26 септември 2010 г.

А Д О Н И С

В големия селски двор за всяко нещо имаше определено, старателно обмислено място. Акцентирано обособени и грижливо заградени бяха местата за двете градини – зеленчуковата и цветната. Първата заемаше тумбачеща ивица покрай оградата със съседите от изток, а втората беше разположена в централното място срещу входа на къщата, но с равнозначен околовръстен подход към него.Това беше там, в полите на Дервишка могила, по-южния и по-нисък на планината Сакар връх, с чиято, насочена леко на юг каменна скала, сякаш тя подчертава своя вечен благодарствен поклон към Беломорието, заради изпращания от него, наричания гальовно „Белчо” – южния топъл животворен полъх. Отнемайки снежната покривка, той благотвори земята с топлина и със способността да поглъща повече слънчева светлина още рано напролет. Тогава нищо, дори ранните слани, не може да спре порива на зеленината. Около Великден всичко се застила със зеления, свежо ухаещ килим. Ала на баба това не й стигаше. Тя изнасяше цяла сюрия глинени съдинки, пълнеше ги с „облагородена” с тор пръст и засяваше в тях най-различни, не само цъфтящи, тревички. Подготвените съдинки наричаше „донките”, „дончета”. За всяко от тях имаше определено място – някои поставяше на земята, а други окачваше на специално подготввени, в зависимост от огряването или засенчването, места по плета на цветната градинка. Ние, децата се смеехме – ах, тая наша причудлива баба, за цветята никога не й стига градината! Тя, в съпровод със заканителни жестове, ни викаше – смейте се, присмивайте се, ама на, така трябва! Значи – за доброто на хората такава е традицията. Възможно е Белчо да е спомагал за проникването на обреди, свързани с култа към божеството Адонис от гръцката митология.
Вероятно, тъй като във финикийската писменост не е имало знаци за гласните звуци, то финикийското „dn” – адон, господ, владика – е повел началото си митът за Адонис – божество, култът, към което се е разпростирал в съзнанието на хората от Финикия, Сирия, Египет и гръко-римския свят. Митът се изгражда около сюжет за раждане на син, чийто баща е някой господин, владетел, който е баща и на майката. Примерно, един от вариантите се отнася за неудържимо разбунване от Афродита на вродената първопотенциална еротична страст в Мира, дъщерята на кипърския цар Кинир. Огнените вълни от мирината страст са били толкова мощни, та бащата, оказал се в тяхното поле, е бил обзет от влудяваща еротична съблазан без да осъзнае, че тя идва от собствената му дъщеря, с която влиза в интимна връзка. Ражда се удивително красив младенец, наречен Адонис, който с растежа става божествено изящен юноша.
Всички богини и най-вече Афродита, са се влюбили в Адонис. Появила се заплаха за възникване на раздор сред боговете на Олимп. Наложило се Зевс лично да се заеме с успокояването на страстите и се разпоредил: „Афродита да прекарва с Адонис част от времето на земята!”Артемида,разгневена заради оказаното предпочитание на Афродита, по време на лов е насъскала срущу юношата свиреп вепър, който смъртоносно го наранил. Опечалената Афродита, проливайки обилно горчиви сълзи, жално е оплаквала любимия. От кръвта на Адонис са разцъфнали розите, а от сълзите на Афродита – анемониите. Под най-ралични форми е последвала широка популарност на култа към Адонис. В Бибъл, древен финикийски град, в светилището на Афродита, в чест на Адонис се правили оргии, съпровождани със свещена проституция. В континентална Гърция голяма известност са придобили „Адониите” – празници, отбелязвани през късна пролет и в ранна есен. Навън се изнасяли глинени гърнета с бързо разцъфтяващи и бързо увяхващи растения. Това са били така наричаните „грдинки на Адонис” – символ на мимолетния живот.
Чрез мита за Адонис се изразяват древните матриархални и хтонични черти в човешкото съзнание на преклонение пред Великото женско божество на плодородието в природата и пред зависещия от него много по-слаб, дори смъртен, възраждащ се само за определено време мъжки корелат. Било е осъзнато – не е взъзможно плодородие без женското начало, но, за да се зачене процес, който да завърши с плод, е нужно и още нещо допълнително, адитивно. Затова на определен етап от развитието на „женското”, в Природата се създава, предизвиква допълнително необходимото нещо, което обобщаващо философски се нарича „корелат” – конкретно в случая, то си е „мъжкото”.
Животът е мимолетен, но в природата, в реалността тече вечен кръговрат на почти хармонично единство живот – смърт. То е една от формите на движение, на развитие в света и, за да е вечно е необходимо плодът да е здрав, да израсне, да съзрее и отново да се появи плод. В българското благопожелание „Да си жив и здрав!” е изказана цялата „сол” на човешкия живот. Първом трябва да си жив, а здрав можеш и да бъдеш, макар и с благоволия на лечител, но само при началното условие.
Хилядолетия в Разума/обществения/ на хората от Древна Гърция се е вкоренявала идеята – Земята да се приема като източник и лоно/пазва, обятие/ за целия свят, включително боговете и демоните. Въпреки митотворчеството за Зевс Олимпийски, за новия божествен Олимпийски кръг, митотворците, а днес и хората на науката не могат да пренебрегват тази хтонична идея, защото тя се основава на една Велика, идваща от естественото, истина – Примата за всичко, което се твори, включително и в съвременния високо технологичен свят се взима от Природата. Създаваните от човека неща са само трансформация на тази Прима – енергия, вещество и информация за взаимоотношенията между нещата/духа/.
През древните времена митотворците са разполагали с една дълго време апробирвана технология за разрешаване на адитивните проблеми – щом възниква проблем, създава се мит, с който се изгражда образ на съответен бог с култ към него. Така се е постъпило и с проблема „здраве”..... И е бил развит мита за

