24 май 2011 г.

Чия е тази история?

„Помнeнето” като индустриално-институционализирано производство на биографиите.
Д.Варзоновцев

Тук ще се изхожда от тезата, че „паметта” за историческите събития не е „лична” или „групова” такава-това е публична матрица за допустимото помнeне на нещата от биографически субект, който е отчужден от това помнeне, но е принуден от социалното обкържение да го ползва без да се идентифицира с тези спомени „напълно”. Морис Холбвакс още в началото на миналия век разкрива този конфликт като показва начина за наслагването на „историческата памет” върху биографическия опит на индивида. Той обръща внимание върху един наглед съвсем банален факт-хората в модерното общество помнят това, което не биха могли да преживяват или да възприемат непосредствено личностно. (Хольбвакс М. Коллективная и историческая память. В „Неприкосновенный запас”. 2005. №40-41 http://magazines.russ.ru/nz/2005/2/ha2.html.). Това, което се представя от тях самите като тяхна културна визия за света по никакъв начин не им принадлежи и се произвежда от модерните духовни институции и в този си произход има същата генеалогия ,каквато имат и другите продукти на масовото индустриално производство. Така метафората за машинната природа на историческата памет има и съвсем рационален смисъл. Благодарение на индустриално произведения си характер и съдържание „историческата памет” се оказва феномен не просто на публичното поведение, но на масовото такова, тук няма и не може да има пряко междуличностно общуване и преразказване на колективни културни образи, пазещи груповото световъзприемане в другите общества.
Изследванията , проведени в рамките на проекта „Топоси на паметта” показват че този род механизми независимо дали са институционализирани или остават „овсекидневени” се втвърдяват, дори се вкаменяват и в тази си пределно овеществена функционалност оставят твърде широко поле за инидивидуални препрочитания на „образците”. Т.е. актуалната ситуация , на която те са съвсем външна рамка, с която те не се „сливат”, се разпада на множество разнопосочни, конфликтни и дори несъвместими образи и асоциации с историческото време. Младите хора от една страна не преживяват своето положение „като исторически изградено и вградено” а от друга съвсем свободно играят с все същата „история” пределно я релативизират, въпреки че са принудени да играят ролята на правилно разказващ историята, която обаче не е тяхна.Съвсем естествено възниква въпросът – а чия е тази история?
Множествеността на асоциираните фрагменти твърде остро възпалява възможността това да бъде „наша” история. Но разнородността и живата калейдоскопичност на фрагментите, на които историята се разпада в личностния сват не позволява тя да бъде окачествена и като „тяхна”. Така историческите места събития и имена се оказват по странен начин дезактивирани, но продължавата да стоят ...като такива „Те” и „ние” съвпадат като субекти на „една и съща” история, но са еднакво чужди за житейското Аз на младите хора, защото не са същинските ние, където азът е „близък” с другите (А.Шутц). Биват разигравани като такива, но не се преживяват пълноценно – в смисъла на „модерността”(Ренан, Стендал и Холбвакс).
Според А.Шутц биографичният план в живота на хората има основополагащо значение. Той прави възможно да се отде¬лят чрез дефиниране от онтологично преддадената структура на света определени елементи и така произвежда „актуалното биографично състояние на индивида, включ¬ващо неговия запас от знание в актуалното му разчленяване.” Биографичното състоя¬ние определя спонтанното дефиниране на ситуацията вътре в наложената онтологична рамка. (А.Шутц Структури на жизнения свят. В: Извори на социологията Ст.Загора 1997, )
В случая става дума, обаче, за актуално състояние, нещо като статична топография на живота. Според Шутц тази топография може да бъде оприличена не на политическа карта, показваща различните страни с техните добре установени граници, а по-скоро на топографска карта, представяща формата на планинска верига по обичайния начин с контурни линии, които свързват точки с еднаква височина. Върхове и долини, предпланини и склонове са разхвърляни по цялата карта в неопределени мно¬гообразни конфигурации (А.Шутц Добре информираният гражданин. В: Чужденецът С.,2000, с.100-102)
Но биографичният план освен този род топография на безвъпросните структури на жизнения свят разкрива и техния проектен хоризонт - при това както в проекция, така и в ретроспекция. Би могло да се говори за парадоксалната топографска времевост, пространствена карта на времевите маршрути като пунктир, очертан от събитията, „помнени”, разказвани и преразказвани по такъв начин, че между отделните планински върхове и равнинни местности винаги е възможно да бъде показан различен маршрут.
Така акцентът се пренася в плоскостта на разкриване на смисъла и значенията на биографски възстановените действия на индивида. Тази перспектива в биографичните изследвания дава възможност жизнените обстоятелства да бъдат анализирани въз основа на устните разкази чрез структурите на живата реч. Тук биографичното се определя като израз и функция на общите социални процеси.
