3 април 2010 г.

Градът между текста и четенето

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Връзката на града с писането макар и да е безспорна, е и проблематична, защото предполага съперничество между писането на хартия и върху камък. Изглежда е лесно да бъде казано, че градът е знак на нещо друго. Няма да е трудно и определението на града като знакова система. Но проблемът е, че знаковостта на града колкото и да е очевидна, толкова е и съмнителна. Градът се възприема от професионалното съзнание като метафора - формално и схематично като пропуска необходимостта формата, освен да изглежда като знак, да върши и необходимата функция да означава. Така въпреки, че градските реалии биват разбирани и тълкувани като вид знакова система (Лотман), остават пластични образи и творби на изкуството, т. е., отново се включват в контекста на съвършено различната знаковост. Точно поради тази причина Р. Барт предупреждава „Опитът да се начертае семиотична картина на града, както и разбирането й като игра на знаци, не трябва да води към подценяване на факта, че макар градът и да е знакова структура, не бива да търсим изчезващите й значения.” Така според него рискуващите да се занимават с “прочитането” на града много бързо се сблъскват с конфликта между функционалната роля на една част от града, да речем, на квартала с това, което Барт нарича, неговия, на квартала, семантичен потенциал, семантичаската мощ. Рим постоянно се сблъсква с този род конфликт, между функционалните изисквания на съвременния живот и семантичната натовареност, която е резултат от цялата му предходна история.

Трудността в третирането на града като знак, респективно като текст, идва от многото варианти за неговото включване в акта на означаването. А според Барт връзката между означаваното и означаващото няма каузален характер. Това е своего рода криза на лексическото понятие, а в най-добрия случай е конвенция - съгласието градът да бъде приет като знак ...или като текст на предварително подадени значения. Нещо като надписи, поместени под рисунките и плановете на конкретните градски райони и ситуации. Но Барт е много по-радикален в своите метафори за знаковостта на града. За него градът това е реч, истински жив език, градът говори със своите обитатели, а ние говорим със своя град, с града, където се намираме живеейки в него, движейки се из него, гледайки него.*

Но тази възможност само предупреждава, че всяка реконструкция на града като знакова система или текст не е безусловна, защото е вид банална метафора. Езикът на града става четивен, когато се освобождава от метафоричността си. Тук се приемат два варианта за този род реконструкция. Единият, е градът да бъде знак – тоест елемент на някаква предзададена му знакова система. Другият , самият град да е знакова система, която трябва да бъде четена и разбрана от него, а не от нещо различно. И двете очертават един порочен кръг, характерен за знаковостта като такава.

«Би било безсмислено, отбелязва Барт, да се стремим да изработим лексиката на града като поставяме на една страна неговите части, квадрати, функции, а от друга - техните значения. По-точно, уточнява той, да поставяме от една страна места, обявени като “означаващо”, а от другата - функциите, обявени като “означавано”.

Барт говори и за постоянната игра на знаците, в която означаваното и означаващото се постоянно сменят местата си. Но точно в тази игра се разкрива статичното ядро на града, неговият смислено-символичен “цeнтър”. Означаващото и означаваното не са свързани линеарно, не следват едно от друго, не се наследяват и не се предшестват едно от друго. Нещо повече, според Барт съмнително е самото съществуване на “означаваното”. „Действително, пише той - ние стоим пред безкрайните мрежи от метафори, в които “означаваното” винаги се отдалечава или самото то става “означаващото”. Т.нар. херменевтичен кръг, е свързан с особения момент на разбирането – с неговата тотална отвореност и незавършеност.

Четенето на книгата на града се оказва вариант на разбирането на текста от класически вид - безкрайно незавършено, защото разбирането на един текст поражда новия, който подлежи на разбиране ( проф. Богданов). Градът е такъв знак, такъв текст, такава знаковост. Но и нещо повече. (За това повече, подсказано от текстовете на проф. Богданов, ще стане реч по-нататък.)

Ако приемем града като знак, ВКЛЮЧЕН в една или друга знакова система, получаваме огромно разнообразие на контексти. Може би, би било по-точно да се каже дискурсивни полета (а ла Бурдийо). «Градът» в контекста на разказа може да бъде място, обстоятелство, условие на действие. Но това са елементарни “денотати”, зад които се крият множество смислови констелации и метафори. Градът е поема, твърди Барт, но не класическа-затворена със съответния сюжет, а постоянно движение на “означаващите”. Поетическото е метафора на динамичната статика на града, на неговия “автопоезис” - игра между “означаващото” и “означаваното” - която няма край.