Асклепий – бог на лечението, хранител на здравето

Той е син/вариант/ на зевсовия син Аполон и нимфата Коронида. Възпитаван е от аполоновия приятел кентавъра/полукон-получовек/ Хирон, който го обучил на изкуството „лечение”. След като натрупал опит, богинята на мъдростта Атина му дала от кръвта, която капела от жилите на крилатата жена-чудовище горгоната Медуза. Нейната кръв е притежавала магическа сила – изтичащата отляво е носела смърт, а животът се носел в отдясно капещата, с която Асклепий е лекувал хората. Прославил се като изкусен лекар, умеещ даже да възкресява мъртвеци. Дръзкото деяние, с което се възкресяват смъртни разгневило Зевс, поради което е изпратил мълния към внука и го убил. Асклепий е нарушил установения божествен порядък – намесил се в делата на друг бог – от снома/събранието/ на боговете е било решено зевсовият брат Аид да разполага с живота и смъртта. Аид е бил неумолим, но справедлив съдия на мъртвите, подхранвал е корените на растенията и притежавал несметни богатства от благородни метали.
Асклепий е от божие потекло и би могло да е безсмъртен, но Върховната роля на Зевс е със Сила и Воля да поддържа божествения порядък. Там на Земята, въпреки някакви си адитивни неща, во веки веков е нужно да има „едно нещо” – Необходимостта хората, смъртните да поддържат хармонията „живот-смърт”. А това по установения „божи ред” става само чрез плодородие, за което в случая с хората е необходимо достатъчно здраве в комплекса „родители-деца”. Ах тази Необходимост, все стои някак си встрани от и над боговете! Налагало се, митотворците като се съобразяват с наказанието на Върховния бог да търсят варианти на мита с „приемливи” начини за развитие на образа на лечителя.... И, Асклепий преди удара от мълнията .... е станал женен за помощничката Епиона, с която имали трима сина, лечителите: Телесфор, Подаларий и Махаон/според Омир, загинал в Троянската война/, и пет дъщери, богините: Хигия/здраве/, Панацея /вселечителка/, Ясо/лечение/, и Аглая и Акесо – женски корелати на бога на здравето и лечението.
В реалността там, където култът към Асклепий е бил особено популярен, жреците изграждали светилища в негова чест, наричани „асклепиони”. Един от най-известните е асклепионът край град Епидавър в Пелопонес, където е била построена лечебна сграда със 180 помещения. За лечение се стичали хора от всички гръцки краища, на които се внушавала „ среща със самия бог”. Археологическите находки показват, че в лечебния процес се изпозвали различни методи – физиотерапевтични, хирургически и билколечение. Прочут асклепион е имало и на остров Кос. Считало се, че там лечителите не са просто внушители на духа на бог Асклепий, а негови потомци, и се наричали „асклепиади”. На Кос се родил и живял Хипократ/460 – 377 г. пр. Христа/, наричан баща на медицината, която се е отделила от философията в самостоятелна
наука.
Антропният образ на Асклепий е изграждан по подобие на Зевс – солиден, седнал на трон мъж, но с по-меко, благородно изражение на лицето. Непременен атрибут на Асклепий е била змията, на която в светилищата му се правели жертвоприношения. Носел е жезъл с навита около него змия. Понякога самият бог е бил представян като змие- или змейо- подобен. Чрез змийският атрибут