Графиките и тематичните констелации, получени в хода както на изследвания, така и на дискусиите по материалите на тези изследвания разкриват една устойчива конфугирация на тематизираните топоси, събития и имена – наличието на съществен разрив между най-често посочваните такива и останалите. Тук метафоричното пространството на биографизираната историческа памет се оформя около невероятно видоките върхове с обикалящата ги «равнинност», дори и «островност» на множество помнени индивидуално образи на миналото и съвременното. Другото важно обстоятелство, че именно в равнина и по хоризонтал т.е. без възможността да се разкрие каквато и да било йерархия се разполагат не само българските, но и световните ориентири, те остават равнопоставени, въпреки възможността да бъдат по-диференциирани. Приемат се с еднаква степен на доверието както и собствено «българската» история.
„Хабитус”, метафората, въведена от Бурдийо, стои много близко до темата на домашното, разкрита от Хайдегер. Тази метафора конституира позицията на субекта като уместна и своевременна. Проблемът е, че пазенето на мястото във времето става нерелевантно точно поради постоянното сменяне на мястото и времето,т.е. в прехода.
В модерната социология на културата това обстоятелство се фиксира във формулата – представите на социалните субекти вариират в зависимост от техните социални позиции (П.Бурдийо).
Сложното е, че „хабитус” представлява едновременно възможните алтернативи на поведението в определена ситуация, които определят възпроизводството на тази ситуация при „сходни” обстоятелства, и преживяването на тези ситуации от субекта. С други думи, биографията е едновременно и обективна топография и субективна визия за възможните маршрути в същата топография. Индивидът не само преживява движението си по маршрута, но и конструира самата карта, където маршрутът е възможен.
С оглед на това би могло да се каже, че младият българни по-скоро се задържа от българското, но се стреми да се движи свободно из глобалното пространство както на миналото, така и на настоящето. Не се закрепва в един исторически сюжет. Това в известен смисъл и оправдава, и обяснява острата дисбалансираност на присъствието на историята в неговата биографическа себеидентификация- на малкото върхове противостои широката островна равнина. Кои са върховете – те пряко са свързани, „олицетворяват” Свободата, Освобождението, поставят в центъра на света именно момент на откъсването от предходното несвободното състояние на социума и по този начин отваря света за неговото интензивно усвояване , при това не само в метафоричен, но и практически целеполагащ. Животът в широкия свят се оправдява от личностната му „картография”.
Дотук изводите като че ли са оптимистични за младия българин, живущ не само в България, но и в Европа. Но зад това „оваряне” към широкия свят се крият и не до там ясни, камо ли оптимистични обстоятелства.
Както изследването, така и дискусиите протичат в публично пространство, където участниците остават дистанцирани и по-скоро декларират своето отношение към историческа памет, дори и просто играят на думи. Разбира се, зад тази игра стои формираното историко-биографическо въображение. Но отново и отново не може да не се зададе въпросът- а чие е то. Каква роля в неговото създаване играе самият млад човек?
Тук опитът за историческите реконструкции на Ренан, Холбвакс се оказва не до там релевантен на днешната културна реалност. Тя е машинна не само в генезата си, но и актуално. Докато авторите от модерната „класика” са главно читатели и писатели, днешния младеж е зрител и съучастник на масово индустриализирано действие във виртуалния свят на модерните IT. Неговото отваряне към света е толкова широко и наглед свободно, защото не се пази от него и в неговата памет, но е „на една ръка” разстояние, пази се в машинно-колективната памет на световната мрежа. В тази мрежа поради фрагментарния й характер се изтриват и анонимизират авторските функции на разказвача на историята и тя наистина става глобална без да е организирана дори и картографически. Движи се според стохастическите инерции на ползването и актуализиране на информационното съдържание, които са общи, но не в смисъла на общата интерпретация и разбиране, а по сила на общите технически възможност.
И все пак в тази пределно фрагментирана и потенциално всеобхватна информационна вселенна действа субекти, но не като автори, а като инженери-манипулатори, а дори и тяхното „личностно” включване като модератори пак остава скрито зад институционализираните маски-аватари и други подобни технически посредници. Без тях свободния поток на изборите и прочитания на достъпната информация би се оформял съвсем спонтанно, но би имал и определени граници, свързани с прякото влияние на етно-културните, изобщо лакалните регулативи и критери за изобр. Включването на анонимния модератор тушира това влияние, дори го пренасочва в едни или други глобални интенции. Създава това, което още преди половин век било определяно като масов човек, но днес вече се превръща в масовите „общности”, съставени чрез манипулация от атомизираните индивиди, които започват да се себеидентифицират по един и същи машинно иницииран начин със съответната масова –мрежова – колективност, която се ограничава от наглед безкрайно разнообразие, но в дълбинната си констелация са пределно бедни и стереотипизирани.
Точно в тази машинно произведена „идентичност” се прояви ново противоречие. Наглед „отвореният” поглед към света се центрира от високите върхове на българската историко-културна картография. В рамките на фокусираното групово интервю, проведено със студентите на НБУ това се очертава пределно ясно.
Положителни личности
Васил Левски – 19
Хан Аспарух – 6
Христо Ботев – 3

