БЕДНОСТ И СВОБОДА

Иван Д.Стоянов

Очакване за подобряване на материалното благополучие на българите при демокрацията вече двадесет години продължават да си остава само очакване. Всъщност, то бе породено от проиграната от социализма пропагандна война. Хората повярваха, че качеството им на живот зависи не от нивото им на развитие, а от типа на общественото устройство и очакваха от демокрацията чудеса.
В действителност, поради парадоксите на социалистическата интеграция, тогава българите трайно сме свикнали да живеем по-добре отколкото сме заслужавали с труда си. Това ни обричаше на неизбежен срив в жизненото равнище веднага след промените. И понеже никой не искаше честно да го каже, се получи някакво обещание за по-добър живот в края на прехода, който нито го знаем колко ще продължи, нито по какво ще го познаем че е свършил. Изобщо, още един капан за емоционалното българско мислене.
Тезата за незаслужено добър живот вероятно ще породи възражения, поради което искам да отворя една скоба и да кажа няколко думи за това. България вече е изживявала подобен проблем след Освобождението. Икономическата основа на българското Възраждане е наличието на огромен пазар за нашите занаяти – Османската империя. След излизането ни от него и приобщаването към Европа се оказва, че същите тези занаяти са обречени да изчезнат поради тяхната ненужност в по-напредналия свят. Оттук е и онова обедняване, от което толкова убедително и горчиво се оплаква занаятчийския син Иван Хаджийски.
Поставена в конкурентни условия, България се оказа неконкурентоспособна и като неизбежна последица от това – бедна. Социализма донесе забележимо замогване за огромна част от българското население. Тези от тях които са доживяли наши дни продължават благодарно да гласуват за БСП.
Но това замогване не е било резултат на плановата икономика. Просто България се сдоби с нов огромен пазар за пласмент на нискокачествените си стоки – СССР. Както с цинична откровенност каза Тодор Живков, “Аз управлявах толкова дълго и толкова успешно защото разполагах с най-голямата колoния в света – Съветският съюз”. Изчезването на тази колония ни докара икономическият срив от 90-те години. Загубата на “огромния руски пазар” е резултат не толкова на българските грешки, а на отварянето на същият този пазар към света, превръщането му в конкурентен. А какво можем ние на такива конкурентни пазари?
Днес сме свободни и отново бедни. Въпреки че сме част от най-големият и най-богатият пазар в света – Европейският съюз. Нямаме никакви пречки и ограничения за износ към него. И какво изнасяме? Най-вече неквалифицирана работна ръка. Просто защото толкова можем.
Освен масовата емиграция този износ има още две специфични разновидности. Едната е международният туризъм. Вярно, че парите от него се реализират в страната, но на практика това е износ, защото това са пари на чужденци. Поради краткотрайността на туристическия сезон в България нашата работна сила в този бизнес е неизбежно лошо квалифицирана. Това на свой ред прави невъзможно на продаване на скъпи туристически продукти.
Втората разновидност на износа на работна ръка е строителство на ваканционни имоти. Отново потребителите са чужденци, които донасят пари да ги купуват. Нашата статистика заблуждаващо ги отчита като чуждестранни инвестиции. Купувана стока и в двата случая всъщност е българската природа и климат, но успяваме да ги гарнираме и с малко наш труд – колкото да не ги развалим твърде много.
* * * * *
Доброто е че днес съотношението бедност – свобода у нас е във един естествен, недеформиран вид. Живеем точно както заслужаваме с труда и ума си. И ако искаме да живеем по-добре, правилното е да подобряваме своите умения, а не да строим нови хотели.