към образа на Асклепий се подчертава мъдростта, с която се съчетават хтоничните черти на Земята – изцелителка и развитата във времето митопредстава за предаване на божествените функции на децата на боговете, за каквито са се считали асклепиадите.
Асклепионите, а такъв е имало и в Атина, край Акропола, бързо се превърщали в сборища на съкровища, натрупвани от даренията на лекуващите се. Тези съкровища са служили като финансово-икономически източник за развитието и разцвета на целия енцикликос от гръцко изкуство.
В началото на 3-ти в. пр. Хр. след една епидемия в Римската империя, там е бил пренесен заедно с жива змия от Епидавър култът към Асклепий, преименован в Ескулап. Повело се е разпространението на асклепионите из Европа и по света. Днес, Асклепионите представляват мощни вериги, в които специалистите с помощта на създадени от човешкия разум модерни медицински технологии на базата на психо, технически и фармацевтични средства, не само лекуват болестите, но и разкриват причините за тях. Като всяка дейност и тази е съпроводена от адитивни неща, например, може би едно от най-важните е парите. И те, парите, са резултат от способността на човека да прибавя към биоинстинктивните прояви и дейност, породена в резултат на мисленето – артедейността. Обаче, пуснати в обращение парите потъват, подобно на ручей в пясък, във финансовия океан – ту се сливат, ту се разделят със „себеподобните” като се обективизират в процеса на взаимоотношенията. Тогава, сякаш превърнали се в Демон, проявяват „себичен” характер с три основни каприза: първо – обичат да ги броят; второ – обичат да ги множат и трето – никога не спят и ако текущият им приемник не благоприятства за първите две качества, бързо без предупреждение преминават в притежание на друг. В действителността става съмнително, кой е владетелят – човекът ли владее парите или те него? Обективно погледнато се наблюдава, в противоположност на общоприетото „Едикойси” е собствиник на парите , всъщност, влязъл в обръщение Демонът-Парите владее „Едикойси”, защото Те безусловно във времето отиват натам, където им е по-благоприятно. И тъй като никога за никого и за нищо, утрето никога и никъде не е разписано, то всякога е възможно Демонът да не се върне при първоначалния „Едикойси” , а въртележката човек-пари е безспирна. Само, базирайки се на знанието и на Принципа на Разсъжденията всяка неопределеност в човешката сфера може да бъде, до някаква степен на благоприятност, преодоляна.
Митологичният бог Асклепий не е успял да преодоолее забраната на Олимписките богове за недопустимостта за въскресение на смъртните. Обаче култът към него е увлякъл множество адепти – лекари, аптекари, знахари, врачи, които са изиграли решаваща роля за утвъждаването на здравето като ценност в бита на Земята и възможността за неговото възстановяване – лечението. В процеса на историческото разитите на човечеството, както античните непосредствени адепти на Асклепий, така и по-късните лечители са имали моторна роля не само в медицината и в аптечното дело, но и в цялата човешка цивилизация, над която мексиканският художник Алваро Сикейрос издига мотото: „Ходенето на Човека по Земята и в Космоса”. От Демона-Парите обаче нито лечителите, нито лекуваните не могат да избягат.

Октомври, 2008 г. Ботю Томов

Няма коментари:

Публикуване на коментар