки към Русия европейците виждат не китайци или африканци, а себе си. Освен физическата прилика налице са и обща история, и обща география. Но тези близнаци се държат по съвсем различен начин. Защо?
В руската култура присътства една полумистична фигура, автор, чието наследие едва ли наброява и двеста страници. От тях през живота му, в далечната 1836 г. са били публикувани едва двадесет. След което публикувалото ги списание е било затворено, редакторът изпратен на заточение, а самият автор – обявен за луд. Произведенията му остават под забрана при всички режими, появявайки се само в моменти на големи обществени потресения. Въпреки това името на Петр Чаадаев присътства в историята като име на първият, ако не и единствен оригинален руски философ. Тема на репресираното му “Философско писмо” е сравнението между руските и европейските цености.
“Ние така удивително вървим във времето, че с предвижването напред преживяното се губи за нас безвъзвратно. Това е естествено следствие на култура, изцяло заимствана и подражателска. Вътрешно развитие, естествен прогрес при нас няма, предишните идеи се помитат от нови, защото тези последни не произлизат от първите, а се явяват някъде отвън. Ние възприемаме идеи само в готов вид, ние растем, но не узряваме. За нас може да се каже че сме като изключение сред народите. Ние принадлежим към онези от тях, които като че ли не влизат като съставна част в човечеството, а съществуват само за да дадът велик урок на света. Разбира се, няма да остане без следа примерът който ни е съдено да дадем, но кой ще познае деня в който ще намерим себе си сред човечеството и кой ще изчисли бедствията които ще изпитаме до сбъдването на нашата съдба?”
Откакто са написани тези думи са изминали почти два века. През това време Русия е постигнала най-върховите си успехи. Сред тях е и невероятният културен разцвет от края на 19-ти век. Повече от каквото и да е друго той е допринесъл на Русия да се гледа като на естествена част от цялостната европейска цивилизация. Но като цяло виждаме горделивото издигане на руската държава до световен политически връх и срутването й в резултат на национално самодоволство. Може би това е урокът, който Русия е трябвало да даде на света?
Този урок казва простата истина за това, че един народ върви напред тогава, когато включва своите сили в общото усилие на народите и неизбежно отстъпва и губи, когато се отделя от него или му се противопоставя. Колкото и да е очевиден, този урок е полезно да бъде напомнян. Още по-важно е той да бъде разбран от народите които тепърва го научават. Не случайно Чаадаев казва в същото си писмо: «Това, което при другите народи е само навик, инстинкт, на нас ни се налага да го набиваме в главите си с чук».
При всичките си достоинства чукът едва ли е най-удачният инструмент за поумняване. Но без него няма как да бъде разбита тази чудата руска черупка от нефтедолари, атомни ракети и надценено самочувствие, в която този народ се крие от света. Рано или късно тя ще се пропука. Откъде ще стане това? Навремето си спада на нефтените цени срути съветската икономика и това лесно може да се повтори с Русия. Дори никой и да не измисли по-добро оръжие, ракетите пак ще си ръждясат в своите силози. А може би очевидните предимства на западната цивилизация ще бъдат не само видяни, но и открито признати от самите руснаци?
В края на краищата, тяхната черупка не пречи на никого освен на самите тях. Докато си седят в нея, светът си върви напред. А който не върви напред, върви назад.

Заключение
Веднъж един руски приятел ме попита как се празднува в България Денят на победата и празднува ли се той въобще. Отговорих, че на 9 май у нас, както и по целият континент, се празднува Денят на Европа. Корените и датата на тези праздници са същите, но смисълът е много различен. Победата е квинтесенцията на любовта към отечеството. Едно прекрасно чувство, което създава герои, но и разделя народи, подхранва националната омраза и поражда войни. Европейците са разбрали че не това е пътя към свободата и благоденствието. Затова те са предпочели да гледат не назад, а напред, вместо към разделеното и окървавено минало към общото и мирно бъдеще. Това е същата тази граница която минава между обществото на силата и обществото на разума. Това е и границата между Деня на Победата и Деня на Европа.
Различното празднуване на този ден е една от многото разлики, които започнаха да се появяват България откакто тя започна да се движи по пътя към единна Европа. Не е тайна, че има много общи неща между българското и руското общества. Може дори да се каже, че българското общество представлява един умален и много близък модел на руското общество. Най-важната прилика между тях е в това, че точно както руския народ, българският днес не умее сполучливо да се самоуправлява. Разликата е, че българският се опитва да се учи. Докато българското общество се опитва да се приобщи към новите за него цивилизационни и нравствени ценности, руското се самоизолира от тях. Всеки ден виждаме с какви трудности и несполуки европейските разбирания си проправят път в българската действителност. Но също така виждаме и усещаме огромната полза и преобразуващата сила на този цивилизационен натиск. В руското общество този натиск липсва, което не само увеличава самото му изоставане, но и преопределя тежкия характер на неизбежните бъдещи промени.
“Народите на Европа – пише Чаадаев - имат общо лице, семейна прилика. В техните недра всеки отделен човек притежава своя дял от общото наследство, без труд и без напрежение събира разпръснатите в обществото знания и ги използва. Забележете при това, че не става въпрос за ученост, за четене, за нещо литературно или научно. Да ви ги назова ли? Това са идеите за дълг, справедливост, право, ред. Ето я, атмосферата на Запада, ето нещо по-голямо от историята или психологията, ето я физиологията на европееца. Какво вместо това ще поставите вие при нас?”
Историята е намерила отговор на този въпрос – силата. Поради тази сила Русия достигна апогея на своите възможност. Поради надценяването на тази сила Русия загуби всичко придобито от нея. Защото заедно със същата по размер военна сила светът й противопостави своите нравствени и умствени сили. Имено тази рецепта на успеха се е опитал да внуши на своите слушатели мъдрият Уинстън Чърчил през далечната 1946 година в далечния американски град Фултън. И както видяхме, е успял.
Тази руска сила, за която е говорил той, вече е в миналото. Ако пречи на някого, то това са единствено самите руснаци. На тях тепърва им предстои трудната задача да преодолеят тежкото й наследство и отново да се присъединят към общото европейско движение. Да им пожелаем успех.
* * * * *

Статията е публикована в първа книжска на "Журнала на Института за модерността" www.journal-informo.eu