30 януари 2010 г.

Феноменът „доверие” в контекста на глобалната промяна

Д.Варзоновцев

Би могло да се каже, че и в началото и в края на модерността намираме едно странно състояние, което още Декарт определя като съмнение, а романтицитe направо го изразяват като недоверие. Това недоверие може да бъде маркирано с различни индикации – смях, когато недоверчивия не приема нещата в тяхната сериозна натрапеност, страх, когато нещата надмогват дори и неговия смях. В по-слаба форма това е именно съмнението и опасението – че зад „онова” се крие нещо неприятно. К.Манхайм вижда в това проява на демонополизацията на мисловния свят на църквата, на „сблъсъка между различни мнения в едно и също съзнание (1). А това е и условието за раждането на новоевропейското въображение, което се зае да примири този конфликт като постави субект редом със собствената му субективност, наложи той да се оглежда в нея за да открие ...собствената си идентичност. (2)
Днес „в края на историята” отново се сблъскваме с недоверието. Глобално. Оптимизмът на Ф.Фукуяма се оказа толкова нетраен, че дори и в момента на неговите крайни проблясъци недоверието се оказа много по-мощно като разкри пред човечеството и човеците съвършено нова реалност, тази на риска (У.Бек) (3). Социалният капитал на доверието ...се декапитализира съвсем буквално в невижданата финансова катастрофа обхванала до предела оптимистичния глобален свят като че ли изневеделица.
Но кое е най-забележителното – в интервала между „недоверието в началото” и „недоверието в края” доверието остава базисно състояние, върху което се гради и самата модерност.
Социологическата и политологическата класика не представя социалното действие и взаимодействието между индивидите без те да са базирани върху доверието (4). Доверието както и да се представя в познавателните си проекции – като чувство и сетивното отношение, като признание на авторитета на нормите, научните знания или лидерите-народни будители, като оценка на едни или други ситуации, не може да се редуцира нито до едно от тях. То е и едното, и другото, и третото. Н.Луман поставя доверието в основата на системния „автопоезис” (5).
Въпреки множеството емпирични индикации доверието не може да бъде „окончателно” схванато в една или друга познавателна, знаниева конструкция. Винаги остава и „нещо друго”. Доверието е базисно за съгласуваните действия между множества непознаващите един друг индивиди. Но това не е безрезервната вяра. Доверието може да бъде аргументирано с правилността на действията на авторитета – независимо дали това е индивид, група, партия, „дело”. Доверието, разбира се, може да се основава върху признаването на истинността на възгледите и идеите на авторитета, на науката и технологията. Но дори и да е така, истинността не е гарантирана завинаги. А не са изключения ситуациите, когато доверието се печели направо с неистина.
Доверието е практическо отношение между хората, което има една съществена особеност. То е в основата на съвместните действия, но не ги предшества, не ги и продължава ако изчерпи потенциала си. Това е парадоксална актуалност, която не е нито на индивида, нито е извън индивида. Доверието рамкира ситуацията на съгласието да се действа „и така нататък” (А.Шуц). Без доверието ситуацията „не се случва”. При разпада на доверието се разпада и ситуацията. Но самото доверие не се рефлектира от участниците, приема се като такова. Грубо казано, както бременността доверието или го има или няма.
Могат да възразят, че наред с доверието в ситуацията се проявяват и елементи на недоверие. Но ако погледнем практиката на измерването на „доверието” в социалните изследвания, ще видим, че то се представя като степен на доверието. В една скала има полюси на пълно доверие и на пълна липса на такова. Ето тук проличава особената „практическа” страна на доверието – то има характер на напрежението на полето на взаимодействията, по-силно в една зона на полето и по-слабо в другите. Това се възприема като възможност за трети път към разбиране на модерния свят (Бурдийо, Гидънс). Дуализмът между субекта и обекта в доверието „се снема” радикално. Доверието в тази си основополагаща, „базисна” същност прави възможни изобщо като такива всякакви социални реалности в тяхната консистентност и възпроизводимост.
Тук ще се позова на екзистенциалната аналитика на М.Хайдегер, която прави възможен този радикален аргумент по отношение на представянето и разбирането на социалното като налично, можещо да бъде „разкривано в дълбочина”- като поставяно на място и случващото се в „момента”. Социалното няма собствено основание за да бъде налично, т.е. да не се нуждае от нищо друго за продължаването си, освен актуалното си присъствие. То е такова каквото е. Но не само защото никой не поставя въпроса за неговите „основания”. Самото това питане се основава върху отказа от търсене на предходните условия и пораждащи причини. Наличното е основателно само по себе си и в своето доверие към тази „безоснователна” даденост. Дори и такива фундаментални категории като пространство и време се оказват производни от правещото ги налични доверие.(6)
Често това се възприема пак некоректно – в смисъл, че хората „вярват” на наличните пространствено-времеви дадености и така ги наследяват от предходните поколения. Пространствено-времевата локализираност прави същото и по отношение на възможността за наследяването на наличното – като опит, като културна рамка, като среда и като реалния свят. Тук е скритата граница между вярата и доверието. Вярата задължително има сетивно-чувствена плътност и предметна насоченост, тя е „съдържателна”. Доверието е формална интенция на отношенията, „отворени” в рамките на ограничената реалност, която се подържа като системното самоорганизиране – автопоетически. В една „историко-културна” перспектива вярата се взривява и се измества от доверието чрез съмнението и смеха от разпада на очевидните пукнатини във „вярвания” свят.