Чисто етимологически градът е място за живот, но е и нещо градено от камък и така противостои на живота (Шпенглер), състояние, статика, а не процес, не движение. Спряно време. Градът е място на началото и на края на разказа за живота на хората в него, това са опасните точки в пътуванията и смъртоносните срещи. Градът – там в началото – е име на събитието, което или е станало, но с тежки последици, или предстои, но като съдбовен изпит.

Има и една друга дискурсивна плоскост, пространство, където градът е включен в разказа. Само че езикът е друг. Това е планът, макетът, намалено и оплоскостено ПОДОБИЕ на „истинския” град. Към този род текстове спада и множество технически описания на града като предмет, като вещ. Наглед те съвършено не приличат на художествените или историческите описания на града, но остават знакови структури. Т.е. крият зад себе си основополагащия конфликт между означаващото и означаваното. За разлика от художествената образност тези текстове имат друг тип решаване на конфликта - строителството, реализацията.

Общото е рискът за разбирането. В художествения текст, в разказа за града е възможно не само различно разбиране, но и просто липса на такова. В градоустройствените планове е практика тоталното разминаване при реализацията. Но и в единия, и в другия случай има едно съществено обстоятелство. Текстът като че ли е очевиден – статичен градеж, надвисващ и противостоящ на другото статично нещо – „неград”, но разбирането му е пределно динамично. Разкрива множество произволни гледки и перспективи. Проблемът е, че независимо от знаковата функция на града, неговото значение е амбивалентно. Той е едновременно – ето този град, тази улица или булевард, а и нещо далечно, различно точно от това тук-и-сега.

Градът е и знак, и символ едновременно. Тук не приемам наивната версия, че символът е вид знак. Точно символната функция на града е най-интересното. Тя остава неизменна - това не е просто това място тук, не е просто тези сгради или „обектите” тук, но и нещо особено, намиращо се едновременно и тук, и там, някъде ...горе или далеч.

Свързвам тази символна функция на града с образованието, т.е. с модерността. Художествената литература дори и да описва конкретния град, неговите булеварди или стени предполагат предварителната интуиция за града като такъв. Класиката, както и да я определяме, се гради точно върху консенсуса за това, що е градът. Модерността нарушава, взривява точно този консенсус. Класическият град организира реалността безвъпросно – със стените си, с камъните си, с кулите си и със стройната организация на живота. Рим съществува почти три хиляди години. Днес това е символ на историята, на доброто старо време. Но това е изключително вредно разбиране за истинската стойност на града - той е организирал живота на гражданите пряко и непосредствено ... като е отделял чистото от мръсното. Системата на водоснабдяването на Рим много повече свидетелства за имперския му статус отколкото големината на Колизеума. Модерността не е „наше време”, това е прекъсване на безспорността и безвъпросността на града.

Имах възможност да наблюдавам този процес - не в историческите постановки и реконструкции, а буквално. Това е свързано с рязкото и по никакъв начин не можещо да бъде опитомено нахлуване на много хора в една оразмерена и ограничена градска ситуация – двор, улица, площад.

Градът образова и възпитава точно със самия себе си. Със своята „текстура”, с мащабите и отношенията между сгради и празни пространства, между ограденото и отвореното. Но това има граници. Те са в ...населението. Градовете растат. Рим преди две хиляди години е бил град с милионно население. Но то е било „образовано”. Проблемът, не е в броя на гражданите. Вебер изобщо отказва да определя града според количествени параметри. Важно е колко живеят, а не колко присъстват в града. Животът в града е труден, но е благодарен - култивира. Присъствието в града е лесно, но порочно. Това го отбелязват и Платон, и Шпенглер независимо от времето, в което констатират подобни разминавания.

Модерният град поставя въпроса за особено обучение – на “обноските” и “културата”, защото се сблъсква с масовото присъствие в града без това присъствие да е живот в града. Нагледно това се проследява в цикъл от изследвания проведен със студентите на ВИАС и НБУ през последните 15 години. Без да се вдавам в ненужни за случая подробности това изследване не използва анкети и извадки. Протича като жив разговор, наивни самонаблюдения и сюжетно-ролеви игри.