Положителни събития
Априлското въстание – 15
Освобождението – 13
Основаването на
българската държава – 11

Положителни места
Велико Търново/Царевец – 15
(Царевец – 8, Търново – 7)
Шипка – 12
Рим – 9

Отрицателни личности
Адолф Хитлер – 18
Йосиф Сталин – 6

Отрицателни събития
Обесването на Левски – 15
Втората световна война – 8
11.09.2001 – 7

Отрицателни места
Чернобил – 18
Хирошима – 5
Батак – 3



В качественото изследване студентите получиха възможност да посочват всякакви значими според тях събития места и личности. Тази свобода на избора още по-силно открои централното положение на образите, формирани от ...поредната машина на интелектуалното производство на училището, основани и построени върху масови и стандартизирани образни и смислови реконструкции на историята.
Вътрешното противопоставяне между „своето” и „чуждото”, обаче не е формално. В центъра стоят не просто „своите събития, но събитията с определена емоционална натовареност – това са събитията, свързани с борбата, със сблъсъка, с трагичните и фаталните обстоятелства, довели до освобождението. То няма как да се състои без такива обстоятелства, направо с кървави и максимални жертви – обесване на Героя и кървавите войни.
От друга страна в местата на значима национална жертвеност Батак влезе периферно, наред с другите лоши места.
Училищната детерминация се проследява и чрез присъствието на образите, свързани с православието и исляма. Именно училищната стандартизация и унификация, а не етно-културното своебразие на българите и турците дава ясно отражение в дисперсия на местата в количествената картина.
Това са ориентири, които са свързани не с реалната интеграция в определени религиозни общности, а присъствието на тези общности в стандартизираните обучаващи механизми. Тук само хипотетично мога да интерпретирам влиянието на такива механизми за интервиюраните турци. Те не споменават изрично извора на своите знания и избори. Но масовия и стандартен начин на присъствие на тези смислови конотации показва ролята на училищното обучение, което възможно се възприема от турциите като не до там публично изразимо обстоятелство. Но, според мен, е свидетелства за ясното и недвусмислено присъствие в тяхното всекидневие на ислямското обучение.
Интересно е и присъствието на циганската общност. Нейното историко-културно въображение отново се инспирира от съответните конфесионални стандарти в обучението извън държавната образователна система – тези на исляма, православието, католицизма и , възможно, протестантизма. Последното може да бъде обяснено с активността на неправителствените организации, подкрепяни и провеждащи линията на протестантските конфесии, но пак в чисто хипотетичен план, поради липсата на съответната валидна информация.Върху динамиката на местата, според мен, очевидно влияе и съвсем актуалната тенденция – туризмът. Така като споменават Царевец, студентите конкретизират – това е шоу-комплекс преди всичко. Същата туристическа интенция на право бренд можем да видим сред масовото посочване на Перперикон, Несебър, Ахелой и други подобни.
Понеже по-подробно и със съответната количествена информация тези тенденции ще се проследяват от другите публикации на участниците в проекта, аз ще се огранича с възможностите, които ми се предоставят от качествените изследвани и дискусиите по повод на проекта, проведените сред студентите на НБУ.
Както вече подчертах в публично декларираната историко-културна менталност присъстват ефекти на две машинно-институционални системи в днешното българско общество: тази модерно-национално ориентирана на училището (както на светското, така и на религиозното) и глобалната мрежа. Но трудно или практически не установими са влиянията на третата важна и изключително свързана с „класическата” модерност – с четенето!
Въпреки че модерното четене пак е машинно опосредствувано чрез тиражирането, чрез печатното слово (В.Бениамин) институционализира именно личностното участие на автора, писателя-интелектуален, будния журналист и обществен деятел (Холбавкс, Андерсен). Тук формирането, производството на национално-ангажираните образи и смислови конотации на колективната памет е персонализирано, а диалогът по необходимост предполага личностното ангажиране не само от страна на автора , но и на читателя. Ето тази ангажираност към историята, иновационният аспект на „изобретяването” на историята и историческата памет у националния „колектив” тотално липсва в демонстрираната публично от младите българи „картография”. Там практически липсват и самите интелектуалци, които са изместени от политици, диктатори и религиозни авторитети.