Недоверието, обаче, е именно друго отношение, отказ от игра според приети на доверие правила. Пост-модерно. То разрушава полето на доверието, а не го допълва. В публичната метафорика това ясно се разкрива като корозия, корупция на доверието. И то е изключително пост-модерен феномен, израз дори не на скепсиса, а на онзи ужасен смях, който събужда подозрения за разстройство на реда из основи.
И Маркс, и, главно, постмарксистката и постмодернистката рефлексия свързва доверието с „устройствения” – машинен (7) характер на социалните взаимоотношения. Сред многото „устройства” – машини на желанията, доверието има специфична роля. Доверието интериоризира изобретяваните и произвежданите в модерното общества сурогати на чувствата, желанията и образци на поведението. Доверието не е анонимно само по себе си. Напротив това е територията на назоваванията, извършвани от агенти посредници на модерната публичност(8). Но нито знаците, нито вещите не са „нечии”, не са „свързани” плътно и телесно в една цялост. Тяхната видима телесност и симулакрум, зад който наистина нищо не се крие (Ж.Бодриар). Последната визия на това машинно образование именно в перспектива на неговото себеразкриване като формално и губещо сила е „субектът-мрежа” (9). Мрежите са машини на безконтактно и безплътно производство на телата и ситуации-симулакри.
Но точно тук се откроява „преходът” към глобалното, виртуализацията(10).
Доверието на Лок и Вебер е интериоризиран контрол на нормата върху индивидните действия-не зависимо в какви телесни рамки протичат – в индивида, групата, фабриката или модерната корпорация. Тук доверието се откроява именно като механизъм на „безплътен” контрол. За Фуко и Делез тази машинна функция на доверието маркира границите на т.н. дисциплинирани общества. Те отговарят на веберианските конструкти на професионалните и другите дисциплинарни общности, но не се сливат с тях. Дори напротив дисциплинарното общество произвежда самото себе си като се интериоризира в дълга и призвание на индивида или група, получава телесния ресурс за своето нормативно възпроизводство. Т.Парсънс без да влага подобен смисъл в своите системни визии за обществото отбелязва, че то е „инерционно”. Редът се подържа от иманентната, интериоризирана дисциплина на доверието в нормите и правилата(11). Организацията е устройство, което просто не работи без посредството на механично интериоризирания контрол от страна на „доверието”.
Съдържанието на организационните комплекси може да бъде съвсем различно и телесно да се въплътява в сфери и области, но самото това разнообразие би се разпаднало на момента ако не бъде „подплатено” от дисциплинирщото го отвътре „доверие”(12).
Индустриалността на модерното не е израз на материализираната сила на научното знание, на Разума, както го прогласиха „бащите” на либерализма. Индустриалността като обществено состояние е дисциплината на кооперацията и взаимодействие в условия на „естествения егоизъм” на индивида. Тя се натрапва чрез масовото синхронизиране не само на действията и постъпките, но и на мотивите, дори и на най-съкровените желания (Фройд, Делез).
Разбира се машината тук е метафора, но именно на механичното, механистично и безлично поведение на статистически „равноправни” елементи. Този машинен характер на обвързващата дисциплина на доверието ясно проличава в практиката на т.е. масови допитвания на общественото мнение. Общественото мнение легитимира дисциплинарната безспорност като степен на доверие към публичните факти и лица. Фактичността легитимира и самота тази статистическа, телесно неприсъстваща субстнация – общественото мнение.
Индустриалното производство на масовото мнение е невъзможно без техниките, изцяло базирани върху доверието към питането, анкетата. Анонимността на питания не е техническо средство, това е неизбежен момент на статистическата съвкупност от точките, съставящи полето на доверието. Те не бива да имат никакви други качества освен това, че принадлежат към „категорията” в полето на питането. Последното по този начин странно се доближава до метафизичното конституиране на битието. Безплътни и безкачествени реципиенти „отговарят” и тяхната дума екзистенциално отеква като битие на ...мнението за нещо текущо и случайно. Тук се очертава и особената роля на езика на питането. Това съвсем не е естествения език на дадената група, дори и на обществото. Това е специално конструирания език на утвърждаване на тъждеството между питания и питането, между живота и нормата – социалната инженерия на доверието. Барт е прав, когато трерира езика като „намиращ се на служба у властта”. Още по-рязко това изразява Т. Адорно. Езикът като това, което владее нашата способност да се възприемаме като актуални участници в различни „стандартни” жизнени ситуации, се оказва посредник на една тотална самотъждественост. Езикът чрез правилата и нормите, чрез граматиката предпазва тъждественото от среща със самото себе си и така упражнява властта, която не му принадлежи. Твърденията там в езика се наричат прости предикативни изречения. Глаголът-връзка утвърждава: това е така, а не иначе. Насилственият синтез, за осъществяването на който отговаря този глагол, твърди: иначе и не трябва да бъде, тъй като при обратното синтезът не би могъл да се осъществи.
Безсъдържателността на езика отговаря на материала, в който той се оформя. А това не е само статистически претегляното мнение на масата, това е освободената от всички конкретни връзки и зависимости с пред и извън индустрията „работоспособност” (Маркс).
Доверието би могло да бъде окачествено като механизъм за транспонирането на множество „работни инструменти”, които биват задвижване на работоспособността и превръщат я в необходим ресурс не само за възпроизводството но и разширяването, за развиването. Доверието без да бъде тъждествено с какъвто и да е такъв инструмент, поставя ги „вътре” в действието на индивида без да ги слива с него. Оставя ги свързани „с доверие”. Така се очертава още една роля – механичната функция на доверието като „трансформатор”, превеждащ енергията на индивида, неговия жизнен потенциал в полезни инструментални действия на машинната система.
Както и техническия трансформатор, доверието работи и отвън навътре и отвътре навън. Извън потреблението доверието механизира консумацията, определя изпълнимостта на желанията на потребителя като ги задоволява произволно и без аргументи с „предлаганите” предмети и усещания.
Глобализацията на този безкраен процес на интериоризация на инструментите и екстериоризация на желанията довежда до „непредвидими” последици (13). Машинизацията на „работоспособността” и „инструментализацията” на желанията и подбудите като че ли изведнъж престана да се нуждае от дисциплината на участниците в индустриалните цикли. По-точно тя стана невъзможно от към „субектната” инстанция. Индивидът нито може, нито има желание да действа дисциплинирано в множество ситуации, ролята му в които се свежда до механичното присъствие и споделяне на рутинни образци и модели на поведението.
Системата се еманципира от „човешкия ресурс”. Стана по-икономично тя сама да контролира собственото си възпроизводство. Разумът се превърна в мрежа от самодействащи клетки – двоични импулси, комбинациите на които не могат да бъдат ограничени и могат на свой ред да създават безброй светове, в които „няма никой”.
Вниманието към виртуалното на самата граница към днешната глобалност, обаче, остави „вън” механичната функция на доверието. Което веднага беше забелязано от системните администратори и ивеститорите в мрежите. Мрежата създава множество възможности, но е трудна за контрол-несигурна. Самоорганизацията също не може да стане на базата на субективното участие и доверие ..на хората. Именно те са несигурни за системата. И тя сваля доверието си. Така доверието отново се екстериоризира и се превръща в механизъм на технически самоконтрол – на виртуалната „сигурност”. Технологизира се и напусна индивида и общностите, в които той се асоциира с посредството на информационните машини.
Дисциплинарното общество изведнъж се превръща в обществото на контрол – машините контролират машините без за това е необходим „субектът”. За тях обаче е нужно доверие в средствата за контрол, тяхната техническа ефикасност(14).
На страната на ползвателя – това е днешната роля и функция на работещия, произвеждащия и консумиращия субект остана ...недоверие.
Системата действа сама и непредвидимо. Така полезните програми и картинки стават непредвидими в своето самостоятелно развитие и „автопоезис”.
Преминаването на контрола към самата техническа система разруши и социалния капитал – доверие между ползвателите. Те натоварваха информационните машини със смисъла, който имаха машините-нструменти – да са средства за постигане на хорските желания и цели. Но системата като се самоорганизира се еманципира от човешкия „целеви хоризонт”.
Националната държава, както и цялата политическа уредба на индустриалните общества се открои като използван и неефикасен, несигурен инструмент за новата глобална технология на размени, участниците в които съвсем не са задължително хора. Могат да бъдат организации, „абстрактни” дружества и тем подобни изкуствени асоциации, по отношение на които човеците остават ресурс, но не и цел.
Дори и собствеността като базисно поле на доверието се оказа окончателно технизирана и овеществена в безброй взаимнозависими, но безсмислени акции и процеси.
Тук не е мястото за огромния проблем за парите, разкрит още от Зимел. Те не са следствие, а мотор, движещ механизъм на универсализацията и формализацията на общуването. Но модерността направи парите основен представител на ефикасното доверие, доверието, което не може да бъде подкопано от вида им – хартия, метал, кредит.
Технизирането на паричното обръщение изцяло е основано върху информационното трансформиране на доверието като тип технологичен (PKI) контрол за и в мрежата.
Така парите се превърнаха в нещо като „флогистон” за социалното взаимодействие-опредметиха безпредметните конфигурации.
Последва естественото сриване на очевидностите, както и в случая с флогистона – обръщението не се нуждае от особен материал или субстанция. Електроните и другите „елементарни” частици пък не могат да бъдат поставяни на място.
Интелектът напусна територията на егоизма и морала, който би сдържал неприличното в рамките на нормата и се деморализира.
Странна метаморфоза постигна и така издигнатото еманципиране на „субект-субектните” отношения. Те станаха „обект-обектни”, а субектът се редуцира до ролята на елементарен ключ-актор с избор между само две позиции – включено/изключено и безкрайното многообразие от техните рекомбинации.

* * *
Това тезисно преглеждане на ситуацията в глобалния свят, където техническия контрол все по-ясно и без скрупули подменя и измества субектната дисциплина е метафорично. Но метафората остава днес единствено „защитена” от механичното изравняване както в полето на дисциплината, така и в полето на технически контрол и сигурност.

Бележки:

1) К.Мангейм Идеология и утопия. В. К.Мангейм „Диагноз нашего времени”, М.,1994, с.11-15
2) Вж.Д.Варзоновцев „Разочарованото” общество. Опит за разбиране на промяната. С.,2009, с.16
3) Фрэнсис Фукуяма. Доверие. Социальные добродетели и путь к процветанию, М., 2004(Francis Fukuyama TRUST The Social Virtues and the Creation of Prosperity 1995) ; Улрих Бек. Световното рисково общество, Издателство : Обсидиан, С.,2001;
4) Sven Oskarsson, Torsten Svensson and PerOla Oberg POWER, TRUST, AND INSTITUTIONAL CONSTRAINTS „Rationality and Society”, 2009; Gary Wickham Expanding the Classical in Classical Sociology „Journal of Classical Sociology” 2007; 7; 243; Sandro Segre Durkheim on Rationality, „Journal of Classical Sociology”, 2008;
5) Janne Jalava, From Norms to Trust: The Luhmannian Connections between Trust and System „European Journal of Social Theory” 2003; 6; 173;
6) Мартин Хайдеггер Искусство и пространство Перевод В. В. Бибихина В: Мартин Хайдеггер "Бытие и время". Москва, издательство "Республика", 1993;
7) Вж.К.Маркс Капитал, т.1 гл.13 Машини и едра промишленост, С.,1968; Жил Делез, Феликс Гатари АНТИ-ЕДИП капитализъм и шизофрения, С.,2004;
8) Вж.Д.Варзоновцев Цит.съч., с.125-127
9) Бруно Латур Реасемблиране на социалното. Увод в социологията на дееца.мрежа, С.,2007; Джон Ло Объекты и пространства „Социологическое обозрение” Том 5. № 1. 2006
10) Скот Лаш Критика на информацията С.,2004
11) Вж. Т.Парсънс Еволюция на обществото, с.,2005;
12) Guido Mollering The Trust/Control Duality: An Integrative Perspective on Positive Expectations of Others „International Sociology”2005; 20; 283; Katinka Bijlsma-Frankema and Ana Cristina Costa Understanding the Trust-Control Nexus „International Sociology” 2005; 20; 259; Roy J. Lewicki, Edward C. Tomlinson and Nicole Gillespie Models of Interpersonal Trust Development: Theoretical Approaches, Empirical Evidence, and Future Directions „Journal of Management” 2006; 32; 991;
13) Энтони Гидденс ТРАНСФОРМАЦИЯ ИНТИМНОСТИ Сексуальность, любовь и эротизм в современных обществах Москва - Санкт-Петербург..., 2004
14) Жиль Делез. ОБЩЕСТВО КОНТРОЛЯ PostScriptum ЭЛЕМЕНТЫ № 9 http://elem2000.virtualave.net/9deleuze

Няма коментари:

Публикуване на коментар