Известно е, че във всяка публична ситуация индивидът се стреми да се “представи добре”, което според него е начинът да се пригоди към налаганите отвън изисквания и стандарти на поведение. По този начин хората често без да осъзнават това трансформират своите мнения и отношения по посоката, която “се налага отвън”. Този род трансформации, обаче, не могат да бъдат избегнати или поне отчетени от стандартизираните статистически методи на демоскопското изследване – анкетните допитвания и интервюта. Често стандартизираният въпросник като предлага възможност анкетираното лице да “избере” подходящия отговор, налага и самото мнение, тъй като хората или нямат собствено, или предпочитат да изберат най-компромисния вариант. Това обаче е особено опасно при оценката на субективните фактори, значими за развитието на града. Изходната сложност на градската ситуация определя необходимостта от “по-чувствителни” средства. Получената в този изследователски цикъл „картина” дава статиката на ...промените в града. Разкрива ги именно като знакови, означаващи наглед напълно хаотичното, „безредното” движение на хората из пространството на града като имащо смисъл.

Четеното на града от участниците в изследването разкрива преди всичко фундаменталната опозиция между центъра и периферията. Собствено центърът съвсем ясно изпъква на фона на “периферията”. Нещо повече, в дискусиите, наблюденията и игрите се очертаха ТВРЪДИ, т.е. относително стабилни във времето, през целия период на наблюденията и изследванията - граници, които отделят центъра от другите райони на града във възприятието на хората. Тук е важно да бъдат визирани две такива гранични “линии”. Първата е била отстоявана твърде енергично във всички провеждани процедури и във всички материали на наблюденията – това е линията, която условно би могла да бъде проведена от Женския пазар през Халите и Градската баня и отделяща зоната между Централна гара и Халите, в която влиза най-вече бул. Мария Луиза и улиците, прилежащи на Женския пазар, Пиротска и площад Възраждане. Всички участници настояваха, че това НЕ Е ЦЕНТЪР. Основният аргумент, който трябваше да потвърди това становище е, че тук активно присъстват маргинални групи – чужденци, проститутки, представители на сянковите структури. Зоната плътно се асоциира с боклука, мръсотиите, липсата дори и на минимални санитарни условия.

Не по-малко важно е и това, че същата зона се противопоставя не само на истинския център, но и на всички останали райони на града, на неговата периферия. Централна гара, пазарът, бул. Мария Луиза се възприемат като “клоака”, срамна и неприлична “долница” на града. Разширяването на центъра в тази посока се приема или като недопустим компромис, или като твърде отдалечена във времето възможност – резултат от евентуалната реконструкция на пространството около гарата и промяната в статута на основните групи, активно присъстващи днес в тази зона. А последното се възприема като твърде съмнително, поради което зоната е обречена да играе ролята на “клоака” дори и в една по-отдалечена времева перспектива.

Другата граница отделя “истинския център” от южните квартали по линията – началото на бул. Драган Цанков, НДК, бул. България. Но акцентът е друг. На юг от НДК също не е център. Но не защото тук се живее по-зле. Обратно, “истинският център” по отношение на Лозенец, кв. Иван Вазов има по-ниски качества. В центъра е шумно и мръсно. Зад НДК започва зоната на спокойствие и чист въздух.

В повечето дискусии участниците обясняваха тези си оценки по следния начин. Зад НДК нещата не могат да бъдат променяни в посока – “оживяване”. Тук не трябва да се строи нищо друго освен качествени жилища. За да се забавляват обитателите на този район могат да “слизат” долу – в центъра. Така зоната след НДК на юг плътно се асоциира с “полите на Витоша” и остава с изключително предназначение като жилища, при това с най-висок за града стандарт. Но в пълно противоречие с тази гражданска гледна точка днес именно в тази част на града се правят най-бруталните интервенции. Не минаха те и „огледалната”, ”долната” част. Аргументът е един - метрото ще ПОДРЕДИ града, ще го освободи от хаоса. Защото другите средства се оказаха безсилни.

Центърът е по-отворен в посока – по бул. Цар Борис 3 към Княжево. Тук като че ли е естествено съчетаването на жилищните сгради с административно-търговските, както и с барове, луксозни магазини и др. Районът около Красно Село, бул. България, Борово и Бъкстон се вижда като близък и с центъра, и със зоната на по-луксозните жилища.

Известна загадка остава зоната около Южния парк. От една страна този парк, както и другите зелени площи, останали в града, се оценява като най-ценна градска територия. Но от друга, като че ли остава в сянка на „престижните” Лозенец, Гоце Делчев и други в посочената по-горе перспектива. В тази сянка се крие и прословутият басейн „Спартак”, с който днес са свързани сериозни подозрения за концентрация на „сянковата власт” – организираната престъпност. Центърът “свършва” до Орлов мост, Борисова градина (в района на езерото Ариана) и театър София. Отвъд започват обикновените жилищни комплекси и квартали-спални.

По този начин качествените изследвания очертават съвсем нагледно, посочваните и от количествените изследвания (от Чикагската школа) концентрични зони на града:
- “периферия”, безизразна, сива, банална и делнична територия, където обитават обикновените хора;
- “долница” на града, неговата клоака – Централна Гара, пазар, Пиротска и бул. Мария-Луиза, където се намират маргинали, аутсайдери и чужденци;
- “горница” на града – зона на луксозните жилища, в които обитават “богове”, т.е. заможни хора, които могат да си позволят висок стандарт, но не допускат шума и суетата на града;
- “собствено център”, събиращ в себе си “всичко”- властта, бизнеса, културата, съсредоточаващ движението на хората, на колите, на градския транспорт, място за работа, улична търговия, забавления и съвсем малко - за “живеене”.

В съотвествие със социологическата класика и софийският център се асоциира с концентрацията на властта, бизнеса и културата. Свидетелство за това са асоциациите му със сградите на Народно Събрание, Президентството, Министерския Съвет, Съдебната палата, а също така - Ректората, Народния Театър “Ив. Вазов”, Народната и Столичната библиотеки, театрите, кината. Народна банка и модерната банка „Уни кредито”. Във времева перспектива се усилва смисловото присъствие на църквите и храмовете – “Св. Ал.Невски”, “Св. Седмочисленици”, “Св. София” и др. През 90-те те бяха припознати като илюстриращи, допълващи, но не формиращи образа на центъра, но след 2000 година започват да бъдат едва ли не основни, носещи голям смислов потенциал знаци на центъра. В обратна посока се измества знаковата тежест на властта. През 90-те „представящи” я образи доминират, през 2009 г. почти не се споменават, но не се забравят.

Центърът е и зона за концентрация на едрия бизнес, т.е. на банките, офисите на богати фирми, лъскавите магазини и луксозните ресторанти.

Същевременно центърът е и атрактивна зона на уличната търговия, просяците и музикантите. Това са специфично публични дейности, епицентърът на които и днес е пл. Славейков и ул.Граф Игнатиев. Точно тази зона маркира един симптом, за корените, на които ще стане реч по-надолу. Сергиите и пазарните атракции се отнасят към центъра амбивалентно - те разнообразяват гледката, но замърсяват, оформят и обезобразяват едновременно.

Остро негативно през цялото време на наблюденията се оценява съществено знаковото място на града-пазара. През 90-те активно се дискутираха сергиите, но именно амбивалентно – с плюс и минус. Днес ...всички пазари се превърнаха в нещо отрицателно, доближиха се до значението – „долница”. Това, което още Вебер определи като същностен градообразуващ и градооформящ фактор – търговията, се оказа плътно обвързано с границите на центъра и ...с периферията. Това са моловете и хипермаркетите. Натам са отишли и офис-центровете.

Не става дума, обаче, за просто разширяване на традиционните за центъра активности. Основния „статичен” елемент в оценките и мненията за града като смислен образ е ясно подчертаното желание центърът да не „расте”, да не се застроява дори и с най-модерни сгради, да остане „исторически” и „старинен”. Акцентът върху „старинността”, върху „красивите стари сгради” като смислов репер на центъра още повече се засилва през последните години.

Все пак така реконструираният образ на града го показва от „макро-позиция”, целия. В изследванията, обаче, беше визирано и неговото „микро” измерение – делничните маршрути и местата, които с необходимост се посещават всеки ден. И пак във всекидневната динамика доминира един единствен статичен „маршрут” – от дома на работа и обратно. Двата крайни полюса, обаче почти не се разкриват съдържателно, остават абстрактни точки. Със съдържание се изпълва междинното пространство – магазини, градинки, ресторанти и квартални кръчми. Тук живота кипи, за което свидетелства постоянното присъствие на „много хора” и в наблюденията, и в разказите за града. Но какви са тези „много хора”? Това са абстрактните „те”. В смисловата динамика те, могат да бъдат представяни и като „нас”, и като „други”, различни. Другостта, характеризира хората в движение, в транспорта и из площадите. Сходствата и приликите се открояват в клубовете, кръчмите и магазините. Дори и в хипермаркетите.

В тази всекидневно „обживяна” територия, според мен, се очертават и истинските проблеми на града като текст. Това как той се чете „всекидневно”. Сигурно е нужно доста време за да се обработят всичките получени в хода на изследването материали. Но дори и в момента не мога да не подчертая един същностен дисбаланс, който показват, практически, всички наблюдения и дискусии. Това е дисбалансът между публичното и частното. Частното, собственото, живот в града практически ...липсва. Защото дори и за почти съвсем „интимните” сбирки с приятели не се говори живо, подминават се като от само себе си подразбиращи се и така остават мълчащи. Изобщо никъде не присъства домът, освен точката, от която сутрин „се тръгва” и в която вечер „се връща”. Известно присъствие, но пак едва ли не като сянка на интимното се наблюдава „из градинките”. Но отново „мълчаливо”. Иначе всички и във всички места и маршрути действат и говорят „като всички”. Възрастовите или други индивидуални различия се предават само чрез асоцииране с „ние” или „те”. Но има нещо като не спираща нито за миг игра между „ние” и „те”. Смисловата корелация подсказва, главно чрез емоционалния контекст, че „ние” се асоциират с „общностното”, а „те” - с „общественото” (съвсем в духа на фон Тьонис!). Но и едното, и другото остават съдържателно празни.

В последната дискусия проведена през януари 2010 година се опитах да разнищя тази тенденция. И изплуваха още по-проблемни неща. Първо, нито „ние”, нито „те” не само че не се конкретизират, но при всякакъв опит да бъде постигната каквато и да било конкретизация следва едва ли не всеобщ отказ. Отказ от описание на начините на действие, на техния план или замисъл. Хората действат „естествено” навсякъде. Естествено не значи живо, а значи „като всички”, без различия и особености. При настойчивия опит да бъдат описани поне някакви странности в поведението на другите следва или отказ - няма такива, или описание на стандартни операции с колички и стоки в магазина. В най-добрия случай – детайлно описание на бутика с всичко, който се намира вътре ...барабар с хората. Те не се различават от вещите, нито смислово, нито функционално.

И маршрутите и ситуациите се описват чрез позоваване на своите собствени интуиции, но не директно, а като проекция на нормалното и естественото. Купува се, посещава се – това е модалността на разказите и наблюденията. От всички като нас. Но и купуват и посещават едно и също и едни и същи неща. Ако говорим в термините на маркетинга това задава твърде ограничен потребителски сегмент, представен от едри категории без особено разнообразие на конкретното им съдържание.

В случая, обаче, едва ли е възможно такова маркетингово обобщаване. Нужни са обстойни количествени проучвания. Но и в ограничения контекст на качественото наблюдение нещата поставят един безспорно важен въпрос. Какво поражда това потискащо надмощие на публичния абстрактно-безсъдържателен „текст” над частното, индивидното му четене.

Другият акцент е постепенното опростяване на градската структура - остана само център и огромната, губеща каквито и да било конкретни смислови акценти, „периферия”. Ако в центъра хората „се забавляват”, то в „периферията” живеят! Забавлението смислово е обвързано с малкото останали градинки и градини и „със старите сгради”, със същинската история.

Нямам достатъчно аргументи за да обясня тези проблемни „възпаления” във възприемането на града, но имам една хипотеза, която е възможно и да получи някакво емпирично потвърждение.

Свързвам огромното надмощие на публичното върху частното с времевата инерция на свръхдинамичното „о-гражданяване” на големите маси хора. Те стават граждани не по естествен път – път на поколения и на изпитания – а по случайност и неорганично-изкуствено. „Преместват” се заедно със своите общностни „черупки” и се наместват, където успяват, т.е. навсякъде. Градската аморфност на тотално публичното пространство на т.нар. соц. и пост-соц.град се оказва изключително подходяща за този род произволни и случайни намествания и размествания. Точно тук може да бъде разкрит и секретът на постоянно изплъзваща се от вниманието, от наблюдението и описанието власт в града. Това я прави безконтролна, защото никой конкретно, индивидуално, частно не и се противопоставя. Напротив, тя сама се приватизира ...тотално из цялата територия на града без каквито и да било пречки, владее града изцяло и без каквото и да било право за това.

В каква степен модерният град успя да се справи с този проблем?

Нямам решителен отговор. Според мен, обаче, степента на справянето се определя не от степента на трансформацията на новодошлите, а според силата на правилата, която те приемат. Т.е. модерният град остава град само при условие, че растежът му както в пространството, така и в населението не променя принципните правила, по-точно, кодове, лежащи в коренната основа на европейското човечество, от “полиса” на Платон и Аристотел до “бурга” на Вебер.



* Р. Барт Семиология и градостроителство В: Современная архитектура (L’architecture d’aujourd’hui) 1/1971 с.7-10

Няма коментари:

Публикуване на коментар