Само във фокус-група прозвучаха имената на учените, но не и на писателите. Дори и „дядо Вазов” остава в периферията редом ...с банкера Буров.
Проблемът за четенето не се свежда до ролята на интелектуалеца в процеса на националната идентификация и производство на културно-историческата памет. Четенето освен другите си културни функции и мисия има дисциплиниращ характер. През четенето индивидът „овладява” своите афекти, оформя ги според изискванията на писменото слово. Тук бих припомнил Юлия Кръстева, която вижда в писмения текст начина за преориентиране на афективния потенциал на индивида. Грубо казано, четенето така „задоволява” неприличните, примерно, еротичните желания на индивида, че от една страна той като че ли остава задоволен, но от друга не нарушава нормите на свръх-егото. Дисциплинирането на чувствата (Стендал) е важно не само от гледна точка на морала и спазване на общностните норми, но и като условие за осмислено действие и поведение.Четящият развива своето въображение в руслото на културния канон и образец, което му оставя време за оценката на ситуацията. Това не само задържа непосредствено емоционалните, дори афектирани реакции, но ги пренасочва в една най-малко предвидима от самия индивид насока. Четящият благодарение на тази дисциплина може да представи такива последици от действията си, които не произтичат нито от дадената ситуация, нито от непосредствено сетивния му опит, но го свързват с една по-широка и по-съществена перспектива.
Нечетящият младеж днес се оказва много по-незащитен откъм собствените си афекти, които въпреки че са негови, не произтичат само от него, не са просто физиологическото следствие от конкретното му състояние. Те във все по-голяма степен са ефект от много скрити, недостъпни за непосредствения опит на младия човек тенденции. И понеже става дума не просто за надиндивидуални процеси и тенденции, а за кризисни такива, афектът, който те пораждат се оказва неадекватен и лесно може да бъде пренасочван чрез машината на масовото индустриално производство на образите, в т.ч. и тези на „врага”, на „виновния” и оформят като пряка агресия срещу всеки, който дори и отдалечено „прилича” на тези афективни образи.
Липсата или периферното присъствие на четенето в живота на съвременния български младеж може да се окаже един от съществените фактори на неговата националистическа трансформация и радикализация. Този тип радикализация за по-възрастните е свързан с т.н. ресантимент (Ницше и Шелер), когато кризисното възпаление на паметта налага трансформация на чувствеността на индивида в агресия срещу тоталната несправедливост в реалния свят.
Младежките възпаления на чувствеността и нейното афектиране е свързан не със спомена на преживяна някога несправедливост, а с общета некултивираност на чувствата, тяхната изключителна пластичност. Стандартизираните образи на историята и националните несправедливости – кръв и предателство по време на борби за свободата се оказват изключително ефективни като средства за „възпламеняване” на афекта и националистичното му пренасочване в деструктивната перспектива.
Отбелязаният в качественото изследване подсилен афективен потенциал при обсъждането на конкретните образи на „лошите” показва, колко опасна е днешната „недисциплинираност” на сетивата и емоциите на младите.
Тази опасност не може да бъде намалена чрез традиционните рационални аргументи в полза на толерантност и допускане на различието точно поради липсата на съответната комуникация в полето на младежката менталност. Не свикнал да чете, т.е. да пренася опита на другите и от другите ситуации в своя свят младият остава нечувствителен към рационалната аргументация . Просто „не помни” случилите се преди трагедии, свързани с радикалния национализъм.
Не помни защото няма собствена памет, а това, което му се предоставя като такава не го предупреждава, но само възпалява афектираната от трудната ситуация сетивност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар